Майн Рид
Квартеронката (17)

Глава XVI
Г-н Доминик Гаяр

Усетих внезапно почти страстно желание да узная коя е Аврора. Защо? Дали защото името беше необичайно и красиво — а то наистина прозвуча като ново и красиво име в моите саксонски уши? Не. Дали поради благозвучието на думата и връзката й с митологията, или поради по-слабата й връзка с розовите багри на изгрева и блестящото северно сияние^[1]? Дали някоя от тези мисли не събуди у мене това тайнствено влечение към името „Аврора“?

Нямах възможност да размисля или да запитам Сципион още нещо, защото в този миг на вратата се изпречиха двама мъже, които, без да кажат нито дума, влязоха в стаята.

— Докторът, сподарю — пошепна Сципион и отстъпи, за да даде път на господата.

Не беше трудно да се каже кой от двамата е „докторът“. Лицето му носеше отпечатъка на професията му и аз не можех да го сбъркам; веднага познах, че високият блед мъж, който ме гледаше с въпросителен поглед, бе ученик на Ескулапа^[2], и то с такава сигурност знаех това, сякаш в една ръка той държеше дипломата си, а в другата — табелката от вратата на своя кабинет.

Беше около четиридесетгодишен с доста правилни черти, макар че лицето му не можеше да се нарече хубаво. То беше обаче интересно поради интелектуалния си и доброжелателен израз. Две или три поколения назад то е било германско лице, но американският климат — политически, искам да кажа — беше смекчил грубите бръчки, издълбани от вековния европейски деспотизъм, и беше почти възстановил първоначалното благородство на неговите черти. По-късно, когато се запознах по-добре с американските типове, бих го определил като пенсилванско лице и наистина то беше такова. Пред мене стоеше възпитаник на един от големите медицински факултети на Филаделфия, д-р Едуард Райгарт. Името потвърди предположението ми за немския му произход.

Общо взето, моят лечител ми направи добро впечатление още от пръв поглед.

Колко различно впечатление ми направи неговият другар; обзе ме враждебност, омраза, презрение, погнуса! Едно чисто френско лице — не това благородно френско лице, което виждаме у Дюгекленовци^[3], Жан Бартовци^[4] и у много от старите хугенотски^[5] герои или в сегашни дни у един Ролен^[6], Юго, Араго^[7] или Пиа^[8] — а такова, като стотици други, които дебнат около Борсата или зад кулисите на Операта или които ви се мръщят изпод хиляди фуражки в редовете на войска, съставена от грубияни. Едно лице, което бих описал най-добре, ако кажех, че чертите му ми напомняха лисица. Не се шегувам. Аз ясно виждах тази прилика. Виждах същите тесни, полегати очи, същия остър и подвижен поглед, който говореше за дълбоко лицемерие, за крайно себелюбие и жестока безчовечност.

В другаря на доктора аз виждах лисица в човешки образ с всички нейни качества — силно развити.

Присъединих се към мнението на Сципион, защото ни най-малко не се съмнявах, че пред мене стоеше г. Доминик Гаяр. Това беше той.

Нисък на ръст, мършав, но човек, който явно можеше още много да издържи, преди да се раздели с живота. С целия си коварен и гъвкав вид, както и с нрава си, той приличаше на carnivora^[9]. Очите, както вече забелязах, бяха полегати, много извити надолу. Очните ябълки не бяха кълбовидни, а повече приличаха на тъпи конуси, на върха на които се намираха зениците. Очите му бяха черни и блестяха като очите на невестулка. Те сякаш, искряха с някаква постоянна усмивка, но тази усмивка беше съвсем цинична и престорена. Всеки, който съзнаваше някаква своя слабост или вина, чувстваше като че Доминик Гаяр знае това и му се надсмива. Когато наистина узнаете за някое чуждо злощастие, усмивката му ставаше още по-язвителна, а малките изпъкнали очички искряха от явна наслада. Той обичаше себе си и мразеше себеподобните си.

Косата му беше черна, рядка и права, веждите — рунтави, черни, полегати; нямаше брада; мъртвешки бледото му лице беше увенчано с огромен нос, подобен на папагалска човка. Облеклото му говореше донякъде за неговата професия: тъмни сукнени дрехи и жилетка от черен сатен, а вместо връзка — широка черна панделка. На възраст изглеждаше към петдесетгодишен.

Лекарят провери пулса ми, запита ме как съм спал, погледна ми езика, повторно провери пулса и след това любезно ме посъветва да лежа, „колкото мога по-спокойно“. За да ме убеди, той ми каза, че съм бил още твърде слаб, че съм изгубил много кръв, но се надявал да възстановя силите си за няколко дена. Поръча на Сципион да се грижи за диетата ми и му нареди да ми приготви за закуска чай, препечен хляб и пиле на скара.

Докторът не ме попита как съм бил ранен. Това ми се видя малко странно, но го приписвах на желанието му да не ме безпокои. Навярно мислеше, че всеки намек за събитията от миналата нощ можеше да ми причини ненужно вълнение. Аз пък се тревожех за Антоан твърде много и затова не можех да мълча, а запитах дали няма някакви новини. Нищо ново не се знаело за него. Сигурно бил загинал.

Разказах обстоятелствата, при които се бях разделил с него, и разбира се, описах моя двубой с онзи негодник и как бях ранен. Не можех да не забележа странното изражение, което се изписа на лицето на Гаяр, докато говорех. Той цял се беше превърнал в слух, а когато споменах за сала от столове и казах, че той надали е удържал управителя дори и за миг, стори ми се, че видях в тъмните очи на адвоката да блясва радост! Положително в тях се таеше зле прикрито задоволство, неприятно за гледане. Може би нямаше да го забележа или поне нямаше да го разбера, ако не бях чул туй, което ми разказа Сципион. Сега обаче добре разбирах значението на това изражение и въпреки че Гаяр многократно, лицемерно повтаряше: „Нещастният г. Антоан!“, ясно виждах тайно да тържествува от самата мисъл, че старият управител е отишъл на дъното!

Когато свърших разказа си, Гаяр дръпна доктора настрана и няколко минути двамата беседваха тихо помежду си. До мене долиташе част от разговора им. Изглежда че за доктора беше все едно дали го чувам, или не, докато другият много държеше думите им да не стигат до слуха ми. От отговорите на лекаря успях да разбера, че лукавият адвокат искаше да ме махнат от сегашната ми квартира и да ме преместят в хотела на селището. Той наблягаше на неудобното положение, в което щяла да изпадне младата дама (мадмоазел Безансон)… сама в къщи, с един непознат… млад мъж и т.н. и т.н.

Докторът не смяташе, че трябва да ме местят поради тези причини. Самата дама не желаела това — всъщност не искала и да чуе подобно нещо; добрият доктор Райгарт направо се изсмя на „неудобното положение“! Условията в хотела били далеч от желаното, а освен това той бил вече претъпкан с други пострадали; тука гласът на говорещия се сниши толкова, че до мене долитаха само откъслечни изрази като „чужденец“, „не е американец“, „загубил всичко“, „приятелите далече“, „хотелът не е място за човек без пари“. На последното възражение Гаяр отговори, че той щял да поеме сметката ми в хотела.

Това нарочно беше изречено високо, та да го чуя; щях да съм благодарен за такова предложение, ако не подозирах някаква зловеща подбуда зад щедростта на адвоката. Докторът отвърна на предложението с нови възражения.

„Невъзможно“ — каза той, — „ще предизвика треска“, „голям риск“, „не поемам отговорност“, „лоша рана“, „голяма загуба на кръв“, „поне засега трябва да остане тука“, „ще може да се премести в хотела подир някой и друг ден, когато позакрепне“.

Обещанието да ме преместят подир някой и друг ден като че ли задоволи невестулката Гаяр или по-скоро той се убеди, че това бе единственият начин по който можеше да се постъпи с мене, и съвещанието завърши.

Гаяр се приближи до леглото ми, за да се сбогува, и аз можах да забележа подигравателното изражение в зениците на малките му очички, когато изричаше няколко фрази с престорено съчувствие. Той съвсем не знаеше с кого говори. Ако бях казал името си, може би бледите му бузи щяха да се зачервят и веднага щеше да изскочи навън. Благоразумието ме накара да се въздържа и когато докторът поиска да узнае кого има честта да лекува, аз прибягнах към извинителната хитрост, използвана от видни пътешественици, и се представих с nom du voyage^[10]. Присвоих си майчиното ми презиме Ръдърфорд — Едуард Ръдърфорд.

След като ми препоръча да пазя спокойствие, да не се опитвам да ставам от леглото, да взимам в определени часове определени лекарства и прочее, докторът се сбогува. Гаяр беше излязъл преди него.