Майн Рид
Квартеронката (55)

Глава LIV
Състрадание вместо любов

По пътя беседвахме равнодушно за няколко неща: за моето комарджийско приключение на парахода, за новоорлеанските „ловци“, за прекрасното сияние на луната.

Докато не влязохме в гробищата и седнахме на този гроб, не бях споменал нищо за онова, което напълно поглъщаше мислите ми. Сега дойде времето да излея мъката си и след половин час Йожен д’Отвил знаеше историята на моята любов.

Доверих му всичко случило се, откакто бях напуснал Нови Орлеан, до часа на нашата среща на „Хума“. Разказах му подробно и за срещата ми с банкера Браун, и за безплодното ми търсене на Аврора през деня.

Той ме изслуша отначало докрай, без да ме прекъсне; намеси се само веднъж, когато му описвах изповедта си пред Йожени и мъчителния й край. Подробностите на този епизод изглежда, че го интересуваха извънредно много, дори бих казал — причиняваха му страдание. Той неведнъж ме прекъсна с хълцанията си и можех да видя на лунната светлина, че лицето му беше мокро от сълзи.

„Благороден момък! — помислих си аз. — Толкова да се трогне от страданията на чужд за него човек!“

— Бедната Йожени! — промърмори той. — Не е ли достойна за съжаление?

— За съжаление! Ах, мосю, само да знаете колко много я съжалявам! Тази сцена никога не ще се заличи от паметта ми. Ако състраданието, приятелството или някаква жертва можеха да поправят положението, с каква радост бих й ги предложил — всичко освен това, което не е по силите ми да й дам: моята любов. Колко дълбоко скърбя за тази благородна девойка, мосю д’Отвил! О, да можех да изтръгна от сърцето й жилото, което несъзнателно забих. Но не мислите ли, че тя ще се излекува от това нещастно увлечение? Положително с време…

— О, никога! Никога! — прекъсна ме д’Отвил с такова дълбоко убеждение, че аз останах изненадан.

— Защо казвате така, мосю?

— Защо ли?… Защото имам известен опит в това отношение: колкото млад и да ви се виждам, сам съм преживял подобно нещастие. Бедната Йожени! Такава рана мъчно заздравява; тя не ще се излекува от нея. Ах… никога!

— Вярвайте ми, аз я съжалявам — съжалявам я от все сърце.

— Трябва да я намерите и да й го кажете.

— Защо? — запитах, донякъде смаян от това предложение.

— Може би, като и изразите своето състрадание, ще я утешите.

— Не вярвам. То би оказало тъкмо обратното въздействие.

— Лъжете се, мосю. Несподелената любов се понася много по-лесно, когато я посрещат със съчувствие. Само горделивото презрение и безсърдечното злорадство изтръгват капки кръв от сърцето. Съчувствието е балсам за раните на любовта. Повярвайте ми, че е така. Аз го чувствам така. О! Аз го чувствам така!

Последните две изречения той промълви много убедително, което прозвуча странно в моите уши.

„Тайнствен момък! — помислих си аз. — Толкова нежен, толкова състрадателен и все пак с такъв житейски опит!“

Чувствах като че приказвам с някакво духовно същество, с някакъв висш разум, който разбираше всичко.

Мнението, поддържано от него, беше ново за мене и съвсем противоположно на общоприетото убеждение. По-късно в живота си се уверих в неговата правота.

— Ако смятах, че съчувствието ми би могло да окаже подобно въздействие — отвърнах аз, — бих потърсил Йожени, бих й предложил…

— Ще имате време за това по-сетне — прекъсна ме д’Отвил. — Сега ви предстои нещо много по-неотложно. Вие възнамерявате да купите тази квартеронка?

— Такова беше намерението ми тази сутрин. Уви! Нямам вече надежда. Не ще имам тази възможност.

— Колко пари ви оставиха тези мошеници?

— Малко повече от сто долара.

— А, това нищо не е. Съдейки по вашето описание, за нея ще дадат десет пъти повече. Цяло нещастие наистина. Моята кесия е още по-празна от вашата. Аз нямам и сто долара. Par Dieu! Печално положение.

Д’Отвил хвана главата си с двете ръце и не проговори няколко минути, сякаш потънал в размишления. Ако съдех по държането му, не можех да не повярвам, че наистина ми съчувства и се мъчи да измисли начин да ми помогне.

— В края на краищата — промърмори той достатъчно високо, за да дочуя думите му, — ако тя не успее… ако не намери книжата… тогава и тя ще трябва да стане жертва. О, това е ужасен риск! Може би по-добре би било да не… може би…

— Мосю — прекъснах го аз, — за какво говорите?

— О… да! Извинете ме. Мислех си за една работа… n’importe^[1]. По-добре да се върнем, мосю. Студено е. Цялата атмосфера в това печално място ме смразява.

Той изрече всичко това със стеснение, сякаш неволно беше издал мислите си.

Макар и да бях учуден от думите му, не можех да настоявам да ми ги обясни, затова се съгласих с неговото желание и станах, за да тръгваме. Бях загубил надежда. Явно, не беше по силите му да ми помогне.

В този миг ми хрумна една мисъл или по-скоро слаба надежда.

Споделих я с моя другар.

— Нали имам още тези сто и няколко долара — казах му аз. — Те могат толкова да ми помогнат да купя Аврора, колкото ако бяха шепа камъчета. Какво ще кажете, ако се опитам да увелича сумата с хазарт?

— О, боя се, че ще бъде напразно. Ще загубите, както и преди.

— Това не е толкова сигурно, мосю. Вероятностите да спечеля или загубя са равни. Няма защо да играя с измамници като ония на парахода. Тука в Нови Орлеан има комарджийски домове, колкото щете, където се играе на късмет. Има толкова различни игри: фаро̀, зарове, томбола, рулетка. Мога да избера някоя от тези, в които се залага на хвърляне на зар или обръщане на карта. Мога да спечеля също, както и да загубя. Какво ще кажете, мосю? Дайте ми съвет.

— — Това, което казвате, е вярно — отговори той. — Има известна вероятност в играта. Тя крие известна надежда да спечелите. Ако загубите, това съвсем не ще се отрази върху намеренията ви за утре. Ако спечелите…

— Така е, така е, ако спечеля…

— В такъв случай не бива да губите време. Става късно. Тези комарджийски домове трябва да са отворени вече, или по-право, трябва да са тъкмо в разгара си. Да намерим някое такова заведение.

— Вие ще дойдете с мене, нали? Благодаря ви, г. д’Отвил. Благодаря… allons^[2]!

Запътихме се бързо по пътеката, която водеше към изхода от гробищата, излязохме през портата и тръгнахме обратно към града.

Насочихме се към мястото, откъдето бяхме тръгнали — rue Сейнт Луис, — понеже знаех, че главните комарджийски вертепи се намираха в този квартал.

Не беше трудно да ги намерим. По онова време нямаше нужда да се крият такива неща. Страстта към хазарта, която креолите бяха наследили от първите основатели на града, беше твърде разпространена всред всичките съсловия, за да може да бъде пресечена от полицията. Градската управа на американския — квартал беше взела известни мерки, за да ограничи този поток, обаче техните закони не бяха валидни във френската страна на Каналната улица, а креолската полиция имаше много по-други схващания, както и по-други нареждания. Във френските предградия хазартът не се считаше за такова ужасно престъпление и домовете, в които се играеше, работеха открито.

Когато човек минаваше по улица Конти или Сейнт Луис, или по улица Бурбон, не можеше да не забележи няколко големи позлатени фенери, на които можеше да се прочете „фаро̀“ и „зарове“, „томбола“ или „рулетка“ — странни думи за непосветения, но съвсем понятни за ония, единствената работа на които беше да кръстосват улиците на Първи район.

Понеже бързахме, стигнахме скоро пред едно от тези заведения, фенерът на което ни показваше с големия си надпис, че вътре се играе фаро̀.

То беше първото, което видяхме, и без да се колебая нито за миг, аз влязох, последван от д’Отвил.

Трябваше да се качим по широко стълбище и на горната площадка бяхме посрещнати от разпоредител с мустаци и бакенбарди. Помислих си, че ще ни поиска някаква входна такса. Предположението ми се оказа съвършено погрешно. Входът беше съвсем безплатен. Тази личност ни спря с цел да ни вземе оръжието, срещу което ни даде разписки, та да можем да си го получим обратно на излизане. Беше обезоръжил доста голям брой хора, преди да дойде нашият ред; това личеше от многобройните дръжки на пистолети, ловджийски ножове и ками, които стърчаха от малките квадратни разделения на един шкаф в ъгъла на коридора.

Цялата тази процедура ми напомни нещо, на което често съм бил свидетел: предаването на бастуни и чадъри при влизане в картинна галерия или музей. Без съмнение тази предпазна мярка бе необходима и ако не се съблюдаваше, биха се разиграли много кръвопролитни сцени край картоиграческата маса.

Предадохме оръжието си — аз чифт пистолети, а моят другар малка сребърна кама. Разпоредителят написа разписки, даде по един препис и на нас и ни пусна да влезем в „салона“.