Майн Рид
Квартеронката (61)

Глава LX
Пазарът за роби

Отново обърнах очи към входа и заглеждах всеки, който влизаше. Д’Отвил все не се появяваше! Сигурно скоро щеше да дойде. Беше казал в дванадесет часа. Часът беше вече един, а него все още го нямаше.

Без съмнение той ще дойде, и то навреме. В края на краищата нямаше защо да се тревожа за времето. Нейното име беше последно в списъка. Имаше още много време.

Имах пълна вяра в новия си приятел, почти непознат, но не и неизпитан. Поведението му предишната вечер ми беше вдъхнало пълно доверие. Той няма да ме разочарова. Голямото му закъснение не можеше да разколебае вярата ми в него. Сигурно е срещнал някакво затруднение при търсенето на пари, защото аз чаках да ми донесе пари. Той сам беше загатнал за това. Без съмнение на туй се дължеше закъснението му, но бях сигурен, че ще дойде навреме. Той знаеше, че името й е на края на списъка, последният номер — номер 65!

Въпреки вярата ми в д’Отвил не бях спокоен. Много естествено беше да се чувствам така и това няма нужда от обяснение. Очите ми бяха приковани във вратата; надявах се да го видя всеки миг.

Зад гърба си чувах гласа на аукциониста непрестанно и еднообразно да повтаря едни и същи неща, прекъсван от време на време от резките удари на чукчето от слонова кост. Знаех, че разпродажбата върви по реда си, а по честите удари на чукчето можех да разбера, че тя напредва доста бързо. При все че досега бяха свършили само с пет-шест души роби, аз непрестанно си въобразявах, че те препускат по списъка и че скоро — твърде скоро — ще дойде нейният ред. Това караше сърцето ми да бие по-бързо и по-необуздано. Положително д’Отвил нямаше да ме разочарова!

Близо до мене стояха няколко души и весело разговаряха. Те бяха млади и облечени по последна мода — не беше трудно да разбера, че бяха потомци на креолските благородници. Те приказваха достатъчно високо и аз можех да ги чувам. Може би нямаше да се вслушам в приказките им, ако един от тях не беше споменал име, което грубо рязна слуха ми. Името беше Марини. Това беше Марини, за когото ми беше говорил Сципион — Марини, който се опитвал да купи Аврора. Разбира се, бях запомнил името.

„Марини!“ — аз се заслушах.

— И тъй, Марини, вие наистина ли имате намерение да наддавате за нея? — попита го някой.

— Oui^[1], — отговори един млад момък, облечен модерно, но малко контешки. — Oui, oui, oui — вяло проточи той, опъна бледолилавите си ръкавици и завъртя тънкото си бастунче — Имам това намерение… ma foi^[2]… Да.

— Доколко смятате да дадете?

— Ами че une petite somme, mon cher ami^[3].

— С малка сума нищо няма да направите, Марини — възрази първият младеж. — Само аз зная пет-шест души които възнамеряват да наддават за нея, и все богаташи до един.

— Кои са те? — попита Марини и изведнъж безразличието му го напусна. — Кои са, ако смея да попитам?

— Кои ли? Е, добре, единият е Гардет, зъболекарят, който е съвсем полудял по нея; след това старият маркиз; после плантаторът Виларо и Лебон от Лафурш, и младият Моро, търговецът на вино от rue Дофин; а кой знае, може да има и още пет-шест от тези богати янки, плантатори на памук, които да я искат за домакиня! Ха-ха-ха!

— Аз мога да ви кажа още един — подхвърли трети.

— Кажете! — възкликнаха неколцина. — Може би сам вие, Льо Бер; трябва ви шивачка, да ви шие копчетата на ризите.

— Не, не аз — отговори Льо Бер. — Аз не купувам coturiers^[4] на такава цена — най-малко две хиляди долара, скъпи приятели. Par Dieu! Не. Аз си намирам и по-евтини шивачки в предградието Треме.

— Кой тогава? Кажете му името!

— Ще ви го кажа без всяко колебание — дъртакът Гаяр.

— Гаяр адвокатът?

— Господин Доминик Гаяр!

— Изключено — възрази някой. — Господин Гаяр е улегнал човек, високо нравствен… скъперник!

— Ха-ха — изсмя се Льо Бер. — Ясно е, господа, че вие не знаете какво представлява г. Гаяр. Може би аз го познавам по-добре. Макар изобщо да е скъперник, но има един вид хора, спрямо които е доста щедър. Il a une douzaine de maitresses!^[5] Освен това не забравяйте, че г. Доминик е ерген. Той има нужда от една добра домакиня — една femme de chambre^[6]. Така, мили мои, аз подочух нещичко — une petite chose^[7]. Готов съм да се обзаложа, че скъперникът ще даде повече, отколкото всеки от вас, дори от нашия богат и щедър Марини!

Марини хапеше устни. Ако той изпитваше само досада и раздразнение, то аз се гърчех от предсмъртна мъка. За мене нямаше вече никакво съмнение за кого се отнасяше целият разговор.

— Че нали несъстоятелността е била обявена поради иска на самия Гаяр? — попита някой.

— Така се говори.

— Ами нали всички го смятаха за голям приятел на семейството — съдружник на стария Безансон?

— Да, приятел и адвокат на семейството. Ха-ха! — многозначително подхвърли друг.

— Бедната Йожени! Тя няма да е вече такава непреклонна красавица. Сега няма да е толкова взискателна, като си избира съпруг.

— Това е много утешително за вас, Льо Бер! Ха-ха!

— О! — намеси се друг. — На Льо Бер много не му върви напоследък. Сегашният й избраник е един млад англичанин — същият, който преплувал с нея до брега след взрива на „Красавицата“. Поне така дочух. Тъй ли е, Льо Бер?

— Защо не попитате мадмоазел Безансон? — отвърна свадливо момъкът, с което разсмя другите.

— Бих я попитал — продължи първият, — само че не знам къде да я намеря. Къде е? На плантацията я няма. Отбих се там, но тя била заминала преди два дена. Не е и тука, при леля си. Къде е тя, мосю?

Зачаках отговора на този въпрос с известен интерес. Аз също не знаех къде е Йожени и бях я търсил същия ден, но без успех. Говореше се, че била дошла в града, но никой не можеше да ми каже нещо за нея. Едва сега си спомних това, което ми беше писала в писмото си за „Sacré coeur“. Може би, помислих си аз, наистина е отишла в манастира. Бедната Йожени!

— Вярно, къде е тя, мосю? — запита друг от групата.

— Много странно! — казаха в един глас няколко души. — Къде ли може да бъде? Льо Бер, вие трябва да знаете.

— Не зная нищо за мадмоазел Безансон — отвърна младият мъж с раздразнение и изненада, сякаш наистина не можеше да отговори на въпроса и беше ядосан от забележките, подхвърляни от неговите другари.

— Има нещо тайнствено в цялата тази работа — продължи един от тях. — Всичко това би ми се видяло много чудно, ако се отнасяше до някой друг, но не и до Йожени Безансон.

Трябва ли да казвам, че този разговор беше интересен за мене? Всяка изричана от тях думичка като огнена искра ме парваше право в сърцето и аз бих могъл да удуша тези младежи всички до един, както си стояха до мене. Те съвсем не подозираха, че „младият англичанин“ беше наблизо и ги слушаше, а още по-малко подозираха страшното въздействие, което думите им оказваха върху него.

Това, което ме засягаше, не бяха техните думи за Йожени, а разюзданите им приказки за Аврора. Не ви предавам непристойния им език по отношение на девойката — подигравателните им подмятания, срамните предположения и студената им гадна язвителност, когато ставаше дума за нравствената й чистота.

Особено един от тях, някой си г. Севинье, беше по-bizarre от всичките си другари и малко остана веднъж или дваж да се нахвърля отгоре му. Трябваше да употребя усилие, за да се въздържа, но все пак успях и не се помръднах от мястото си. Може би нямаше да издържа още дълго, ако не беше се случило нещо, което в миг прогони от ума ми и тези клюкари, и празните им брътвежи. Това нещо беше влизането на Аврора!

Отново бяха почнали да говорят за нея — за нейната чистота, за рядката й красота. Те спореха за това, кой ще стане неин собственик, но бяха сигурни, че който и да бъде той, тя ще стане негова любовница; започнаха още по-разгорещено да възхваляват нейната хубост и да се обзалагат за изхода на продажбата, когато изведнъж дърдоренето им секна и двама-трима се провикнаха:

— Voilà! Voilà! Elle vient!^[8]

Тези думи ме накараха неволно да се обърна. На входа стоеше Аврора!