Майн Рид
Квартеронката (79)

Глава LXXVIII
В ръцете на шерифа

При вида на тези конници сърцето ми подскочи от радост, защото между първите от тях видях спокойното, решително лице на Райгарт. Зад него препускаше шерифът на околията, последван от „потеря“ от десетина мъже, между които познах неколцина от най-почтените плантатори в околността. Всеки от тях беше въоръжен било с пушка, било с пистолети, а начинът, по който изскочиха на поляната, показваше, че бяха много бързали да дойдат, и то с определена цел.

Казвам, че сърцето ми подскочи от радост. Един истински престъпник, изправен под бесилото, не би могъл да се зарадва повече от мен при вида на пратеник, носещ отменяване на присъдата или помилване. В новодошлите познах свои приятели; по лицата им прочетох, че съм спасен. Затова не се разсърдих, когато шерифът слезе от коня, дойде при мене, сложи ръка на рамото ми и заяви, че ме задържа „в името на закона“. При все че направи всичко това рязко и доста грубо, не се разсърдих нито на постъпката му, нито на държането му. Поведението му бе очевидно преднамерено, а постъпката му посрещнах като истинско избавление. Чувствах се като човек, спасен от явна смърт.

Този обрат в събитията съвсем не се хареса на бившите ми съдии, които изказаха високо своето недоволство. Те твърдяха, че вече съм бил съден от дванадесет съдебни заседатели, набрани измежду свободните граждани; че те са ме намерили за виновен в кражба на негри; че съм „откраднал“ двама негри; че съм се съпротивявал при преследването и съм „ранил“ един от тия, които ме преследвали, и че след като всичко това било „казано и доказано“ те не разбирали какво още било нужно, за да се докаже моята вина; трябвало да ме обесят веднага, без да губят повече време.

Шерифът отговори, че това е незаконно; че трябва да се зачита правосъдието; че ако аз съм виновен в приписаните ми престъпления, положително законът ще ме накаже най-безмилостно, но първо трябвало да ме изправят пред съдия и да предявят граждански иск според изискванията на закона; и най-после изяви намерението си да ме заведе при съдията Клейборн, представителя на правосъдието в околията.

Между тълпата и отряда на шерифа избухна гневно пререкание, в което бе оказано твърде малко уважение към това високо длъжностно лице, и за известно време аз просто се боях, че нехранимайковците ще надделеят. Обаче американският шериф с нищо не прилича на отпуснатия господин, който заема тази длъжност в някоя английска околия. В девет от всеки десет случая шерифът е човек, известен със своята смелост и решителност, а шерифът Хикмън, с когото трябваше да се разправят моите самозвани съдии, не представляваше изключение от това правило. Толкова повече, че в неговата „потеря“, набързо събрана от приятеля ми Райгарт, имаше няколко души, също тъй смели. Самият Райгарт, макар и миролюбив човек, беше добре познат със своето хладнокръвие и твърдост; там беше и съдържателят на моя хотел, а няколко от плантаторите, които придружаваха шерифа, бяха солидни хора, които обичаха закона и честните, открити отношения, и те, въоръжени до зъби, без да се поколебаят, биха дали живота си за шерифа и неговото дело. Вярно е, че те бяха по-малко на брой, обаче законът беше на тяхна страна, а това ги правеше силни.

Имаше едно нещо, което беше в моя полза повече от всичко друго: това, че никой не обичаше моите обвинители. Гаяр, както вече отбелязах, макар и да се кичеше с висока нравственост, не беше на почит между своите съседи-плантатори, особено тези от американско потекло. За другите, които най-много викаха против мене, се знаеше, че са тайно подбудени от адвоката. Що се отнася до Ръфин, когото бях ранил, всички наоколо бяха чули изстрела на неговата пушка и знаеха, че той е стрелял пръв. В по-спокойно състояние щяха да сметнат моята съпротива за напълно оправдана… поне срещу тази личност.

Ако всичко това беше се случило при по-други обстоятелства, ако двамата негри, „откраднати“ от мене, бяха, собственост на някой обичан плантатор, а не на г. Доминик Гаяр, ако Ръфин беше почтен гражданин, а не такъв покварен полуразбойник, ако мнозина от присъстващите не таяха в себе си подозрение, че това не беше обикновен случай на „кражба на негри“, тогава наистина можеше да свърши зле за мене въпреки шерифа и неговата група.

Но даже и сега избухна продължително и гневно пререкание: размениха се невъздържани гръмки думи, ругатни и заплашителни ръкомахания и преди края на спора всички се хванаха за пушките и пистолетите.

Ала смелият шериф остана непоколебим. Райгарт се показа много храбър, моят ci-devant^[1] хазаин и неколцина от младите плантатори се държаха много добре и законът възтържествува.

Да, благодарение на провидението и на пет-шест благородни мъже законът възтържествува — в противен случай никога нямаше да напусна тази поляна жив!

Съдията Линч трябваше да отстъпи пред съдията Клейборн и жестоката присъда на първия бе отсрочена. Спечелилият победа шериф и неговите хора ме заобиколиха и отведоха със себе си.

Но въпреки че разярените ми съдии временно бяха отстъпили, съвсем не беше сигурно дали нямаше пак да се опитат да ме изтръгнат от ръцете на правосъдието. За да предотврати такава възможност, шерифът ме качи на кон и застана от едната ми страна, а помощникът му, човек с изпитана храброст, — от другата. Райгарт и плантаторите яздеха близо пред мене и зад мене, а крещящата, псуваща сган вървеше подир тях на коне и пеш. Така минахме през гората, пресякохме полетата, излязохме на пътя, водещ към Бренжиер, и се запътихме към имението на „скуайъра^[2]“ Клейборн — мировия съдия на тази околия.

Непосредствено до частното му жилище имаше голяма стая, или кабинет, където скуайърът обикновено раздаваше правосъдие. В нея се влизаше през врата отделно от къщата и нищо особено не подсказваше, че това е съдебна зала освен няколкото пейки, които служеха за сядане, и малката катедра в единия ъгъл.

От тази катедра скуайърът решаваше дребни спорове, правеше нотариални заверки срещу четвърт долар и уреждаше други малки граждански въпроси. Обаче най-често съдийската му дейност се свеждаше до осъждане на „размирните черни“ на съответен брой тояги по оплакване на съвестния господар, защото теоретически в края на краищата бедният роб има право на „такава защита“.

Та именно в тая стая шерифът и неговите помощници побързаха да ме въведат, а тълпата се втурна подир нас и скоро помещението се претъпка с хора.