Серия
Семейство Малъри-Андерсън (7)
Оригинално заглавие
A Loving Scoundrel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 241 гласа)
Корекция и форматиране
Xesiona (2008)
Корекция и форматиране
maskara (2008)
Корекция
Nelg (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Преводачи: cheetah, lindsey, pepetia, thefunfamily, 2008


Пролог

Дъждът не успя да отмие смрадта или да понамали горещината. Ставаше даже още по-зле. Боклукът беше събран на купчини отстрани на тясната уличка — кутии, развалена храна, кашони, счупени чинии, всякакви захвърлени неща, които на никого не трябваха вече. Жената и детето пропълзяха в един от по-големите кашони, на върха на камарата от боклук, за да се скрият. Детето не знаеше защо трябва да се скрият, но усещаше страха на жената.

Този страх беше там непрекъснато, в думите й, в нейния глас, в треперещата ръка, с която държеше детето и го влачеше от уличка на уличка през нощта. Винаги само нощем и никога денем, когато можеше да срещнат други хора.

Жената й каза да я нарича госпожица Джейн. Детето си помисли, че би трябвало да знае това име, но не го помнеше. То не помнеше дори собственото си име, затова когато жената я нарече „момиче Дани“, детето реши, че сигурно така се казва.

Госпожица Джейн не беше нейната майка. Когато Дани я попита тя отговори:

— Не, аз съм твоята бавачка.

На Дани дори не й дойде на ум да попита какво е „бавачка“, защото звучеше като нещо, което тя би трябвало да знае. Госпожица Джейн беше с нея от самото начало. Откакто се помнеше, което всъщност означаваше от няколко дни. Тя се бе пробудила, лежейки до жената в една уличка, много напомняща на тази, и двете целите изцапани с кръв, и оттогава те постоянно бягаха и се криеха. Повечето от кръвта беше на госпожица Джейн. Някой беше забил нож в гърдите й, а имаше и други рани, където бе намушкана повече от веднъж. Тя беше успяла да извади сама ножа от гърдите си, когато се събуди и не обърна внимание на останалите си наранявания. Нейната единствена грижа беше детето, и тя се зае да спре кръвта, която се процеждаше от тила на Дани, както и да се погрижи да изчезнат бързо от това място.

— Защо се крием? — попита Дани, когато вече беше абсолютно сигурна, че правят точно това.

— За да не те намери.

— Кой?

— Не знам, дете. Мислех, че е само крадец, решил да не оставя никакви свидетели след себе си, но вече не съм толкова сигурна. Има много хора, които искат да те намерят. Но аз успях да те измъкна и ще се погрижа за теб. Той няма да те нарани отново, обещавам ти.

— Не помня да са ме наранявали.

— Паметта ти ще се върне, момиче Дани, не се тормози сега, макар че ще е по-добре това да не стане скоро. За теб е по-добре, че в момента не помниш нищо.

Дани не се тревожеше, от това, че не помни нищо от преди момента, в който видя кръвта. Твърде малка бе, за да се притеснява, какво ги очаква. Нейните единствени грижи бяха глада и неудобствата, и това, че госпожица Джейн не се бе събудила, откакто заспа миналата нощ.

Бавачката й изглежда мислеше, че ще намерят нещо полезно в планините от боклук около тях, но още беше твърде слаба, за да претърси мястото. Посред нощ те бяха пропълзели в този кашон и госпожица Джейн бе проспала целия ден.

Отново беше нощ, а тя продължаваше да спи. Дани я раздруса, но госпожица Джейн не помръдна. Тя бе студена и вкочанена. Дани не знаеше какво значи това, не знаеше, че госпожица Джейн бе мъртва и ужасната миризма наоколо идва от нея.

Дани пропълзя навън, за да се възползва от дъжда, който да отмие засъхналата кръв по тялото й. Тя не обичаше да е мръсна, и не искаше да свиква с това. Отчайващо беше, че помни такива неща, а не може да си спомни нищо по-важно.

Предположи, че може да претърси боклука, както бе решила госпожица Джейн, но не бе сигурна, че ще намери нещо, което да й бъде полезно. Тя събра няколко неща, които сметна за интересни: мръсна парцалена кукла, на която й липсваше едната ръка, мъжка шапка, с която да предпази очите си от проливния дъжд, една нащърбена чиния, която да ползват за ядене, намери и липсващата ръка на куклата…

Вчера госпожица Джейн бе продала един пръстен, за да се нахранят. Това беше единственият път, когато се осмелиха да се появят на улицата посред бял ден. Тя се беше увила плътно с шала, за да прикрие кървавите петна по дрехите си. Дани не знаеше дали дойката й има други пръстени, които да продаде, и не бе помисляла да попита. Но това беше последният път, когато ядоха. Из боклука имаше доста развалена храна, но въпреки глада си, тя не можа да я докосне. Не защото беше придирчива, а защото нямаше представа какво е да си отчаян, пък и миризмата й беше противна.

Вероятно щеше да умре от глад, притисната в кашона до тялото на госпожица Джейн, чакайки я да се събуди, ако не бе чула шума от някой друг, който също ровеше в боклука през нощта и който бързо се приближаваше към нея. В действителност, това беше момиче на не повече от дванадесет години, но все пак бе по-голяма и Дани я помисли за възрастен човек.

За това и тонът й бе почтителен, щом се обърна към нея:

— Добър вечер, госпожо.

Момичето се стресна.

— К’во прайш навън под дъжда, момиче?

— Откъде знаете името ми?

— А?

— Това е името ми. Момиче Дани.

Момичето се изкикоти.

— По-скоро само половината ти име, драга. Наблизо ли живейш?

— Не, не мисля, че живея наблизо.

— Тогаз къде е майка ти?

— Мисля, че вече не е жива — насили се да отговори Дани.

— Ник’ви роднини? Ник’ви близки? Твърде хубавичка си, та да те зарежат съвсем сама. С кой си тука?

— Госпожица Джейн.

— Ето виждаш ли? — каза бодро момичето. — И къде е тя?

Дани посочи към кашона зад нея, а момичето се намръщи със съмнение. Погледна внимателно вътре и бавно се плъзна в кашона. Дани не искаше да се връща отново вътре, затова остана на място. Вън при боклука миришеше по-малко, отколкото в кашона.

Когато момичето се показа отново, пое дълбоко дъх и потрепери. После погледна надолу към Дани и леко й се усмихна.

— Горкичката, само нея ли имаши?

— Тя беше с мен, когато се събудих. И двете бяхме ранени. Тя каза, че раната на главата ми е отнела спомените ми, но, че ще си ги върна някой ден. Тя каза, че трябва да се крием постоянно, за да не може мъжът, който иска да ни нарани, да ни намери.

— Е т’ва е срамота. Дали пък да не та взема у дома с мен? Не че е истински дом, просто място дет има много деца като тебе без хора, дет да се грижат за тях. Ама добре сме си. Ние всички са издържаме сами, дори и малчуганите кат теб. Момчетата претърсват джобовете, същото правят и момичетата, ако не са достатъчно големи да изкарват парите си по гръб, както ще правя скоро и аз, ако онова копеле Дагър каже тъй.

Последното беше казано с такова отвращение, че Дани полюбопитства:

— Това лоша работа ли е?

— Много гадна, скъпа, може да ти докара сифилис и ранна смърт, но к’во му дреме на Дагър, докато си получава мангизите.

— Тогава не искам да идвам. Ще си остана тук, благодаря.

— Не мойш — започна момичето, но после се замисли. — Слушай, имам една идея. Ще ми се и аз да го бях напрайла, макар да не знам, к’во щеше да стане. За мене е късно, но не и за тебе, ако та мислят за момче.

— Но аз съм момиче.

— Разбира се, че си, малката, но може да ти вземем едни панталони, да кръцнем косата ти, и… — момичето се изкиска. — Няма да има нужда да му казваме к’во си ти. Ще те види в панталони и веднага шъ та помисли за момче. Шъ бъди като игра на криеница. Много забавно, шъ видиш. И ти сама шъ решиш с к’ва работа да се захванеш, кат пораснеш, а не да вярваш, че има само една работа за теб, ако си момиче. Та как ти звучи, а? Ще пробваш ли?

— Не мисля, че съм играла някога на криеница, но имам желание да се науча, госпожо.

Момичето завъртя очи.

— Говориш много изискано, Дани. Не знайш ли някъв друг начин, по който да говориш?

За малко да каже „Не, не мисля“, но вместо това поклати засрамено глава.

— Тогаз по-добре не говори, докат не съ научиш да говориш кат’ мен? Не щем всеки да гледа към теб кат’ си отвориш устата. Не са плаши, аз шъ тъ научъ.

— Госпожица Джейн ще може ли да дойде с нас, след като се почувства по-добре?

Момичето въздъхна.

— Тя е мъртва. Твърде много рани, явно не е имала никакъв шанс. Покрих я с онзи огромен шал. Е, недей да плачиш сега. Имаш мене да се грижа за тебе.