Майн Рид
Квартеронката (41)

Глава XL
Хотелски клюки

Не беше много късно, когато навлязох в селото. Промъкнах се крадешком през улиците, понеже не желаех да ме забележат. За нещастие, за да си отида в стаята, трябваше да премина през бара на хотела. Беше тъкмо преди вечеря и всички се бяха събрали в салона на бара и край входа.

Изпокъсаните ми дрехи, страшно изцапани с кал и на места с кървави петна, не можеха да не обърнат внимание и всички ги забелязаха. Хората се обръщаха и зяпаха подире ми. Безделниците ме гледаха с изумление. На минаване през хола и през бара някои ме питаха къде съм бил. Един се провикна:

— Хей, господине! Май че с котки сте се драли, а?

Аз не му отговорих, но побързах да се кача по стълбите и си отдъхнах едва когато останах сам в стаята си.

Бях много зле изподран от храстите. Раните ми имаха нужда от превързване. Изпратих човек да повика Райгарт. За мой късмет той си бил в къщи и след няколко минути дойде в хотела заедно с моя пратеник. Когато влезе в стаята ми, закова се на място, втренчил в мене изненадан поглед.

— Драги мой, къде сте били? — запита ме най-сетне той.

— В блатата.

— Ами тези рани… скъсаните дрехи… кръвта?

— Драскотини от шипове, нищо повече.

— Но къде сте били?

— В блатата.

— В блатата! С кого сте се били?

— Ухапа ме гърмяща змия.

— Какво. Ухапа ви гърмяща змия? Сериозно ли говорите?

— Това е самата истина… но аз взех противоотрова. Излекуван съм.

— Противоотрова! Излекуван! С какво сте се излекували? Кой ви даде противоотрова?

— Един приятел, когото срещнах в блатата.

— Приятел в блатата! — възкликна Райгарт с нарастващо изумление.

Почти бях забравил, че не биваше да издавам тайната си. Разбрах, че бях говорил непредпазливо. Любопитни очи надзъртаха през ключалката на вратата. Наострени уши се мъчеха да доловят всеки звук.

При все че жителите на Мисисипи в никой случай не са любопитни по природа — каквото и да приказват за тях клюкарите туристи, — но необяснимият нещастен вид, който имах при завръщането си, беше достатъчен да събуди известен интерес дори и у най-равнодушните хора. Много от гостите на хотела бяха се събрали в коридора пред вратата на моята стая и оживено се питаха един друг какво ми се е случило. Аз можех да чуя разговора им, макар че те не знаеха това.

— Трябва да се е бил с пантера! — подхвърли въпросително един.

— С пантера или с мечка — отвърна друг.

— Кой знае какво е било, ама във всеки случай дива гадина е било… опитал й е зъбите, поне това може да се каже.

— Този е същият, дето повалил Грубиянина Бил, нали?

— Същият — отговори някой.

— Какъв е? Англичанин ли е?

— Не знам. Струва ми се, че е британец. Англичанин ли е, ирландец или шотландец, не знам, ама е здравеняк и знае да пердаши. Бога ми! Съборил Грубиянина Бил и го проснал като дърво на земята, и то само с камшика си, че на туй отгоре взел и пистолетите на Бил! Ха-ха-ха!

— Я го гледай ти него!

— Точно човек за бой с диви котки. Сигурно е убил някой рис.

— Убил го е като нищо.

Мислех, че схватката ми с Грубиянина Бил ми е спечелила врагове в неговата среда, но от тона и общата насока на разговора им ставаше ясно, че съвсем не беше така. Макар и да бяха може би малко докачени, че един чужденец — някакъв си младеж, какъвто бях аз — е победил един от техните грубияни, тези горски жители не бяха много привързани един към друг, а пък и Грубиянина Бил въобще не беше много обичан. Ако бях му „теглил боя“ по някакъв друг повод, положително щях да спечеля разположение с постъпката си. Ала защищавайки един роб — аз, чужденецът, а отгоре на всичко и британец! Е, такова нахалство вече не беше за прощаване. Това пречеше победата ми да бъде пълна и по всяка вероятност щях да остана „белязан човек“ в цялата околност.

Тези забележки ме забавляваха, докато чаках пристигането на Райгарт, макар че много-много не им обръщах внимание. Обаче една забележка, която долетя до слуха ми, изведнъж промени хода на моите мисли. А тя беше:

— Казват, че се увъртал край госпожица Безансон.

Сега вече се заинтересувах. Приближих се до вратата, долепих ухо до ключалката и заслушах.

— Смятам, че се увърта край плантацията — подхвърли друг; тази забележка бе последвана от многозначителен смях.

— Е, в такъв случай — обади се един глас, който заговори по-сериозно и по-натъртено — той се увърта край нещо, което няма да получи.

— Защо? Защо? — запитаха неколцина.

— Може и да получи девойката — продължи същият глас със същия отмерен тон, — но не и плантацията.

— Защо? Какво искате да кажете, г. Моксли? — пак запитаха множество гласове.

— Искам да кажа това, което казвам, господа — отвърна сериозният събеседник, а след това повтори предишните си думи все със същия бавен, проточен глас. — Може и да получи девойката, но не и плантацията.

— Аха! Значи слуховете са верни, а? — каза въпросително друг глас. — Несъстоятелност? А? Старият Гаяр…

— Старият Гаяр е собственик на плантацията.

— Ами негрите?

— До един; шерифът ще прави утре опис.

До слуха ми долетя учудено мърморене. То беше примесено с изрази на неодобрение и съчувствие.

— Бедното момиче! Жалко за нея!

— Няма нищо чудно. Откакто е умрял старият, тя пилее пари на всички страни.

— Някои казват, че той всъщност не й оставил много. Повечето било ипотекирано от по-рано…

Влизането на доктора прекъсна разговора им и ме освободи за момент от мъчението, на което ме подлагаше този разговор.

 

— Приятел в блатата ли казахте? — отново ме попита Райгарт.

Аз се подвоумих преди да отговоря, мислейки за тълпата пред вратата. Сетне рекох на доктора с тих, убедителен глас:

— Скъпи приятелю, аз преживях едно приключение; както виждате, зле съм изподраскан. Превържете ми раните, но не настоявайте да ви разказвам подробности. Имам съображения, за да ги премълча. Някой ден ще научите всичко, но не и сега. Следователно…

— Стига, стига! — прекъсна ме докторът. — Не се притеснявайте. Чакайте да ви видя драскотините.

Добрият доктор замълча и се зае да ме превързва.

При други обстоятелства превързването на раните ми — защото сега ме боляха — щеше да ме дразни. Но то не ме дразнеше. Това, което току-що бях чул, събуди в мене чувство, което неутрализираше външната болка, и аз не я усещах.

Бях като в предсмъртни мъки.

Изгарях от нетърпение да запитам Райгарт за събитията в плантацията — за Йожени, за Аврора, но не можех; ние не бяхме сами. Съдържателят на хотела и един негър-прислужник бяха влезли в стаята и помагаха на доктора. Не можех да си позволя да заговоря на такава тема в тяхно присъствие. Видях се принуден да сдържам нетърпението си, докато най-после всичко се свърши и съдържателят и слугата излязоха.

— Ах, докторе, какво чувам за мадмоазел Безансон?

— Нима нищо не знаете?

— Само това, което можах да чуя преди малко от тези клюкари пред вратата на стаята ми.

Разказах на Райгарт какво бях чул.

— Всъщност аз смятах, че сте запознат с целия този въпрос. Дори си мислех, че това е причината за вашето отсъствие днес, макар че съвсем не виждам какво общо можете да имате с тази работа.

— Аз не зная нищо повече от онова, което можах случайно да дочуя. За бога, разкажете ми всичко! Вярно ли е?

— За съжаление съвършено вярно.

— Бедната Йожени!

— Имотът е бил натоварен с тежка ипотека при Гаяр. Отдавна вече подозирах такова нещо, а боя се, че е имало и някаква измама. Гаяр предявил правата си върху плантацията и се говори, че бил действително встъпил във владение. Сега всичко е негово.

— Всичко?

— Всичко на плантацията.

— Ами робите?

— Разбира се.

— Всички… всички… и… и Аврора?

Аз се запънах, когато зададох този въпрос. Райгарт не знаеше за моята любов с Аврора.

— Искате да кажете, квартеронката? Разбира се, и тя заедно с другите. И тя е само робиня, както и останалите. Тя ще бъде продадена.

„Само робиня! Продадена с останалите!“

Това аз не изрекох на глас.

Не мога да опиша колко объркани бяха моите чувства, докато го слушах. Кръвта кипеше в жилите ми и едва се въздържах да не избухна. Полагах крайни усилия да прикрия мислите си, но като че ли не сполучвах, защото забелязах как в обикновено спокойния поглед на Райгарт проблесна изненада от държането ми. Даже ако се досещаше за моята тайна, той бе достатъчно възпитан, за да не ми иска никакви обяснения.

— Значи робите ще бъдат продадени? — изпуснах се аз.

— Без съмнение: всичко ще се продаде — такъв е законът. Много е вероятно Гаяр да купи целия имот, тъй като плантацията граничи с неговата.

— Гаяр! Този негодник! Ах! Ами мадмоазел Безансон, какво ще стане с нея? Няма ли тя никакви приятели?

— Чувал съм за някаква леля, която имала имот, макар и не много голям. Тя живее в града. Не е изключено в бъдеще мадмоазел да живее при нея. Струва ми се, че лелята няма деца и Йожени ще бъде нейна наследница. В това обаче не съм сигурен. Зная го само като слух.

Райгарт изрече тези думи доста предпазливо и сдържано. Забелязах нещо особено в тона, с който ги каза, но знаех какво го караше да бъде предпазлив. Той имаше погрешни впечатления за чувствата, които изпитвах към Йожени! Аз не опровергах съмненията му.

„Бедната Йожени! Двойна мъка — няма защо да се чудя на промяната, която бях забелязал напоследък, нищо чудно, че имаше толкова тъжен вид!“

Такива бяха моите негласни размишления.

— Докторе — казах, като повиших гласа си, — трябва да отида в плантацията.

— Не тази вечер.

— Тази вечер, още сега!

— Драги мой г. Р…, не бива.

— Защо?

— Това е невъзможно, не мога да ви позволя… ще имате треска, това може да ви коства живота!

— Но…

— И дума да не става. Уверявам ви, че всеки миг може да ви се появи треска. Трябва да останете в стаята си… поне до утре. Може би тогава ще можете да излезете, без да се излагате на особена опасност. Сега това е невъзможно.

Трябваше да отстъпя, при все че не бях сигурен дали нямаше да бъде по-добре за моята „треска“, ако бях изпълнил намерението си. В мене се таеше много по-опасна причина за треска, отколкото беше излагането ми на нощния въздух.

 

Сърцето ми, което туптеше лудо, и кипящата ми кръв скоро подействаха на разсъдъка ми.

„Аврора робиня на Гаяр! Ха-ха-ха! Негова робиня! Гаяр! Аврора! Ха-ха-ха! Него ли съм хванал за гушата? Ах, не! Това е змията! Хей… помощ… помощ…! Вода! Вода! Задавям се. Не, това е Гаяр! Хванах го сега! Пак е змията! О, боже! Тя се увива около врата ми… тя ме души! Помощ! Аврора! Хубава Аврора! Не отстъпвай пред него!“

„По-скоро ще умра, отколкото да отстъпя!“

„Така и мислех, благородна девойко! Аз идвам да те освободя! Сега тя се бори в ръцете му! Злодей! Махни се… махни се, злодей! Аврора, ти си свободна… свободна! Ангели небесни!“

 

Такива бяха виденията ми — видения на един трескав мозък.