Майн Рид
Квартеронката (40)

Глава XXXIX
Дървото-пещера

Вътре беше тъмно и трябваше да мине малко време, докато мога да различа нещо. Скоро очите ми свикнаха с полумрака и можах да схвана очертанията на това чудновато дърво-пещера.

Размерите му донякъде ме удивиха. В него биха могли да се настанят десетина мъже — седнали или прави. Всъщност целият пирамидален дънер не беше нищо друго освен една тънка черупка, тъй като сърцевината му беше изгнила. Подът, образуван от падналите débris^[1] на гнилото дърво, се издигаше над равнището на водата и беше твърд и сух. Близо до средата забелязах пепел и полуизгорели въглени от изгасен огън; на една страна беше настлан много сух испански мъх, който очевидно се използваше за легло. Старо одеяло, метнато върху мъха, свидетелстваше, че наистина това беше предназначението на мъха.

Нямаше никакви мебели. Един неодялан кипарисов пън, внесен отвън, се използваше за стол, но нямаше нищо, което да служи за маса. Човекът, който беше превърнал тази необикновена пещера в свое жилище, нямаше нужда от разкош, за да преживява в нея. Обаче беше се погрижил за неща от първа необходимост. Когато очите ми посвикнаха с полумрака, можах да различа много предмети, които не бях видял отначало. Едно гърне за готвене, голяма кратуна за вода, тенекиено канче, стара брадва, няколко въдици и една-две парцаливи груби дрехи. Повече от всичко друго обаче ме заинтересуваха няколко неща за ядене, които видях там. Имаше „доста големичка мръвка“ свинско печено, „исполински царевичен самун“, няколко кочана варена царевица и повече от половина печена кокошка. Всичко това беше наслагано заедно в голяма чиния, грубо издялана от божурово дърво, каквито често бях виждал в колибите на негърското селце. До тази чиния лежаха няколко грамадни яйцевидни предмета с тъмнозелен цвят, а до тях други, по-малки, с жълтеникава кора. Това бяха дини и пъпеши, които можеха да бъдат нелош десерт.

Успях да забележа всичко това, докато моят другар връзваше пирогата за дървото. Когато той влезе, бях свършил огледа си.

— Така, сподарю — рече той, — това е гнездото на стария Габ; проклетите ловци не могат го намери тука.

— Доста добре си се наредил, Габриел! Как можа да намериш такова място.

— Божичко, сподарю, аз го зная отдавна. Габ не е първи негър, който се крие в този стар кипарис… И Габрел не е за първи път тука. Той бяга и преди — когато живееше при сподаря Хикс, преди старият сподар да го купи. Той никога нямаше нужда да бяга от стария сподар Сансон. Той беше добър за черните хора, сподарят Антоан също — той също беше добър, ама сега бедният негър не може да търпи повече; новият надзирател, той бие лошо — той бие да потече кръв… той наказва с тази помпа и с червен бич от кравя кожа, и конски камшик… с всичко, дявол да го вземе него! Аз никога няма да се върна… никога!

— Но как смяташ да живееш? Не можеш да съществуваш тука вечно? Откъде ще намираш храна?

— Не бойте се, сподарю Едуард. Габ винаги намира много ядене; това не е страшно. Бедният беглец има приятели в плантациите. После той крадне, колкото да живее… ха-ха!

— О!

— Габрел няма нужда да краде сега освен царевица и дини. Вижте кво донесе Зип на него! Зип дойде снощи до края на гората и донесе ей тая плячка. Ама, сподарю, вие извините мене. Аз забравих, че сте гладни. Земете малко свинско, малко пиле. Хло ги готви тях… хубави са… вие яжте.

С тези думи той постави дървената чиния с цялото й съдържание пред мене; сега разговорът се прекъсна, тъй като и аз, и моят другар се нахвърлихме на гозбите с голяма охота.

Дините се оказаха прекрасен десерт и не по-малко от половин час ние продължавахме да се борим с пристъпите на глада. Най-после победихме, обаче едва когато припасите на беглеца доста понамаляха.

След обеда седяхме дълго и приказвахме. Не ни липсваше и тютюн. Моят другар имаше между запасите си и няколко връзки сухи тютюневи листа и лула, направена от царевичен кочан, с дръжка от тръстика, през която пушекът добива цялото благоухание на най-скъпата хаванска пура.

Донякъде от благодарност, задето ми беше спасил живота, у мене се събуди дълбок интерес към беглеца и разговорът ни все се въртеше около неговите кроежи за бъдещето. Той нямаше още никакъв план за избавление, макар че беше мислил да направи опит да стигне Канада или Мексико, или да се измъкне с някой параход през Нови Орлеан.

Сетих се за един план, но не го казах на Габриел, защото може би нямаше да успея да го изпълня. Помолих го обаче да не напуска сегашното си убежище, докато не дойда да го видя пак, и му обещах да направя, каквото мога, за да му намеря по-милостив господар.

Той на драго сърце се съгласи с предложението ми и тъй като слънцето вече залязваше, аз започнах да се приготовлявам да напусна езерото.

Уговорихме какъв ще е сигналът ни, та когато дойда пак да го посетя, да докара пирогата, за да ме пренесе. След като уредихме и това, ние отново се качихме на лодката и потеглихме към плантациите.

Скоро преминахме през езерото и след като вързахме добре лодката до поваленото дърво, запътихме се през гората. Сега, когато ме водеше Габриел, пътеката беше много лесна. Както вървяхме, от време на време той ми обръщаше внимание на разни знаци, изсечени по дърветата, и други белези, по които да мога да я намеря пак.

След по-малко от час ние се разделихме в началото на полето: негърът отиде на някаква уречена среща, а аз продължих към селището; пътят към него беше между два реда огради, тъй че не можех да се изгубя.