Майн Рид
Квартеронката (23)

Глава XXII
Аврора ме обича

„Аврора ме обича!“

Тази мисъл ме бе осенила много преди да се преместя от плантацията в Бренжиер. Цял месец беше изтекъл оттогава.

Подробностите от живота ми през този месец биха представлявали много малък интерес за тебе, читателю, при все че за мене всеки час бе наситен с надежди или страхове, които са още съвсем живи в паметта ми. Когато сърцето е преизпълнено с любов, всяка дреболийка, свързана с тази любов, се разраства във важен въпрос, а мислите и случките, които биха се забравили иначе скоро, трайно се задържат в паметта. За събитията през този месец бих могъл да напиша цял том, всеки ред от който би бил извънредно интересен за мене, но не и за теб. Затова именно не ги и споменавам; няма да ти предложа даже и дневника си, който съдържа историята на живота ми през това време.

Аз все още живеех в хотела в Бренжиер. Здравето ми бързо се възстановяваше. Повечето от времето си прекарвах в бродене из полето и по Дигата, разходки с лодка по реката, риболов покрай лъките, ловуване в тръстиките и мочурищата, покрити с кипариси, а понякога убивах времето си и с по някоя игра на билярд, защото всяко луизианско селище има салон за билярд.

Радвах се на обществото на Райгарт, когото наричах сега свой приятел, и щом професионалните му задължения позволяваха, прекарвах времето си с него.

Неговите книги бяха също мои приятели и от тях почерпих първите си познания по ботаника. Изучих sylva-та^[1] на околните гори, така че можех от пръв поглед да различа всяко дърво и неговия вид — исполинския кипарис, символа на скръбта, с високи, издигащи се чак горе в небето пирамидални тежки корони от тъжен тъмен листак, още по-тъжен поради увисналата по него „tillandsia“, „тупело“ (Nyssa aquatica), тази обичаща водата нимфа, с нейните дълги нежни листа и плодове, подобни на маслини; персимона, или „американски лотос“ (Diospyros Virginiana), с прекрасни зелени листа и черни плодове като фурми; великолепната едроцветна магнолия и нейния събрат — високото божурово дърво (Liriodendron tulipifera); водното рожково дърво (Gleditschias monosperma) и от същия род тришипния рожков (triacanthos), чиито леки перести листа почти не засенчват слънцето; сикамора (platanus), с гладкия дънер и широко прострени среброцветни клони; ароматното каучуково дърво (Liquidambar styraciflua), отделящо златисти капки; благоуханния и лековит „сасафрас“ (Laurus sassafras); лавровото дърво (Laurus Caroliniensis) с канелен дъх; много разновидности дъбове, начело на които трябва да се постави величественото (вечнозелено дърво на южните лесове — „живия дъб“ (Quercus virens); „червеният ясен“, с увисналите кичури samaroe; сенчестата копривка (Celtis crassifolia) с големите сърцевидни листа и черни плодове с костилки; и най-после, макар и не по-малко интересната топола, която обича вода (Populus angulata). Такава е горската растителност, която покрива наносната почва на Луизиана.

Това е област отсам пределите на истинската палма, но и тя има свой представител в лицето на нискораслото „палмето“ — „latanier“ на французите, и „палмата Сабал“ на ботаниците — в няколко разновидности, образуващи на много места шубраци, които придават тропически характер на гората.

Изучих паразитите — огромните лиани е клони като дънер и на дървета, черни и възлести; стелещата се тръстика с хубави цветове, подобни на звездички, мискетови лози с тъмночервени гроздове; бегониите с фуниеобразните венчета; „smilaceae“, между които бият на очи „Smilax rotundifolia“, дебелият бодлив бамбук и ароматната скрипка (сарсапарила).

Не по-малко интересни бяха и другите култури, или „главното производство“, от което идва богатството на този край. Това бяха захарната тръстика, оризът, царевицата и тютюнът, памукът и индигото. Всички бяха нови за мене и аз с интерес изучих как се садят и отглеждат.

Макар че цял месец изтече като че ли в пълно безделие, той бе може би един от най-оползотворените в моя живот. В този кратък месец аз придобих повече истински знания, отколкото през дългите години на моето класическо образование.

Но главното, което научих, което ми бе по-скъпо от всичко друго, беше, че Аврора ме обича! Не го научих от нейните уста — от нея не бях чул дума, която да ме увери в това — и все пак бях сигурен, че е така; толкова сигурен, колкото бях сигурен, че съм жив. Всичките знания на света не биха могли да ми дадат такава радост, каквато изпитвах при тази единствена мисъл.

— Аврора ме обича!

Така възкликнах аз, когато една сутрин излязох от селото и тръгнах по пътя към плантацията. Три пъти седмично, а понякога дори и по-често, изминавах този път. Понякога срещах в къщата непознати хора — приятели на мадмоазел. Понякога я заварвах сама или заедно с Аврора, но ни веднъж не намерих Аврора сама! Ах, колко жадувах за такава възможност!

Официално посещенията ми, разбира се, бяха предназначени за мадмоазел и аз не смеех да потърся среща с робинята.

Йожени все още беше в унило настроение, което сякаш не я напущаше. Понякога беше дори печална и никога весела. Тъй като не ми доверяваше скърбите си, можех само да се досещам за причината им. Разбира се, аз смятах, че нейният зъл гений е Гаяр.

За него бях научил много малко. Той ме отбягваше по пътя и в полето, а в неговите владения аз не навлизах никога. Открих, че бе твърде малко почитан от хората, освен от онези, които се прекланяха пред богатството му. Имаха ли успех ухажванията му пред Йожени, не знаех. Хората говореха за това като за „вероятност“, макар и да я смятаха за доста странна. Аз изпитвах съчувствие към младата креолка, но сигурно щях да го изпитвам много по-дълбоко при други обстоятелства. При сегашното положение обаче цялата ми душа беше обзета от по-силно чувство — любовта ми към Аврора.

— Да… Аврора ме обича! — повтарях си аз, когато излязох от селото и тръгнах по пътя на Дигата.

Бях на кон. Райгарт от преголяма любезност ми беше предоставил дори и кон — прекрасно животно, което играеше под мене, сякаш и то беше обзето от някакво благородно чувство.

Добре обученият жребец се движеше по пътя без да има нужда да го управлявам, и отпуснал поводи на врата му, аз го оставих да върви сам и се отдадох на размишления.

Любех това младо момиче — любех го страстно и предано. И тя ме любеше. Не беше изразила любовта си с думи, но с външния си вид; от време на време някой неин бегъл поглед или движение ме бяха убедили, че това е наистина така.

Любовта ме научи да разбирам езика й. Нямах нужда от преводач — нямах нужда да ми се каже, че съм обичан.

Тези мисли бяха приятни, дори повече от приятни; ала след тях дойдоха други, съвсем различни.

В кого бях влюбен аз? В една робиня! Наистина красива, но все пак робиня! Как щяха да ми се смеят хората! Как щеше да се смее Луизиана… не да ми се смее, а да ме презира и преследва! Само намерението да направя Аврора своя съпруга щеше да ме изложи на подигравки и оскърбления. „Какво! Да се ожените за робиня! Че то е против законите на страната!“ Смеех ли да се оженя за нея… дори ако беше свободна?… Тя, една квартеронка! Те щяха да ме прогонят от страната или да ме хвърлят в затвора!

Всичко това ми беше известно, но не давах и пет пари! Ако сложех злословието на света на едната страна на везните, а любовта си към Аврора — на другата, първата нямаше да натежи повече от едно перце.

Вярно, аз съжалявах дълбоко, че Аврора е робиня, но съжалявах съвсем по друга причина. Как щях да я освободя? Това беше въпросът, който ме тревожеше.

До този миг не бях се замислял върху това. Преди да узная, че ме обича, цялата работа ми се виждаше много далечна. Но сега тя беше станала по-близка и всичките сили на моя ум се бяха съсредоточили върху тази единствена мисъл: „Как да я освободя?“ Ако тя беше обикновена робиня, отговорът щеше да бъде много лесен, защото, макар и да не бях богат, все пак състоянието ми не беше по-малко от цената на едно човешко същество!

В моите очи Аврора нямаше цена. Дали тъй щеше да погледне нейната млада господарка? За продан ли беше моята годеница? Но дори ако стойността можеше да се пресметне в пари, дали мадмоазел щеше да я продаде на мене? Странно предложение — да купя нейната робиня за своя жена! Какво ли щеше да си помисли Йожени Безансон?

Дори и мисълта за подобно предложение ме плашеше, но още не беше дошло времето да го направя.

„Трябва първо да се видя с Аврора, да я попитам дали ме обича и след това, ако се съгласи да стане моя… моя съпруга, тогава може да се уреди останалото. Пътят още не ми е ясен, но любов като моята ще възтържествува над всичко. Моето влечение ме въоръжава със сила, със смелост, с енергия. Препятствията трябва да паднат; тези, които са против, трябва да бъдат придумани или сразени; всичко, което стои между мене и любовта ми, ще трябва да се махне от пътя ми! Аврора! Аз идвам! Аз идвам!“