Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quadroon [= Adventures in the Far West], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Майн Рид. Квартеронката

Роман. Издателство „Отечество“, София, 1983

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Петър Брайков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Йорданка Некезова

Индекс 11 95376/6126–1–83. Националност: английска. Четвърто издание. ЛГ VI.

Дадена за печат на 15.XI.1983 г. Подписана за печат на 20.XII.1983 г.

Излязла от печат на 25.XII.1983 г. Издателски №1086. Формат 16/60/90.

Печатни коли 21. Издателски коли 21. УИК 21,11. Цена 2,03 лв.

Издателство „Отечество“, София

ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117

©Художник Петър Брайков, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Captain Mayne Reid. The Quadroon or Adventures in the Far West

Routledge, Warne, & Routledge, London, 1860

История

  1. — Добавяне

Глава LIII
Eugene d’Hauteville

През останалата част на деня бях зает да търся Аврора. Не можех да науча нищо за нея, дори и това, дали беше вече пристигнала в града!

Отидох да я търся в помещението, където бяха настанени временно другите. Там я нямаше. Или не беше още дошла, или я държаха на някое друго място. Не бяха я виждали! Нищо не знаеха за нея.

Разочарован и уморен от тичането из горещите прашни улици, аз се върнах в хотела.

Очаквах вечерта. Очаквах и идването на Йожен д’Отвил, така се казваше новият ми познат.

Изпитвах странен интерес към този младеж. Кратката ни среща беше ми вдъхнала изключително доверие към него. Беше ми дал доказателства за приятелско разположение и нещо повече, беше ми направил дълбоко впечатление с житейския си опит. При все че беше млад, не можех да си го представя другояче освен като същество, надарено с някаква тайнствена сила. Неволно мислех, че би могъл някак си да ми помогне. Нямаше нищо особено в това, че бе толкова млад и въпреки това тъй au fait[1] на всичките потайности на живота. Ранната зрелост е присъща на американците, а особено на жителите на Нови Орлеан. Креолът става мъж на петнадесет години.

Бях уверен, че д’Отвил, макар и горе-долу мой връстник, знаеше много повече за света, отколкото аз, прекарал половината от живота си затворен между стените на стария университет.

Предчувствах, че може и иска да ми услужи.

Може да попитате — как? Като ми заеме пари, от които имах нужда?

Надали. Струваше ми се, че той сам нямаше средства или разполагаше с малко, твърде малко, за да може да ми бъде полезен. Отговорът, който ми даде, когато му поисках адреса, ме караше да мисля така. Имаше нещо в тона на този отговор, което ме накара да си помисля, че той няма средства, няма дори и дом. „Може би е безработен чиновник — мислех си аз — или беден художник.“ Беше много богато облечен, но на борда на мисисипски параход дрехите не са мерило.

Странно, че при всички тези размишления ми се натрапваше мисълта, че би могъл да ми помогне. Но така беше и затова реших да го посветя в моята тайна — тайната на моята любов, тайната на моето нещастие.

Може да съм бил повлиян и от друг подтик, който помогна да стигна до това решение. Всеки, чието сърце е било претоварвано с тежка скръб, сигурно знае какво облекчение може да донесе съчувствието. Приятелското съчувствие успокоява и утешава. Съветите на добър другар лекуват. Мъката отдавна тегнеше в моите гърди и напираше да намери отдушник. Чужденец всред чужденци, аз нямах с кого да я споделя. Не бих се доверил дори и на добрия Райгарт. С изключение на самата Аврора само Йожени — нещастната Йожени, — единствена тя знаеше моята тайна. Какво ли не бих дал именно тя никога да не беше я узнала!

Сега бях решил да я разкрия на този младеж Йожен чудно съвпадение на имена! — бях решил да излея мъката си пред него. Може би щях да намеря в това утеха или облекчение.

Чаках настъпването на вечерта. Беше ми обещал да дойде вечерта. Чаках го с нетърпение — очите ми не се откъсваха от пълзящата напред стрелка на часовника и аз се дразнех от бавните отмерени удари на махалото.

Йожен не ме разочарова. Най-после дойде. Сребристият му глас прозвуча в ушите ми и той се изправи пред мене.

Когато влезе в стаята ми, отново бях поразен от печалното изражение на неговото лице, бледите му бузи, приликата с някакво лице, което бях срещал преди.

В стаята беше задушно и горещо. Лятото не беше още съвсем отминало. Предложих му да се поразходим. Можехме да беседваме със същата свобода и на открито, а имаше и чудна луна, която щеше да ни свети по пътя.

Когато тръгнахме, предложих на своя гост пура. Той не я прие и се извини, че не пушел.

„Странно за един креол! Та те почти поголовно се отдават на този навик — помислих си аз. — Ето още една особеност в характера на новия ми познат!“

Ние минахме по rue Роял и завихме по Каналната улица в посока към Блатото. Подир малко пресякохме rue des Rampartes и скоро се намерихме извън пределите на града.

Пред нас се появиха някакви постройки, но това не бяха къщи, не бяха жилища за живи хора. Безбройните кубета, увенчани с кръстове, пречупени колони, блестящите на лунната светлина паметници от бял мрамор подсказваха, че пред нас се простираше градът на мъртвите. Това бяха големите гробища на Нови Орлеан.

Портата беше отворена, обстановката там ме привличаше; тържественият й вид бе в унисон с настроението ми. Моят другар нямаше нищо против и ние влязохме вътре.

След като минахме сред гробове, статуи и паметници, миниатюрни храмове, колони, обелиски, саркофази, изваяни от снежнобял мрамор, отминавайки гробове, които говореха за скорошно нещастие, други пък, по-стари, но украсени със свежи цветя — символ на неугаснала още любов или привързаност, седнахме на обрасла с мъх плоча, а над главите ни и около нас бяха увиснали печалните вейки на вавилонска плачеща върба.

Бележки

[1] Au fait (фр.) — в течение. — Б.пр.