Майн Рид
Квартеронката (26)

Глава XXV
Един час блаженство

Благодарността е винаги приятна, но колко по-приятна е, когато я четеш в очите и чуваш от устата на тези, които обичаш!

Със сърце, преливащо от сладостни чувства, влязох в стаята. Благодарността на Аврора се изля в разточителни, но мили изрази. Преди да мога да промълвя дума или да протегна ръка, за да я възпра, прекрасната девойка пресече стаята и падна на колене в краката ми! Благодарността й беше от сърце.

— Стани, мила Аврора! — казах аз, взех я за ръка и я заведох да седне. — Това, което сторих, съвсем не заслужава благодарност като твоята. Кой би постъпил другояче?

— Ах, мосю!… Мнозина, мнозина. Вие не познавате тази страна. Малцина биха защитили една нещастна робиня. Кавалерството, толкова възхвалявано тука, не се отнася до нас. Ние, в чиито жили тече проклета кръв, сме отвъд границите и на честта, и на закрилата. Ах, благороден чужденецо! Вие не знаете колко много ви дължа.

— Не ме наричай чужденец, Аврора. Вярно, че не сме имали много възможност да разговаряме, но познанството ни е достатъчно старо и такова обръщение е вече неподходящо. Бих искал да ми говориш като на близък.

— Близък! Мосю, аз не ви разбирам!

Големите й кафяви очи ме загледаха учудено и въпросително.

— Да, близък… Искам да кажа, Аврора… да не ме отбягваш… да имаш доверие в мене… да гледаш на мене като на приятел… като… на брат.

— На вас, мосю! На вас като на мой брат… бял… господин от добро семейство и образован! Аз… аз… о, боже! Какво съм аз? Робиня… робиня… в която мъжете се влюбват само за да я опропастят. Господи, защо е тъй тежка моята орис? Господи!

— Аврора! — извиках аз, придобил смелост от нейното отчаяние. — Аврора, изслушай ме! Мен, твоя приятел, твоя…

Тя свали ръцете си, с които беше закрила лице, и ме погледна. Пълните й със сълзи очи се впериха в моите и ме загледаха е въпросителен поглед.

В този миг през ума ми минаха редица мисли. Изразени в думи, те биха звучали така: „Колко ли време още ще бъдем насаме? Може да ни попречат. Може вече да не ни се представи друг толкова удобен случай. Няма време за празни приказки. Трябва незабавно да обясня целта на моето посещение.“

— Аврора — заговорих аз, — за първи път ние се виждаме насаме. Толкова съм жадувал за такава среща. Има нещо, което мога да кажа само на теб.

— Само на мен, мосю! Какво е то?

— Аврора, аз те обичам!

— Мене! О, мосю, това е невъзможно!

— Ах, не само възможно, то е самата истина. Чуй ме, Аврора! От първия миг, когато те видях… — бих казал дори преди този миг, защото ти беше в сърцето ми, преди да разбера, че съм те видял — от този първи миг те обикнах… Не със злодейска любов, каквато ти току-що отблъсна, но с чисто и честно увлечение. И мога да я нарека с пълно право „увлечение“, защото тя увлече всички други чувства на моята душа. Ден и нощ аз мисля само за теб, Аврора. Сънувам само теб, а когато съм буден, твоят образ е непрекъснато пред мен. Недей мисли, че любовта ми не е пламенна, щом ти говоря толкова спокойно за нея. Не мога да не се държа така. Аз дойдох с твърдото решение… решение, взето много отдавна… и може би затова любовното ми признание звучи спокойно. Казах ти, Аврора, че те обичам. Повтарям го още веднъж: обичам те с цялото си сърце и душа!

— Обичате мен! Нещастницата!

Имаше нещо толкова неясно в последната дума, промълвена от нея, че за миг забавих своя отговор. Стори ми се, че това съчувствено възклицание се отнасяше за някое трето лице, а не за самата нея.

— Аврора — продължих аз след кратко мълчание, — казах ти всичко. Бях искрен. Единственото, което искам, е да ми отвърнеш с искреност. Обичаш ли ме?

Щях да задам този въпрос по-неспокойно, ако не бях вече сигурен в отговора.

Ние седяхме на кушетката, близо един до друг. Преди да свърша да говоря, усетих нежните й пръсти да докосват моите, да ги обхващат и леко да ги стискат. Когато зададох въпроса, тя склони глава на гърдите ми и чух устните й да промълвяват простите слова:

— И аз също, от първия миг!

Моите ръце, сковани досега, обвиха гъвкавата й снага и известно време никой от двама ни не промълви нито дума. Любовното опиянение се изживява най-добре в мълчание. Буйната опиваща целувка, впитите погледи, преплетените ръце и пламенните устни — всичко това говори само за себе си и няма нужда от думи. Няколко минути не можехме да промълвим друго освен изрази на гальовна нежност и възгласи на възторг. Бяхме прекалено щастливи, за да говорим. Устните ни мълчаха пред тържеството на нашите сърца.

Нито времето, нито мястото позволяваха любовта да ни заслепи и благоразумието скоро ме накара да дойда на себе си. Имаше още много да се каже и много планове да се обсъдят, за да можем да запазим нашето току-що родено щастие. И двамата знаехме каква пропаст зее между нас. И двамата съзнавахме, че трябва да изминем трънлив път, преди да достигнем елизиума на нашите надежди. Въпреки сегашното ни блаженство бъдещето беше тъмно и изпълнено с опасности и мисълта за него скоро ни изтръпна от нашия унес в кратката сладостна мечта.

Аврора вече не се страхуваше от моята любов. Тя не ме огорчи ни най-малко с неоправдано подозрение. Не се съмняваше в намерението ми да я направя своя съпруга. Любовта и благодарността й прогониха всяко съмнение и ние заговорихме с взаимно доверие, каквото дори и дългогодишно приятелство едва ли може да породи.

Говорихме съвсем припряно. Не знаехме кога можеше да ни прекъснат. Не знаехме кога бихме могли пак да се срещнем насаме. Трябваше да бъдем кратки.

Аз й обясних моето положение: след няколко дни очаквах да получа известна сума, достатъчна, както смятах, за целта. За каква цел? Да купя моята годеница!

— А след това — казах аз — не ни остава нищо друго, Аврора, освен да се оженим.

— Уви! — отвърна тя с въздишка. — И да съм свободна, не можем да се оженим тук. Не е ли жесток законът, който ни преследва дори когато ни смятат за свободни?

Аз се съгласих.

— Не можем да се оженим — продължи тя с явна болка, — не можем, освен ако се закълнете, че в жилите ви има африканска кръв! Такъв закон в една християнска страна!

— Не мисли за това, Аврора — рекох аз с желание да я обнадеждя. — Никак няма да е трудно да дам такава клетва. Ще взема тази златна игла от твоите коси, ще убода тази чудна синя вена на ръката ти, ще пия и ще се закълна!

Квартеронката се усмихна, но след миг пак се натъжи.

— Хайде, скъпа Аврора! Пропъди тези мисли! Че защо трябва да се женим тука? Ще отидем другаде. Има и други страни, хубави като Луизиана, с черкви не по-лоши от „Св. Габриел“, където може да се венчаем. Ще отидем на север… в Англия… във Франция… където поискаме. Нека това да не те наскърбява!

— Не е това, което ме наскърбява.

— Какво тогава, скъпа?

— Ах! То е… страх ме е…

— Не се страхувай, кажи!

— Вие не ще успеете…

— Кажи го, Аврора.

— … да станете мой господар… Да… да ме купите! — С тези думи нещастното момиче обори глава, сякаш се срамуваше да говори за такива неща. Горещи сълзи бликнаха от очите й.

— А защо те е страх? — попитах аз.

— И други са се опитвали. Предлагали са големи суми… по-големи дори и от тази, която споменахте, и не са могли. Не са успявали и — о! — колко благодарна съм била на мадмоазел. Тя беше единствената ми закрила и не искаше да се раздели с мене. Колко се радвах тогава! А сега… колко е различно! Съвсем обратното!

— Но аз ще предложа повече — цялото си състояние. Сигурно то ще стигне. Предложенията, за които говориш, са били безсрамни като на г. Гаяр. Мадмоазел е знаела и е била твърде благородна, за да не ги приеме.

— Това е вярно, но тя ще откаже и на вас. Страх ме е, уви! Уви!

— Но аз ще призная всичко на мадмоазел. Ще й изложа честните си намерения. Ще изпрося нейното съгласие. Сигурно не ще ми откаже. Сигурно тя изпитва благодарност…

— Ах, мосю! — възкликна Аврора и ме прекъсна. — Тя е благодарна, вие не знаете колко ви е благодарна; но тя никога, никога… Вие не знаете всичко… уви! Уви!

Прекрасната девойка се обля отново в сълзи, отпусна се на кушетката и къдравата й буйна коса закри лицето й.

Тези думи ме озадачиха и тъкмо се канех да поискам да ми ги обясни, когато до слуха ми долетя шум от колела на каляска. С един скок се приближих до отворената врата и погледнах през върховете на портокаловите дървета. Можах да видя само главата на един човек — кочияша на мадмоазел Безансон. Каляската се приближаваше към портата.

Чувствата ми бяха толкова объркани, че нямах достатъчно вяра в себе си, за да се срещна с господарката; аз се сбогувах набързо с Аврора и избягах от стаята.

Когато бях вън, видях, че ако изляза през главния вход, има опасност да се срещна с мадмоазел. Знаех, че имаше една странична портичка, която води към оборите, а оттам има път към гората. По него щях да стигна до другия край на Бренжиер. Аз слязох от верандата, минах през портичката и се запътих към оборите зад къщата.