Майн Рид
Квартеронката (38)

Глава XXXVII
Заличаване на следите

Беше изминал цял час или дори повече, откакто бяхме дошли на поляната, която не беше вече страшна. Цветята й отново изглеждаха ярки, уханието им беше добило отново своята сладост. Пеенето на птичките и бръмченето на насекомите отново звънтеше успокоително в ушите ми, а на един клон, както и преди, бяха кацнали нежните гълъби и все още повтаряха сладкото си „гу-гу-у“, гальовния израз на тяхната любов.

Бих могъл дълго да остана всред тази прекрасна поляна, дълго да се наслаждавам на горската й красота, обаче духът трябваше да отстъпи пред тялото. Усещах пристъпи на глад, който скоро започна да ме мъчи.

Къде ли можех да намеря лек за тази болка — къде ли можех да намеря храна? Не можех да помоля другаря си да ме заведе на плантациите, след като знаех за опасността, на която щеше да се изложи. Знаех, че това, което ми беше казал, беше самата истина — ако го заловяха, щеше да изгуби едната си ръка, а може би и живота си. Много малка бе за него надеждата за милост — още по-малка, понеже нямаше достатъчно силен господар, за да го защити или да се заинтересува да не го осакатяват!

Ако се приближеше към откритите полета на края на гората, не само се излагаше на опасността да бъде видян, но и на нещо, от което се боеше още повече — да бъде преследван с гончета^[1]! Този начин за издирване на бегълците не беше рядък, а имаше и достатъчно подли бели хора, които правеха от него занаят. Всичко това разбрах от моя другар. Казаното от него сетне се потвърди от мои лични преживелици!

Бях гладен — какво трябваше да правя? Не можех да си намеря пътя сам. Можеше да се изгубя наново и да ми се наложи да прекарам нощта в блатото. Кое беше най-разумното?

Обърнах се към моя другар. От доста време той не беше се обадил, зает с мислите си. Те се въртяха около същото нещо, за което мислех и аз. Добрият човечец не беше ме забравил.

— Точно за каквото и този негър мисли — отговори той. — Добре, сподарю — продължи Габриел, — когато залезе слънцето, тогава ще ви заведа, не е страшно тогава. Габрел ще ви заведе близо до пътя на Дигата. Сподарят трябва да чака слънцето да залезе.

— Но…

— Сподарят гладен? — запита той, като ме прекъсна.

Аз потвърдих.

— Така си мислех. Тука няма нищо за ядене освен тази змия. Сподарят не обича да яде змии; този негър яде. Ще я сготви нощем, когато пушекът от огъня не се вижда над гората. Има къде да я сготви, сподарят ще види. Габрел вярва на сподаря Едуард. Той ще го заведе при огнището на беглеца.

Негърът беше вече отрязал главата на влечугото, докато ми говореше, и на една заострена пръчка беше набучил врата и опашката на змията; той беше вдигнал лъскавото тяло на рамо и стоеше, готов за тръгване.

— Хайде сега, сподарю продължи той, — елате със стария Габ; той ще ви намери нещо за ядене.

С тези думи черният се обърна и навлезе в шубраците. Вдигнах пушката си и го последвах. Не можех да направя нищо друго. Да бях се опитал сам да си намеря пътя обратно до полетата, можеше пак да не успея, тъй като на два пъти вече не бях успял. Нямаше за какво да бързам да се върна. По-добре щеше да е да се върна в селището след падането на нощта — всъщност това беше и най-благоразумното, понеже тогава дрехите ми, изцапани с кал и кървави петна, щяха по-малко да бият на очи, а тъкмо това желаех. И тъй, с удоволствие последвах беглеца до неговата „бърлога“, за да я споделя с него до след залез слънце.

Няколкостотин метра той ме водеше и мълчеше. Очите му оглеждаха гората, сякаш търсеше нещо. Те не гледаха обаче към земята, а нагоре към дърветата: по това разбрах, че не търсеше пътеката.

Той измърмори нещо, рязко сви от пътя и промени посоката. Тръгнах подире му и току го видях да спира пред едно високо дърво и да се вглежда в клоните му.

Беше тамяново дърво, или ливански бор (Pinus toeda) Толкова ботаника знаех и аз. Можех да определя вида му по големите островърхи шишарки и светлозелени игли. Защо беше спрял там?

— Сподарят Едуард скоро ще види — отвърна той на моя въпрос. — Моля, сподарю — продължи той, — подръжте малко змията… ама да не допира земята… проклетите кучета ще я помиришат!

Аз го освободих от товара му, хванах змията, както ме беше помолил, и мълчаливо го загледах.

Ливанският бор обикновено има прав гол дънер и пирамидообразна корона и често няма клони на петдесетина фута от земята. В този случай обаче няколко вейки стърчаха от ствола на по-малко от двадесет фута. Те бяха натежали от големи зелени шишарки по пет инча на дължина и по всичко личеше, че моят другар искаше да се сдобие именно с тях, макар и да нямах ни най-малка представа за какво му трябваха.

След малко той си намери дълъг прът и с него събори няколко шишарки заедно с клоните, на които растяха.

Когато видя, че е събрал достатъчно за целта си, той спря и захвърли пръта.

Какво ли щеше да прави след това? Наблюдавах го с нарастващ интерес.

Той събра шишарките и клонките, обаче за моя изненада захвърли шишарките. Значи те не му трябваха, а му трябваха младоците, които растяха на края на клонките. Те бяха червенокафеникави на цвят и гъсто покрити със смола — понеже „Pinus toeda“ е по-смолист от всички други дървета от това семейство и изпуска силна благоуханна миризма, отдето идва и едно от простонародните му имена.

След като напълни и двете си шепи с филизи, моят водач се наведе и натърка със смола подметките и горнището на грубите си обуща. После се приближи до мене, наведе се и намаза по същия начин и моите ботуши.

— Сега, сподарю, вие добре… проклетите кучета няма да помиришат стария Габ… това заличава следите. Хайде, сподарю Едуард, хайде да вървим.

Като рече това, той отново нарами змията и потегли, което ме накара да тръгна по стъпките му.