Майн Рид
Квартеронката (24)

Глава XXIII
Изненада

Размишленията ми бяха прекъснати от изцвилването на моя кон. Погледнах напред, за да разбера причината. Бях срещу плантацията Безансон. През портите тъкмо излизаше някаква каляска. Конете извиха към Дигата, препуснаха в тръс и скоро се загубиха в облак прах, вдигнат от копитата и колелата.

Познах каляската. Тя беше на мадмоазел Безансон. Не можех да кажа кой седеше в нея, при все че от беглия поглед, който хвърлих, схванах, че вътре имаше дами.

„Самата мадмоазел, без съмнение придружена от Аврора.“

Смятах, че те не бяха ме забелязали, понеже само главата ми се виждаше над високата ограда, а каляската изви рязко при излизането си от портите.

Бях много разочарован. Напразно бях препускал, а сега трябваше да се върна обратно в Бренжиер.

Вече бях дръпнал поводите с това намерение, когато ми дойде на ума, че бих могъл да настигна каляската и да разменя няколко думи с тези, които бяха в нея. Да разменя дори един поглед с Аврора заслужаваше такъв галоп.

Пришпорих коня си и се спуснах напред.

Когато стигнах до къщата, видях до портата Сципион. Той тъкмо я затваряше след каляската.

„А! — помислих си аз. — Я по-добре да узная подир кого ще препускам“ — и затова извих малко коня и спрях пред Сципион.

— Божичко! Как язди младият сподар! Ама язди от хубаво по-хубаво! Така е! Ъф!

Без да обърна внимание на неговите похвати, запитах припряно дали мадмоазел е в къщи.

— Не, господарю, тя ей сегичка излезе, отиде при сподаря Марини.

— Сама?

— Да, сподарю.

— Разбира се, Аврора е с нея.

— Не, сподарю; тя отиде сама. Рора остана у дома.

Ако негърът беше наблюдателен, би могъл да забележи какво въздействие оказа това съобщение върху мен, понеже съм сигурен, че трябва да е било доста явно. Усетих как в същия миг сърцето ми заби и гъста руменина заля бузите ми.

„Аврора у дома, и то сама!“ — помислих си аз.

Откакто я ухажвах, за първи път ми се удаваше такъв случай и малко остана да не издам приятната си изненада.

За щастие не се издадох, защото дори и на верния Сципион не биваше да доверя такава тайна.

С усилие се овладях и укротих коня си, който се дърпаше и искаше да продължи своя галоп. Главата му беше обърната към селището и Сципион помисли, че се канех да се върна.

— Сигур сподарят няма да си отиде, преди да почине малко? Споица Жени я няма дома, но Рора тук. Рора ще почерпи сподаря чаша вино; старият Зип ще направи на сподаря нещо разхладително. Днес много, много горещо. Ъф!

— Май че си прав, Сципион — отвърнах аз, като се престорих, че ме е убедил. — Хайде заведи коня в обора. Ще си почина няколко минути.

Скочих от коня, подадох поводите на Сципион и влязох през портата.

По правата алея, която водеше от портата до входната врата на къщата, имаше около стотина крачки, но имаше две други пътеки, които извиваха зад храстите и ниските дръвчета — лаври, мирти и портокали. Човек, който идваше по някоя от тях, не можеше да бъде видян от къщата, докато не дойдеше до самите прозорци. И по двете пътеки можеше да се стигне до ниската веранда, без да се минава отпред. Имаше стъпала за верандата — всъщност за вътрешността на къщата, понеже по креолски обичай прозорците към верандата представляваха двукрили стъклени врати, тъй че стаите и верандата бяха на едно равнище.

Като влязох през портата, тръгнах по една от тези странични пътеки (предпочетох я по известни съображения) и тихо се запътих към къщата.

Бях избрал по-дългия път и вървях бавно, за да се поуспокоя. Чувах ударите на сърцето си и усещах бързите му нервни свивания, по-бързи от крачките, с които се приближавах към дългожеланата среща. Чини ми се, че бих имал по-голямо самообладание, ако отивах срещу дулото на насочен към мен пистолет!

Дългото копнеене за тази среща, пълното съзнание за трудното й постигане, предвкусва нето на най-сладкото удоволствие на земята — удоволствието да бъдеш насаме с тази, която обичаш — всичко това се сливаше в ума ми. Нищо чудно, че мислите ми бяха безредни и объркани.

Сега ще срещна Аврора лице е лице и само богът на любовта ще ни бъде свидетел. Ще говоря свободно, без да се въздържам. Ще чуя нейния глас, нейното признание, че ме люби. Ще я взема в прегръдките си, до гърдите си! Ще се опия от любов от насълзените й очи, от карминовите й бузи, от кораловите й устни! Ах, ще говоря и ще слушам думите на любовта! Ще слушам нейното несдържано бленуване!

Безкрайно щастие стоеше пред мен. Нищо чудно, че мислите ми бяха объркани, нищо чудно, че напразно се мъчех да ги сложа в ред.

Стигнах до къщата и изкачих няколкото стъпала, които водеха към верандата. Верандата беше постлана с рогозка от морска трева и обувките ми бяха леки, та моите стъпки, тихи като на младо момче, надали можеха да се чуят в стаята, пред чиито прозорци минавах.

Продължих нататък, към гостната, свързана с верандата с две стъклени врати, за които вече споменах. Завих и в следващия миг щях да мина край една от тези врати, но до мене долетя звук, който възпря стъпките ми. Това беше глас, долитащ от гостната, чиито стъклени врати бяха отворени. Вслушах се — беше гласът на Аврора!

„Тя разговаря с някого! С кого ли? Може би с малката Хлоя? С майка и? С някого от слугите?“

Вслушах се пак.

„Боже мой! Това е мъжки глас! Кой ли може да бъде? Сципион? Не, Сципион не може да е дошъл вече от обора. Не може да е той. Някой друг мъж от плантацията! Дърварят Жул? Момчето за поръчки Баптис? Я! Това не е глас на негър. Не, това е глас на бял човек! Дали не е надзирателят?“

Щом ми мина през ума тази мисъл, болка прониза сърцето ми — болка не от ревност, но нещо подобно. По-скоро се ядосвах на него, отколкото да ревнувах нея. До този миг поне не бях чул нищо, което да ме накара да ревнувам. Това, че някой мъж беше при нея и разговаряше, не беше причина за ревност.

„А, така ли, мой дръзки негропотиснико — мислех си аз, — минала ти е слабостта към малката Хлоя. Нищо чудно! Кой ще си губи времето да гледа звездите, когато на небето има такава месечина? Мръсник си ти, но не си сляп. Виждам, че и ти умееш да използваш удобните случаи и знаеш кога да влизаш в гостната стая.“

Ш-ш-ш-т!

Пак се ослушах. Когато най-напред се спрях, то беше по-скоро от деликатност. Не исках съвсем неочаквано да се появя пред отворените врати и изведнъж да видя всичко вътре в стаята. Бях се спрял с намерение да предизвестя за приближаването си с някакъв шум — е престорена кашлица или с няколко по-шумни стъпки. Сега обаче намеренията ми се бяха променили. Сега слушах съзнателно. Не можех да не слушам.

Аврора говореше.

Приближих ухо до прозореца. Гласът й идваше много отдалече или тя говореше твърде тихо, та не можех да чуя това, което казваше. Долавях звънливите звуци на гласа й, но не можех да различа думите. „Трябва да е на другия край на стаята“ — помислих си аз.

Най-после Аврора спря да говори. Зачаках мъжът да отговори. Може би по отговора щях да разбера какво беше казала тя. Мъжкият глас ще е по-висок и ще ми даде възможност…

Ш-ш-ш-т! Чакай!

Ослушах се… и долових гласа, но не и думите. Този звук ми стигаше. Той ме накара да подскоча като ухапан от змия. Това беше гласът на г. Доминик Гаяр!