Майн Рид
Квартеронката (71)

Глава LXX
Гонени с кучета

О, боже! Гонят ни с кучета!

Или вече ни гонят, или ще ни гонят — това беше несигурното ми предположение.

Не можех да вървя по-нататък, докато не узнаех по-точно.

Оставих Аврора всред палметовите храсти, изтичах право напред при оградата, която граничеше на това място с гората. Когато стигнах там, хванах се за един клон и се вдигнах на такава височина, че да мога да погледна над върховете на тръстиката. Така можех да виждам къщата, блеснала в цялото великолепие на изгрялото вече слънце.

Още щом погледнах, и разбрах, че правилно бях отгатнал. Колкото далече и да беше къщата, ясно виждах насъбрали се около нея хора, много от които бяха на коне. Главите им се движеха над тръстиката, а разнасящият се от време на време лай показваше, че няколко кучета са пуснати из двора. Гледката по всичко напомняше група ловци, преди да тръгнат на лов за елени, и ако не беше мястото, времето и споменатите обстоятелства, можеше да ги взема за такива. Впечатлението обаче, което произведоха върху мене, беше съвсем друго. Аз много добре знаех за какво се бяха събрали тези хора около къщата на Гаяр. Знаех какъв дивеч се канеха да преследват.

Задържах се на клона само един миг, но това бе достатъчно, за да видя, че всички ловци бяха на коне, готови да тръгнат.

С разтуптяно сърце се върнах по стъпките си и скоро бях пак при моята другарка, която ме чакаше разтреперана от страх.

Нямаше нужда да й разказвам какво бях видял: тя го прочете по изражението на лицето ми. Тя също беше чула кучешкия лай. Родена тука, тя знаеше обичаите на страната: знаеше, че кучетата се използваха за лов на елени, лисици и рисове в гората, но знаеше и това, че в много плантации държаха кучета за съвсем друга цел — гончета, обучени за лов на хора!

Ако не беше толкова прозорлива, можеше да се опитам да скрия от нея видяното, но тя с бързия си усет се досети за всичко.

Отначало ние загубихме всякаква надежда. Струваше ми се, че няма начин да се спасим. Където и да отидехме, гончетата, обучени да подушват човешки дири, щяха да ни проследят и да ни намерят. Нямаше смисъл да се крием в блатата или в гъстака. И най-високата блатна трева, и най-гъстият храсталак не можеха да ни запазят от такава потеря.

Първото ни чувство на пълна безнадеждност бързо се смени с полуоформено решение да не отиваме никъде, да си останем, където сме, и да се оставим да ни хванат. Макар да не ни заплашваше смърт, знаех, че ако ме хванеха, можеха да ме подложат на мъчения. Знаех за настроението против аболиционистите^[1], което върлуваше по това време като треска. Бях чувал за варварските изтезания, на които някои от тези „фанатици“, както ги наричаха, са били подлагани от страна на разярени робовладелци. Положително и мене щяха да ме причислят към същия разред или може би още по-лошо, щяха да ме уличат като „крадец на негри“. Вън всеки случай можех да очаквам наказание, и то не от много леките.

Но страхът ми от такова мъчение не беше нищо в сравнение в мисълта, че ако ни хванеха, Аврора трябваше да се върне при Гаяр!

Тази мисъл повече от всичко друго караше сърцето ми да бие трескаво. Тази мисъл ме накара да взема решението да не се предавам, докато не пропадне и последният ни опит да се избавим.

Няколко мига размишлявах, какво да предприема. Внезапно в ума ми блесна мисъл, която ме спаси от отчаяние. Тази мисъл беше за Габриел беглеца.

Не си въобразявайте, че през това време не бях се сетил за него и неговото скривалище. Не си представяйте, че бях го забравил. Много пъти, след като навлязохме в гората, ми идваше наум за него и неговата хралупа и щях да потърся убежище там, ако не ме спираше разстоянието. Тъй като след залез слънце възнамерявахме да се върнем на Дигата, избрах за място на престой поляната, понеже тя беше по-близо.

Дори и сега, след като разбрах, че щяха да ни преследват с гончета, пак помислих да избягаме в скривалището на бамбара, но веднага пропъдих тази мисъл, понеже се сетих, че гончетата можеха да ни проследят навсякъде, а ако потърсехме подслон при беглеца, щяхме само да отведем мъчителите му при него. Тези размишления се редяха толкова бързо и объркано, щото съвсем не ми дойде на ум, че гончетата не можеха да ни проследят по вода. Едва в този миг, когато се чудех как да залича нашите дири и мислех за змийския врач и неговите шишарки, аз си спомних за водата.

Положително в това се криеше известна надежда. Сега можех да оценя изключителната хитрост, с която беглецът бе избрал леговището си. Това бе най-подходящото място, гдето можеше да се търси убежище от „проклетите гончета“.

Щом се сетих за него, реших да избягаме там.

Бях сигурен, че ще намеря пътя. Бях положил особено старание да го запомня, защото още в деня на приключението със змията през ума ми бяха минали някакви неопределени мисли — по-скоро предчувствие отколкото замисъл, — които смътно ми подсказваха подобно на сегашното стечение на обстоятелствата. По-сетнешните събития, а особено намерението незабавно да бягаме в града, бяха пропъдили тези мисли от ума ми. Въпреки всичко това още помнех пътя, по който ме беше водил негърът бамбара, и можех да го намеря дори и при бърз ход, макар и да нямаше ни път, ни пътека, а само криволичещи вървища, проправени от добитъка или дивите горски зверове.

Но бях положителен, че го знаех добре. Сигурно щях да си спомня знаците и „засичанията“, за които моят водач ми беше обърнал внимание. Сигурно по дънера на едно паднало дърво, което служеше за мост, щях да си спомня къде минаваше пътят през „големия ръкав“. Сигурно щях да си спомня къде минаваше през тресавище, непроходимо за коне, през камъши, между коренища и дънери на кипариси надолу към брега. И онова огромно дърво, проснало се далече в езерото, с клони, обрасли с мъх — това хитро измислено пристанище за малката пирога, — сигурно щях да го намеря.

Нито пък бях забравил сигнала, с който трябваше да предупредя беглеца за идването си. Той ме беше научил да свиря по особен начин и беше ми казал колко пъти трябва да изсвиря.

Не се бавих да размишлявам. Повечето от тези мисли ме осениха после, по пътя. Щом се сетих за езерото, реших да отидем там и като ободрих другарката си с няколко думи, ние потеглихме отново напред.