Серия
Семейство Райд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 208 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Наследникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-271-2


Глава 1

Двете дами се взряха през прозореца към мрачната, преобразена от зимата малка градина, където се разхождаше момичето. Макар градската къща да бе голяма и в аристократичен район на Лондон, около сградите нямаше достатъчно пространство, на което да бъде придаден „по-пасторален“ вид.

Лейди Мери Рийд, тяхната домакиня, се бе погрижила добре за своята градина, докато повечето й съседи се задоволяваха само с морава. Затова можеха да бъдат сигурни, че ще открият винаги племенницата си Сабрина там, независимо кое време на годината беше.

Те продължаваха да наблюдават мълчаливо и замислено момичето. Алис Ламбърт гледаше намръщено. Сестра й Хилари, която беше с една година по-голяма, изглеждаше още по-унила.

— Струва ми се, че никога не съм била толкова неспокойна, Хилари — прошепна Алис.

— Аз също, ако искаш да знаеш — отвърна с тежка въздишка Хилари.

Трудно можеше да се разбере по вида им, че са сестри. Хилари приличаше на баща им, висока, болезнено слаба, с кафеникава коса и светлосиви очи. Алис беше почти пълно копие на майка им, ниска и пухкава, с блестящи кестеняви коси и тъмносини очи, които придобиваха понякога виолетов оттенък.

Двете не се разбираха особено добре. Съвсем обичайно беше да се заяждат помежду си. Но този път като никога бяха единодушни. Племенницата, която почти бяха отгледали, тази вечер трябваше да бъде представена на лондонското общество и сестрите се притесняваха. За нещастие имаха основателна причина за тревога.

И не защото Сабрина нямаше да направи добро впечатление. Макар да не беше красавица като дъщерята на Мери, Офелия, за която това също щеше да бъде първи сезон, и Сабрина имаше какво да покаже. Дядото на Сабрина беше граф, а прадядото — херцог. Баща й беше само барон, но те не се и надяваха да й осигурят съпруг с височайша титла или дори с голямо богатство.

Не, тревогите им нямаха нищо общо с нормалните притеснения, които можеше да има човек, когато представя някоя провинциална девойка на брачния пазар във висшето общество. Ставаше дума за нещо много по-лично и то бе свързано с причината, поради която двете сестри не бяха се омъжили. Страхуваха се да не би отдавнашният скандал, белязал семейството им вече три поколения, да изплува отново на повърхността след всичките тези години.

Но нито една от тях нямаше намерение да изрича на глас причината за своята нервност. По взаимно съгласие за някогашните трагедии никога не се говореше на глас.

— Мислиш ли, че й е достатъчно топло с тази наметка? — попита Алис, все така намръщено.

— А мислиш ли, че това я интересува?

— Но страните й ще изпръхнат от студа. Как, за бога, ще изглежда на първия си бал?

Докато продължаваха да наблюдават племенницата си, един окапал лист, пропуснат от градинаря на лейди Мери, долетя до нея и спря пред краката й. Тя го забеляза, зае позата на фехтовчик и намушка листа с въображаема рапира. След това се засмя, вдигна листа и го хвърли. Вятърът го подхвана и го понесе нататък.

— Тя не приема сериозно възможността за брак — каза Хилари.

От Сабрина се очакваше да бъде точно толкова нервна, колкото лелите си, макар и поради други причини, но тя имаше напълно безгрижен вид.

— Как ще я приеме сериозно, когато знае, че ние с теб не се омъжихме и това изобщо не ни се отрази зле?

— Страхувам се, че създадохме у нея погрешно впечатление. На нейната възраст ние искахме и се надявахме да се омъжим, едва сега се радваме, че не го направихме.

Нито едната, нито другата страдаше истински, че няма съпруг. Това, за което може би съжаляваха, бе, че нямаха деца, но Сабрина, с чието отглеждане се бяха заели от тригодишната й възраст, бе задоволила майчинския им инстинкт. Мнозина може би щяха да ги нарекат „стари моми“ и да видят в това причината за вечните им заяждания, но щяха да сгрешат. Двете сестри се караха непрекъснато още от съвсем малки. То просто им бе заложено.

Като че ли осъзнала изведнъж, че приема необявеното примирие, Хилари заяви рязко:

— Извикай я тук. Време е да я приготвим.

— Толкова рано? — възпротиви се Алис. — Та до бала има още няколко часа…

— Ще ни трябват часове, за да я приготвим както трябва — сряза я сестра й.

— О, чудесно, на теб може и да ти трябват часове, но…

— Какво знаеш ти за това, след като дори не си имала дебют в обществото? — прекъсна я отново Хилари.

— А ти имаше, така ли?

— Това е без значение. Мери споменаваше многократно в писмата си, че започва да се приготвя веднага щом стане от леглото сутрин.

— На нея й трябва цял ден само докато се напъха в корсета си.

Хилари се изчерви като рак, но нямаше как да отрече обвинението срещу приятелката си от детинство, която бе толкова мила да ги приеме в дома си за сезона, тъй като те самите не притежаваха никаква недвижима собственост в Лондон. С годините Мери бе напълняла толкова, че когато пристигнаха вчера, Хилари едвам я позна.

— Дори дъщеря й започна да се приготвя от обяд — отвърна тя.

— Офелия просто обича да се гледа в огледалото — изсумтя Алис.

— Бих искала да знаеш…

Думите й заглъхнаха, тъй като двете излязоха от стаята. Подобни пререкания помежду им бяха обичайни. И никой, който ги видеше отстрани как разговарят шепнешком и в съгласие, не би предположил за спора им, включително и племенницата, която обсъждаха.