Майн Рид
Квартеронката (29)

Глава XXVIII
Гаяр и грубиянина Бил

На излизане от селцето се отказах от намерението си да се върна по задния път. Посещението ми без съмнение щеше да стане известно на мадмоазел и нямаше вече никакво значение дали щяха да ме видят от къщата, или не. Кръвта ми бе разгорещена, а и на коня също. Дъсчената ограда сега не представляваше нищо и за двама ни, затова аз се обърнах кръгом, прескочих една-две огради, препуснах през някаква памучна нива и отново излязох по пътя на Дигата.

След малко, щом поуспокоих коня, започнах да яздя бавно и размишлявах за това, което току-що се бе случило.

Явно беше, че Гаяр е настанил този грубиянин в плантацията с някаква тайна цел. Дали двамата са се познавали отпреди, не можех да кажа, обаче такива хора инстинктивно се подушват; надзирателят може да е бил само бездомник и адвокатът да го е харесал през нощта на корабокрушението. На парахода го бях взел за груб комарджия, като съдех по настойчивото му желание да се обзаложи; пък и не е изключено да е бил такъв по него време. Явно беше обаче, че „негропотисничеството“ беше негов занаят; да бъде надзирател на роби не беше нещо ново за него.

Странно, че от толкова време е бил в плантацията, а не е знаел за мене! Но това можеше лесно да се обясни. Той нито веднъж не беше ме видял през време на моя престой в тази къща. Нещо повече, може би не знаеше и това, че мадмоазел е дамата, от която е възнамерявал да отнеме спасителния пояс. Последното предположение беше много правдоподобно, понеже имаше и други дами, избавили се с помощта на салове, канапета и спасителни пояси. Допуснах, че не беше видял мадмоазел, преди тя да се хвърли от парахода, и следователно надали би могъл да я познае.

Причината на моето боледуване бе известна само на мадмоазел, Аврора и Сципион, а на последния е било наредено да не разпространява тази история из негърското селце. Освен това надзирателят беше съвсем нов в плантацията и почти не се срещаше с господарката си, тъй като получаваше повечето от нарежданията от Гаяр; пък и в края на краищата беше само един безчовечен простак.

Съвсем допустимо беше, че до този момент дори не е подозирал нито че аз съм старият му противник от парахода, нито че Йожени Безансон е дамата, която се спаси от него. Трябва да е знаел за присъствието ми в плантацията и може да е мислел, че съм един от спасилите се от крушението, зле ранен — обгорен от парата, да речем, — но нали имаше много други спасени! На известно разстояние по крайбрежието почти нямаше къща, която да не бе подслонила по някой ранен или полуудавен нещастник. Той е бил зает със собствените си работи или по-правилно с работите на Гаяр, защото аз не се съмнявах, че между двамата имаше някакво разбирателство и че този човек играеше някаква роля. Колкото и да беше тъп, у него имаше нещо, което работодателят му ценеше повече от ума, което липсваше на самия него: груба сила и груба смелост. Гаяр положително имаше нужда от него, иначе нямаше да го търпи на това място.

Сега той ме знаеше и надали щеше да ме забрави скоро. Дали щеше да се опита да ми отмъсти? Без съмнение, да, обаче аз смятах, че ще го направи по някакъв подъл, прикрит начин. Не се страхувах, че можеше да ме нападне открито, сам. Бях сигурен, че го бях усмирил и уплашил. Бях се сблъсквал с такива като него и преди. Знаех, че неговата смелост не е такава, която да продължи и след поражение. Това беше смелостта на нахалника.

Не се боях от открито нападение, обаче трябваше да се пазя от някое тайно отмъщение или може би от закона!

Чудно ще ви се види, че въобще, можеше да ми мине през ума да се пазя от закона. Но това беше така. И аз имах своите основания.

Туй, че знаех кроежите на Гаяр, че бях открил злодейските му намерения спрямо Аврора, както и сбиването ми с Ларкин, правеше положението много натегнато. Обзе ме тревога и бях убеден, че е необходимо час по-скоро да се срещна с мадмоазел във връзка с най-близкия до сърцето ми въпрос: купуването на квартеронката. Сега, след като се бяхме разбрали с Аврора и тъй да се каже, се бяхме сгодили, нямаше защо да се губи ни час.

Дори ми мина през ума да се върна веднага, но като обърнах коня, се подвоумих. Разколебах се. Пак обърнах коня и продължих към Бренжиер с твърдото намерение да се върна в плантацията рано сутринта.

Стигнах селото и отидох право в хотела. На масата си намерих писмо с чек за двеста лири стерлинги срещу бренжиерската банка. Пращаше ми го моят банкер от Нови Орлеан, който го бил получил от Англия. Писмото съдържаше и съобщение, че още петстотин лири щели да пристигнат подир няколко дена. Получената сума ми донесе приятно облекчение и ми даваше възможност да уредя паричните си задължения спрямо Райгарт, което направих още в следващия час.

Прекарах много тревожна нощ — почти безсънна. Нищо чудно. Следващият ден щеше да бъде решаващ. Моето щастие или злополучие се криеше в недрата на следващия ден. Хиляди надежди и страхове зависеха от срещата ми с Йожени Безансон. Всъщност аз чаках тази среща с много по-голяма тревога, отколкото бях очаквал срещата с Аврора преди няколко часа. Може би защото вярата ми в благоприятния и изход беше по-малка.

Рано сутринта, толкова рано, колкото благоприличието позволяваше да се иде на гости, бях вече на седлото и препусках към имението Безансон.

Като минавах през селото, забелязах, че хората ме заглеждаха с необикновен интерес.

„Разправията ми с надзирателя е станала вече известна — помислих си аз. — Без съмнение негрите са разпространили цялата история. Такива неща се научават бързо от всички.“

Неприятно впечатление ми направи изражението на лицата на хората, което съвсем не беше дружелюбно. Дали не одобряваха моята самозащита? Обикновено в доблестна Луизиана победителят в подобна схватка се ползува по-скоро с успех, отколкото с порицание. Защо тогава всички ме гледаха толкова начумерено? Какво лошо бях сторил, та да заслужа упрек? Бях ударил един камшик на простак, когото наричаха „грубиян“, и при това бях го направил при самозащита. Според законите за чест в тази страна трябваше да ми ръкопляскат за тази постъпка. Защо тогава… аха! Чакай! Бях се намесил между бял и черен. Бях избавил един роб от наказание. Може би на това се дължеше неприязненото отношение, което забелязвах.

Идваше ми на ум и друга причина, от много по-различен и донякъде смешен характер. Носеха се слухове, че съм бил „в добри отношения с мадмоазел Безансон“ и че съвсем не било невероятно един прекрасен ден този авантюрист, за когото никой нищо не знае, да грабне богатата плантаторка!

Няма такова кътче в света, където да не се погледне със завист на подобна изгодна женитба. Съединените щати не правят изключение от общото правило и аз имах причина да смятам, че поради този безсмислен слух доста накриво ме гледаха някои от младите плантатори и наконтените търговци, които убиваха времето си из улиците на Бренжиер.

Продължих пътя си, без да обръщам внимание на хвърляните към мен „мрачни погледи“, и наистина скоро забравих за тях. Умът ми беше твърде зает с тревоги относно предстоящата среща, та такива дребни грижи не ми правеха впечатление.

Разбира се, Йожени трябва да е чула за цялата вчерашна работа. Какво ли е нейното отношение? Бях убеден, че Гаяр насила я беше накарал да приеме този негодник. Тя едва ли го харесва. Въпросът се свеждаше до това, дали щеше да има смелостта, по-право — силата да го уволни, особено след като чуе кой е той? Доста се съмнявах в това!

Бях преизпълнен със съчувствие към бедната девойка. Бях убеден, че Гаяр трябва да й е заел доста голяма сума и по този начин я държи в своя власт. Това, което той каза на Аврора, ми доказваше, че случаят е точно такъв. Наистина Райгарт беше дочул да се шепне, че Гаяр завел дело срещу нея в Нови Орлеан, а тя не направила никакви възражения, че той се сдобил със съдебно решение и всеки миг можел да встъпи във владение на нейния имот или на такава част от него, която отговаря на неговия иск! Райгарт ми беше казал всичко това едва предишната вечер и то събуди в мен желание още повече да ускоря работата си по отношение на Аврора.

Аз пришпорих коня, пуснах го в галоп и скоро се намерих пред плантацията. Когато стигнах пред портата, скочих от коня. Нямаше кой да го поеме, но това е дребна работа в Америка, където всяка ограда и всеки клон замества коняря.

Възползвайки се от този обичай, метнах поводите през един кол и се запътих към къщата.