Майн Рид
Квартеронката (37)

Глава XXXVI
Омайването на змията

Отредено ми било да видя и други доказателства за чудните способности на повия ми познайник.

Естествено, аз се радвах като всеки човек, току-що спасил се от смърт — спасил се по най-обикновен начин, като по чудо; радвах се като човек, избавен от удавяне, от кръвопролитие битка, от самите зъби на смъртта. Чувствах се като на седмото небе. Изпитвах благодарност към този, който ме беше спасил, и можех да прегърна моя тъмнокож другар, като брат, колкото черен и свиреп да изглеждаше.

Седяхме един до друг на дънера и весело бъбрехме весело, колкото могат да бъдат весели хора, чието бъдеще е тъмно и неизвестно. Уви! Тъй беше и е двама ни. Моето бъдеше беше тъмно вече от дни наред, а неговото… какво ли беше бъдещето на този нещастен илот?

Но дори и сред най-дълбока печал умът има своите мигове на радост. Природата не допуща тъгата да бъде непрекъсната и от време на време духът се издига над своите скърби. Такъв миг беше настъпил за мене тогава. Радост и благодарност изпълваха сърцето ми. Бях обикнал този роб — този избягал роб — и сега бях щастлив, че съм заедно с него.

Естествено беше разговорът ни да се върти около змии и змийски корени и той ми разказа много странни неща, свързани с живота на влечугите. Всеки херпетолог^[1] би могъл да ми завиди за часа, който прекарах на този дънер с Габриел, негъра бамбара.

Посред разговора ни изведнъж моят другар ми зададе въпроса, дали съм убил змията, която ме ухапа.

— Не — отвърнах аз. — Тя избяга.

— Избяга, сподарю! Къде отиде?

— Скри се в ей този кух дънер, на който сме седнали.

Очите на негъра заблестяха от удоволствие.

— Дявол да го вземе! — възкликна той и скочи. — Сподарят казва, че змията е тука, в този дънер? Дявол да го вземе! — повтори той. — Ако гадината е тука в този дънер, Габрел скоро ще я измъкне.

— Какво! Че ти нямаш брадва!

— Тоз негър няма нужда от брадва.

— Че как тогава ще стигнеш змията? Да не искаш да подпалиш дънера?

— Ха! Огън не е хубаво. Тоз дънер ще има да гори цял месец. Огън не е хубаво: пушека ще видят белите хора, ще мислят, че е беглецът и ще додат копои. Тоз негър не смее да прави огън.

— Ами как тогава?

— Чакай малко, сподарю Едуард, ще видите. Тоз негър ще направи гърмящата змия сама да излезе от дупката си. Моля младия сподар да мълчи; говорете съвсем тихо; тази гадина, тя чува всяка дума.

Сега негърът говореше шепнешком и крадешком обикаляше дънера. Аз изпълних нарежданията му и нищо не продумвах, а само следях всяко движение на моя странен другар.

Наблизо растяха млади издънки американски бамбук (Arundo gigantea). Той отряза с ножа си няколко от тях, след това заостри долните им краища, забучи ги в земята близо до отвора на дънера, наредени като струни на арфа, само че по-близо една до друга. След това избра млада фиданка от гъстака и я окастри така, че остана само една права пръчка с чаталче на края. Хванал в едната си ръка тази пръчка, а в другата — парче разцепена тръстика, той се изтегна върху дънера така, че лицето му беше точно над самия отвор. Беше близо до редицата бамбукови пръчици, тъй че лесно можеше да ги стисне с протегната ръка. Най-после приготовленията му бяха завършени и „омайването“ започна.

Като остави наблизо чаталестата пръчка, той взе разцепената тръстика и я прекара напред-назад по забучените бамбукови пръчки. Те издадоха звук, който беше точно като звука „скър-р-р“ на гърмящата змия; толкова много приличаше на него, щото човек, който го чуеше, без да знае откъде идва, несъмнено би го взел за змийски звук; негърът знаеше, че и самата змия щеше да се излъже от него! Обаче не се доверяваше само на това, за да привлече жертвата си. С помощта на един инструмент, който беше набързо направил от копиевидните листа на тръстиката, той в същото време подражаваше на писъка и цвърченето на кривочовката (Loxia cardinalis), когато се бие със змия, опосум или някой друг от обикновените й врагове.

Произведените звуци бяха съвършено като тези, които човек чува често в дебрите на американския лес, когато страшният crotalus ограбва гнездото на вирджинския славей.

Хитрината сполучи. След няколко мига ромбовидната глава на влечугото се показа от кухината. Раздвоеният му език се подаваше през къси промеждутъци, а малките черни очички святкаха от гняв. Чуваше се и звук, който показваше, че змията се готви да вземе участие в предполагаемата схватка.

Гърмящата змия беше изпълзяла почти цялата, но сякаш откри измамата и се обърна, за да се върне. Обаче crotalus-ът е една от най-тромавите змии и преди да успее отново да се вмъкне в дънера, чаталестата пръчка се спусна на врата й и здраво я приклещи към земята!

Сега тялото й безпомощно се извиваше в тревата — огромна гадина, като я погледне човек. Беше необикновено едра змия от този вид; близо осем фута на дължина и дебела колкото китката на самия бамбара. Дори и той беше изумен от размерите й и ме увери, че била най-голямата гърмяща змия, която е виждал.

Очаквах негърът веднага да сложи край на нейната борба, като я убие, и се приготвих да му помогна с двуцевката си.

— Не, сподарю — извика той с умоляващ тон, — за бога, недейте! Недейте стреля с пушката. Сподарят забравя, че този беден негър е беглец.

Разбрах мисълта му и свалих пушката.

— Освен това — продължи той, — искам да покажа още нещо на сподаря; той обича да вижда интересни работи… иска ли да види един голям фокус на змията?

Казах му, че искам.

— Добре, тогава моля сподаря да подържи тази пръчка. Аз отивам да взема нещо. Ей там виждам едно чудесно растение; виждам го в камъша, много рядко нещо. Дръжте, сподарю, докато ида да го взема.

Аз поех пръчката и я задържах в нужното положение, макар и не без известен страх от отвратителното влечуго, което се извиваше и гърчеше в краката ми. Нямаше защо да се боя обаче. Чаталът притискаше гадината точно за врата и тя не можеше да вдигне глава да ме ухапе. Колкото и голяма да беше, единствената опасност се криеше в зъбите й, защото crotalus-ът противно на змиите от семейството constrictor почти не може да удушва.

Габриел се беше скрил всред храсталаците, но след няколко минути го видях да се връща. Той носеше в ръце растение, което също бе издърпал с корен. Както предишното, и това беше тревиста билка, но с много по-друг вид. Листата й бяха сърцевидни и островърхи, стъблото беше извито, а цветовете му тъмноморави.

Когато негърът се приближи, видях, че дъвчеше някои части на листата и корените. Какво ли смяташе да прави?

Той не ме остави дълго в недоумение. Щом стигна до мене, наведе се и изплю доста сок върху главата на змията. След това взе пръчката от ръката ми, издърпа я и я захвърли настрана.

За мое изумление той пусна змията на свобода. Без да губя време, аз отскочих назад и се качих на дънера.

Съвсем иначе постъпи моят другар, който отново се наведе, хвана отвратителното влечуго, вдигна го безстрашно и спокойно го метна на врата си, сякаш беше въже!

Змията не се опита да го ухапе. Нито пък прояви някакво желание да се избави от неговите ръце. Изглеждаше зашеметена и безсилна да го нападне!

След като си поигра с нея няколко минути, бамбарът я захвърли пак на земята. Дори и там тя не направи опит да избяга.

Змиеукротителят се обърна към мене и ми каза с победоносен тон:

— Сега, сподарю Едуард, аз отмъстих зарад вас. Гледайте туй!

С тези думи той натисна с палец гърлото на змията така, че тя отвори широко уста. Можех много ясно да видя страшните й зъби и отровните жлези. Сетне негърът поднесе главата й близо до устните си, цръкна тъмна плюнка в гърлото й и пак я захвърли на земята. До този миг не беше употребил нищо, което да убие една толкова жизнеспособна гадина като змията, и аз все още очаквах да видя как влечугото ще избяга. Нищо подобно обаче не се случи. То не направи никакво усилие да се помръдне от мястото си, а остана да лежи изтегнато, в отпуснати неправилни извивки, без да може да се помръдне, а само леко потреперваше; след по-малко от две минути тези тръпки спряха и по всичко изглеждаше, че змията умря.

— Тя е мъртва — рече негърът в отговор на въпросителния ми поглед, — мъртва като Юлий Цезар.

— А какво е това растение, Габриел?

— А, това е чудесна билка, сподарю; рядко растение… много рядко растение. Хапнете малко от него и никаква змия няма да ви хапе, нали видите! Това растение е за укротителя на змиите.

Ботаническите познания на чернокожия ми другар не се простираха по-далече. В следващите години обаче можах да определя неговото „омайно биле“; то не беше нищо друго освен „Aristolochia serpentaria“, растение много сродно на „bejuco de guaco“, отрова тъй много прославена от перата на Мутис^[2] и Хумболдт^[3].

След това моят другар ме накара да сдъвча малко от тези корени, защото, макар и да беше напълно сигурен в другото лечебно средство, смяташе, че нищо няма да ми стане, ако бъда двойно по-сигурен. Той започна да превъзнася достойнствата на новонамереното биле и ми каза, че искал да ми даде от него вместо от корена сенега, но се отчаял, че няма да го намери, понеже се срещало много по-рядко в тази част на страната.

На драго сърце изпълних желанието му и глътнах малко сок от тази билка. Както и змийският корен, тя беше люта и по вкус напомняше малко на камфоров спирт. Но „polygala“ няма съвсем никаква миризма, докато „guaco“ е силно ароматично и напомня валериан.

Вече бях почувствал облекчение, но от тази билка щях да го изпитам почти мигновено. След много късо време подутината напълно спадна и ако не беше превръзката на китката ми, щях да забравя, че ме бе ухапала змия.