Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quadroon [= Adventures in the Far West], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Майн Рид. Квартеронката

Роман. Издателство „Отечество“, София, 1983

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Петър Брайков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Йорданка Некезова

Индекс 11 95376/6126–1–83. Националност: английска. Четвърто издание. ЛГ VI.

Дадена за печат на 15.XI.1983 г. Подписана за печат на 20.XII.1983 г.

Излязла от печат на 25.XII.1983 г. Издателски №1086. Формат 16/60/90.

Печатни коли 21. Издателски коли 21. УИК 21,11. Цена 2,03 лв.

Издателство „Отечество“, София

ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117

©Художник Петър Брайков, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Captain Mayne Reid. The Quadroon or Adventures in the Far West

Routledge, Warne, & Routledge, London, 1860

История

  1. — Добавяне

Глава LVI
Банка фаро̀

Ние влязохме в салона. Voilà[1] играта!

В единия край на помещението беше масата — банката. Ние не можехме да видим нито касиера, нито крупието — и двамата бяха закрити от двойния кръг играчи, заобиколили масата: една редица седнали и друга изправени зад тях. Тук-таме в тълпата имаше и жени, седнали или застанали в най-различни пози, весели красиви жени, натруфени с целия блясък на модата, но с известна braverie[2], която издаваше печалното им занятие.

Д’Отвил отгатна — играта беше в разгара си. Външният вид и стойката на играчите, постоянното движение на ръцете, слагащи залози, непрекъснатото дрънкане на жетоните от слонова кост и звънът на удрящите се един о друг долари — всичко показваше, че играта се развива много живо.

Великолепен полилей, окачен над масата, заливаше с ослепителната си светлина и играта, и играчите.

В средата на салона стоеше голяма маса, цялата отрупана със закуски. Студени печени птици, шунка и език, пиле, майонеза, раци, кристални кани, пълни с вино, коняк и други напитки, красяха тази маса. По някои от чиниите и чашите личеше, че вече са били използвани, а други бяха чисти и на разположение на всеки, който би пожелал да поиграе с нож и вилица. Всъщност това беше безплатен обяд или по-скоро вечеря — безплатна за всеки гост, който би пожелал да си похапне. Такъв е обичаят в американските комарджийници.

Богатият избор ястия не съблазняваше нито моя другар, нито мене. Ние не се спряхме край тази маса, а се запътихме направо към банката.

Дойдохме до външния кръг и надзърнахме през раменете на играчите. „Проклета съдба! Чорли и Хатчър!“

Да — ето ги двамата мошеници, седнали един до друг зад масата за фаро̀, но не като играчи, а като касиер и крупие на играта! Чорли държеше в ръце кутията с картите, а Хатчър седеше от дясната му страна с жетони и долари в монети и банкноти, наредени на масата пред него. С един бегъл поглед към насядалите около масата открихме и търговеца на свини. Ето го там, седнал със свободното си дочено сако и широкопола бяла шапка, говори просташки, смело залага и се държи, като че не познава нито касиера, нито крупието.

Моят другар и аз се спогледахме изненадани.

В края на краищата във всичко това нямаше нищо чудно. За фаро̀ банка няма нужда от разрешително, нито от някакви други приготовления за уреждането й, освен да сложиш маса, да я покриеш със зелено сукно и да пристъпиш към работа. Нямаше съмнение, че тези картоиграчи се чувстваха тука съвсем у дома си. Разходката им нагоре по реката е била само едно малко разнообразие — едно случайно развлечение през лятото. Сега вече започваше новоорлеанският „сезон“ и те бяха се върнали навреме за него. Тъй че нямаше защо да се чудим, че ги намираме тук.

Обаче в първия миг, когато ги видях, бях изумен, а и моят другар също. Обърнах се към него и тъкмо щях да му предложа да напуснем това заведение, когато блуждаещият поглед на мнимия търговец на свини се спря върху мене.

— Здравейте, чужденецо! — извика той с учудване. — И вие ли сте тука?

— Като че ли да — отвърнах нехайно.

— Хубаво! Хубаво! Пък аз мислех, че сте се загубили. Де сте ходили, а? — запита той грубо фамилиарно и достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички присъстващи към мене и мои другар.

— Хм… де ли съм ходил? — откликнах се аз, запазвайки самообладанието си и без да покажа раздразнението, което всъщност събуди в мене нахалството на този човек.

— Аха, това ви питам я!

— Много ли искате да знаете? — попитах го аз.

— Ами че… не чак толкова.

— Много се радвам — отговорих му аз, — защото нямам намерение да ви кажа.

Въпреки наперения му вид забелязах, че общият смях, предизвикан от моята донякъде bizarre[3] забележка, го накара малко да си посвие опашката.

— Хайде, чужденецо — рече той с глас, в който звучеше и подмилкване, и яд, — мисля, че няма защо да бъдете чак толкова хаплив; не съм искал да ви докача, ама… нали знаете, вие ни напуснахте ей тъй изведнъж… е, няма що, то не ми влиза в работата. Ще си опитаме ли късмета на фаро̀?

— Може и да опитам.

— Е, хайде де, изглежда да е хубава игра. И аз се опитвам за първи път. Тя май цялата работа е само късмет, също като чифт-тек. Ама печелим.

Той се обърна към банката и се задълбочи в подреждане на залозите.

Беше започнало ново теглене и играчите, откъснали се за миг от картите зарад нашия разговор, се заеха отново с това, което представляваше за тях по-голям интерес — малките купчинки пари върху картите. Разбира се, и Чорли, и Хатчър ме познаха също, но само ми кимнаха с приятелски вид и поглед, в който ясно се четеше мисълта:

„Той е тука! Е добре! Няма да си отиде, докато не се опита да си върне стоте долара… все ще се помъчи да спечели от банката… ще видиш.“

Ако мислеха така, не са били далече от истината. А ето какви бяха собствените ми мисли:

„Няма никаква разлика дали ще рискувам парите си тук, или другаде. Фаро̀ банка си е фаро̀ банка. При такова теглене на картите няма никаква възможност за измама. Начинът на залагането изключва всяка възможност за такова нещо. Там, където един играч губи, друг може да спечели със същата карта, а това, разбира се, не позволява на крупието да тегли картите неправилно, даже и да може да го направи. Тъй че нищо не ми пречи да играя срещу банката на господа Чорли и Хатчър, както бих играл срещу някоя друга… даже е по-добре; ако спечеля, ще си получа реванша, който ми дължат тези господа. Ще играя тука. Какво ще ми кажете вие, мосю?“

Част от горните размишления и въпросът, с който ги приключих, бяха отправени шепнешком към младия креол.

Той ти намери за разумни и ме посъветва да остана. Беше на мнение, че можех да си опитам късмета и тука, както и някъде другаде.

Добре… аз извадих златна монета от пет долара и я сложих на асото.

Никой не обърна внимание на това — и касиерът, и крупието дори и не погледнаха залога ми. Една сума от пет долара не можеше да учуди тези господа, тъй като десет, двадесет и дори петдесет пъти по-големи суми постоянно влизаха и излизаха от касата им.

Тегленето продължи; Чорли вадеше картите с невъзмутимо sang-froid[4], тъй свойствено на неговото съсловие.

— Асото печели — извика един глас, когато две аса изскочиха едно подир друго.

— В жетони ли да ви платя, господине? — запита крупието.

Аз се съгласих и той сложи върху моята жълтица плоско кръгче от слонова кост, червено на цвят, с цифрата 5 по средата. Оставих и двете на асото. Тегленето продължаваше и след известно време пак излязоха две аса наред и аз станах собственик на още два червени жетона.

Оставих и четирите залога, нарасли сега на двадесет долара, да лежат на асото. Не бях дошъл да се забавлявам. Намеренията ми бяха съвсем други и подтикван от тези намерения, бях решил да не губя време. Ако щастието поискаше да ми се усмихне, рано или късно щеше да ми подари милостта си, а когато си помислех за истинския залог, за който играех, изпаднах в ужас пред неизвестността. Това, че се намирах всред такова непочтено и развратно общество, което заобикаляше масата, не ме тревожеше вече.

Тегленето продължаваше и след известно време пак излязоха две аса. Този път загубих.

Без да промълви нито дума, крупието загреба жетоните и жълтицата и ги сложи в лакираната си кутия за пари.

Извадих кесията си и заложих двадесет долара на дамата. Спечелих. Удвоих залога и отново загубих. Спечелих десет долара… десет загубих и все тъй, ту печелейки, ту губейки, залагах ту жетони, ту жълтици, докато най-после бръкнах чак до дъното на кесията си и не намерих там нищо.

Бележки

[1] Voilà (фр.) — ето. — Б.пр.

[2] Braverie (фр.) — дързост, предизвикателство — Б.пр.

[3] Bizarre (фр.) — странна. — Б.пр.

[4] Sang-froid (фр) — хладнокръвие. — Б.пр.