Майн Рид
Квартеронката (59)

Глава LVIII
Последната ми надежда

Приятно беше да се измъкнем от този задушен вертеп и да излезем на хладния нощен въздух под нежното сияние на южната луна. Още по-приятно щеше да бъде при други обстоятелства, обаче тази нощ и най-мекият климат, и най-прекрасната гледка не можеха да ми направят впечатление.

Изглеждаше, че другарят ми споделя моята мъка. Утешителните му думи донякъде ми повлияха; знаех, че бяха израз на истинско съчувствие. Неговите дела бяха вече потвърдили това.

Нощта беше наистина прекрасна. Белият месец плуваше леко между пухкавите облачета, които тук-там изпъстряха лазурното небе на Луизиана; из притихналите улици полъхваше ветрец. Прекрасна нощ — прекалено хубава и спокойна. Моят дух би предпочел буря. Ах, да имаше черни облаци и огнени светкавици: гръмотевици да тътнат и отекват в небесата! Ах, защо не свистеше вятър и не трополяха дъждовни капки! Ах, защо не извиеше ураган в съзвучие с бурята, която бушуваше вътре в мен!

До хотела имаше само няколко крачки, но ние не се спряхме там. Мислите ни течеха по-свободно на открито, разговорът — също. Сънят съвсем не ме привличаше, а изглежда, че и моят другар чувстваше същото. Така отново отминахме последните къщи и продължихме към Блатото, без да мислим къде отиваме.

Известно време вървяхме един до друг, без да разменим нито дума. Мислите ни се въртяха около едно и също нещо: разпродажбата на следния ден. Тя нямаше да е вече на следния ден, защото ударите на големия часовник на катедралата току-що бяха възвестили полунощ. След още дванадесет часа щеше да започне vente de l’encan^[1], след още дванадесет часа щяха да наддават за моята годеница!

Вървяхме към Мидения път и скоро под краката ни запращяха парчета от речни и двучерупчести миди, с които бе осеяна пътеката. Обстановката тука отговаряше повече на нашите мисли. Над нас и наоколо ни се люшкаха тъмни печални кипариси — достоен символ на скръбта, — двойно по-мрачни наглед поради сивата tillandsia, която ги обвиваше като мъртвешки саван. И звуците, които ни посрещнаха тука, ни действаха успокоително; тъжното „у-ху“ на блатната кукумявка, скърцащото цвърчене на щурците и жътварчетата, тържественото „ква-ква“ на големите жаби, дрезгавият тръбен вик на огромния алигатор, резкият писък на прилепа високо над главите ни — всичко това се смесваше в концерт, който при други обстоятелства би бил неприятен, но сега звучеше в ушите ни като музика и даже доставяше своеобразно тъжно удоволствие на душата ми.

И все пак това не беше най-мрачният ми час. Очакваше ме и по-мрачен от него. Въпреки напълно безнадеждните изгледи аз все още не изоставях надеждата. Това беше смътно чувство, но то ми даваше сили да не се отчайвам. Край пътеката, паднал, лежеше дънерът на един таксодиум; ние седнахме на него.

Не бяхме разменили повече от десетина думи след излизането от вертепа. Аз бях зает с мислите си за утрешния ден; младият ми другар, на когото гледах сега като на стар и изпитан приятел, мислеше за същото.

Какво великодушие спрямо един непознат! Каква саможертва! Ах, колко малко знаех тогава за безграничността и благородното величие на тази жертва.

— Сега остава само една възможност — заговорих аз; — възможността утрешната или по-право днешната поща да донесе моето писмо. То все още може да дойде навреме; пощата трябва да пристигне към десет часа сутринта.

— Правилно — отвърна моят другар, видимо твърде зает със собствените си мисли, за да обърне голямо внимание на моите думи.

— Ако пък не дойде — продължих аз, — тогава остава само надеждата, че този, който я купи, може после да я продаде на мене. Няма значение на каква цена, ако аз…

— Ах! — прекъсна ме д’Отвил, като се изтръгна неочаквано от своя унес. — Тъкмо това ме тревожи… точно за това си мислех. Боя се, мосю, боя се…

— Продължавайте, говорете!

— Боя се, че няма надежда този, който я купи, да се съгласи да я препродаде.

— Че защо? Нима една голяма сума…

— Не… не… боя се, че този, който ще я купи, не ще се откаже от нея на никаква цена.

— Ба! Защо мислите така, г. д’Отвил?

— Имам основание да подозирам, че известна личност възнамерява…

— Кой?

— Господин Доминик Гаяр.

— О, боже мили! Гаяр! Гаяр!

— Да, ако съдя по това, което ми разказахте… по това, което сам зная, защото и аз донякъде познавам Доминик Гаяр.

— Гаяр! Гаяр! О, боже!

Аз можех само да охкам. Това, което чух, почти ме лиши от способността да говоря. Струваше ми се, че ме обзема някакво вцепенение, някаква духовна немощ, сякаш ме грозеше надвиснала над мене страшна опасност, а аз нямах сили да я избягна.

Странно, че тази мисъл не беше ми минала през ума по-рано. Аз смятах, че квартеронката щеше да бъде продадена на някой купувач по обикновения начин; някой, който може да е склонен да я препродаде с печалба — огромна печалба може би; но с време щях да се подготвя за това. Странно, но съвсем не бях помислил, че Гаяр може да се яви като купувач. От часа, в който за първи път чух за несъстоятелността на плантация Безансон, мислите ми бяха твърде объркани, за да мога да размишлявам спокойно за каквото и да било.

Сега всичко беше ясно. То не беше вече предположение; положително Гаяр ще стане господар на Аврора. Преди да настъпи следващата нощ, тялото й ще бъде негова собственост. А нейната душа… О, боже! Буден ли съм?… Сънувам ли?

— Подозирах подобно нещо и преди — продължи д’Отвил, — защото мога да ви кажа, че зная малко нещо за тази семейна история… за Йожени Безансон… за Аврора… за Гаяр, адвоката. Подозирах и преди, че може би Гаяр желае да бъде собственик на Аврора. Но сега, след като ми разказахте случката в столовата, вече не се съмнявам в намеренията на този злодей. О, това е подло.

— Има и още едно доказателство — пак подхвана д’Отвил. — На парахода пътуваше един човек — може да не сте го забелязали, посредник на Гаяр в такива сделки. Един търговец на роби — подходящо оръдие за такава цел. Без съмнение той е тръгнал за града само за да присъства на разпродажбата — да наддава за нещастното момиче.

— Но защо? — запитах аз, като се хващах за сетната сламка на надеждата. — Защо, щом е искал да притежава Аврора, не е могъл да го нареди с частно споразумение. Защо я изпраща за разпродажба на пазара за роби?

— Така изисква законът. Робите на обявено в несъстоятелност имение трябва да се продадат публично на този, който наддаде най-много. Освен това, мосю, колкото и да е лош този човек, той не смее да постъпи, както предложихте вие, зарад доброто си име. Той е стопроцентов лицемер и въпреки цялата си подлост иска да остане чист пред обществото. Има мнозина, които смятат Гаяр за добър човек! Той не смее да действа открито в това злодейско дело и няма да се появи въобще. За да се запази от скандал, търговецът на роби ще я купи уж за себе си. Това е подло!

— Просто не е за вярване! Ах, какво да направя, за да я спася от този ужасен човек? Да се спася…

— Точно това мисля от един час насам. Не падайте духом, мосю! Има още малко надежда. Има още една възможност да спасим Аврора. Има още една надежда. Уви! И аз съм изживял… и аз съм бил нещастен… дълбоко… дълбоко… нещастен. Няма значение сега. Няма да говорим за моите скърби, докато не облекчим вашите. Може би някой ден ще опознаете и мен, и моите скърби… да не говорим за това сега. Има още едно спасение за Аврора и тя, и вие — двамата — може още да бъдете щастливи. Това трябва да стане; аз съм го решил. То ще бъде безразсъдна постъпка, но и цялата тази история е безразсъдна. Стига… няма повече време за губене… трябва да вървя. Върнете се сега в хотела! Върнете се и си починете. Утре в дванадесет ще ви намеря — в дванадесет в Ротондата. Лека нощ! Довиждане!

Без да ми даде време да му поискам обяснение или да му отговоря, креолът ме остави, сви по една тясна уличка и аз скоро го изгубих от погледа си.

Потънал в размишления за несвързаните му думи, за неясното му обещание, странния му вид и държане, бавно се запътих към хотела.

Без да се събличам, хвърлих се на леглото, но дори не помислях за сън.