Майн Рид
Квартеронката (19)

Глава XVIII
Креолката и квартеронката

Спал съм дълбоко може би около един час. После нещо ме събуди и аз полежах още няколко минути така и само наполовина възприемах впечатленията отвън.

А това бяха приятни впечатления. Сладко ухание се носеше край мене и аз долавях леко шумолене на коприна, което обикновено говори за присъствието на добре облечени жени.

— Той се събужда, мамзел! — прошепна тихо някакъв сладък глас.

Очите ми, вече отворени, се спряха върху тази, която говореше. За няколко мига мислех, че продължавам да сънувам. Пред мене стоеше чаровният лик, пищната черна коса, блестящите очи, витите вежди, малките извити уста, румените бузи — всичко беше пред погледа ми!

„Сън ли е това? Не, тя диша: тя се движи… тя говори!“

— Вижте, мамзел! Той ни гледа! Сигурно е буден!

— Не, това не е сън, не е видение; това е тя… това е Аврора!

До този миг все още не бях се разбудил съвсем. Изглежда, че гласно съм изразил мисълта си, а може би последния израз да съм казал тъй високо, че те са ме чули. Възклицанието, което последва, ме събуди напълно и аз видях до леглото си две женски фигури. Те стояха и изненадано се гледаха една друга. Едната беше Йожени; другата без съмнение беше Аврора!

— Твоето име! — рече учудено господарката.

— Моето име! — отвърна също тъй учудено робинята.

— Но откъде знае името ти?… Откъде?

— Не зная, мамзел.

— Идвала ли си преди тук?

— Не, досега не съм идвала.

— Много странно! — каза младата дама и ме изгледа с въпросителен поглед.

Сега вече бях съвсем буден и разбрах, че съм говорил на глас. Трябваше да обясня откъде зная името на квартеронката, а нямах представа какво да кажа. Ако разправех това, което си бях мислил, ако дадях сметка за промълвените от мене думи, щях да изпадна в крайно глупаво положение; от друга страна, ако премълчех, щях да предизвикам у мадмоазел Безансон някои странни мисли. Нещо трябваше да кажа — налагаше ми се да излъжа.

С надежда, че тя ще заговори първа и може би ще ми подскаже някакво обяснение, аз не отворих уста в течение на няколко мига. Престорих се, че раната ме боли и с мъка се обърнах в леглото. Тя сякаш не забеляза това, а остана все тъй изненадана и само повтори думите:

— Много странно е, че знае твоето име!

Непредпазливите ми приказки бяха й направили впечатление. Не можех да мълча повече, затова отново се обърнах и като се престорих, че едва сега забелязвам присъствието на девойката, поздравих я и изказах своята радост, че я виждам пак.

След един-два въпроса, пълни със загриженост за моята рана, тя ме запита:

— Но как тъй назовахте Аврора по име?

— Аврора! — отвърнах аз. — Ах, нима ви се вижда чудно, че зная нейното име? Благодарение на добросъвестните описания на Сципион още от пръв поглед можех да кажа, че това е Аврора.

Аз посочих квартеронката, която беше отстъпила една-две крачки назад и стоеше мълчалива и явно изненадана.

— А! Сципион ви е говорил за нея?

— Да, мамзел! Добре се поразговорихме с него тази сутрин. Аз доста научих от Сципион за плантацията. Вече се познавам с леля Хлоя, с малката Хлоя и с безброй други ваши хора. Тези неща са интересни за мене, понеже вашият луизиански живот ми е съвсем чужд.

— Мосю — отвърна дамата, явно задоволена от обяснението ми, — радвам се, че сте толкова добре. Лекарят ме увери, че скоро ще стъпите на крака. Благороден чужденецо! Научих как сте бил ранен зарад мене — за да ме защитите. О, как ще мога да ви се отплатя? Как да ви се отблагодаря, че спасихте живота ми?

— Няма за какво да ми благодарите, мамзел. Изпълних само един прост човешки дълг. Не съм се изложил на никаква особено голяма опасност, за да ви спася.

— Никаква опасност ли, мосю! Колко много опасности: от ножа на убиеца… от вълните. Никаква опасност! Мосю, мога да ви уверя, че моята благодарност ще бъде съразмерна с рицарското ви великодушие. Така заповядва сърцето ми… Уви, бедното сърце! То е изпълнено едновременно с благодарност и със скръб.

— Да, мамзел, разбирам; трябва да сте много съкрушена от загубата на един верен служител.

— Верен служител, мосю! Кажете по-добре приятел. Верен, наистина! Откакто почина бедният ми баща, той ми е бил вместо баща. Всичките ми грижи са били и негови грижи; той ръководеше всичките ми дела. Аз не се тревожех за нищо. Но сега — уви! — не зная какво ме очаква.

Изведнъж тя промени тона си и заинтересувано ме запита:

— Кога го видяхте за последен път, мосю? Казвате, че се е борил с този негодяй, който ви е наранил?

— Точно така. След това вече не видях нито единия, нито другия.

— Няма надежда… никаква надежда… параходът е потънал няколко мига след това. Бедният Антоан! Бедният Антоан!

Тя избухна в сълзи; личеше, че беше плакала и преди. Не можех с нищо да я утеша. Не се и опитах. За нея беше по-добре да си поплаче. Само сълзите можеха да й донесат облекчение.

— И кочияшът Пиер, един от най-преданите ми слуги, и той е загинал. Тъжа и за него, обаче Антоан беше приятел на баща ми… и мой… Ах, каква загуба… каква загуба!… Без приятел, а може би скоро ще ми са нужни приятели. Pauvre^[1] Антоан!

Тя мълвеше тези думи през сълзи. Аврора също плачеше. Аз не можех да се въздържа: сякаш се бях върнал към детските години, разплаках се и аз.

Най-после тази тъжна сцена бе прекъсната от Йожени, която сякаш успя изведнъж да овладее скръбта си и се приближи към леглото ми.

— Мосю — заговори тя, — боя се, че известно време ще бъда много тъжна домакиня. Не мога толкова лесно да забравя своя приятел, но вярвам, не ще ми се сърдите, когато се отдавам на скръбта си. Засега довиждане! Скоро ще дойда пак и ще се погрижа да ви гледат по-добре! Настанила съм ви в тази малка къщурка, за да бъдете по-далеко от всякакъв шум, който би могъл да ви тревожи. Разбира се, виновна съм, че сега ви безпокоя. Лекарят нареди да не пускат при вас никакви гости, но… аз… аз не можех да се успокоя, докато не видех човека, който ми е спасил живота, и му поднеса своите благодарности. Довиждане, довиждане! Хайде, Аврора!

Останах сам и се замислих за тази среща. Тя събуди в мене дълбоки приятелски чувства към Йожени Безансон… — нещо повече от приятелски чувства: съчувствие — защото не можех да се отърва от убеждението, че по един или друг начин тя е застрашена от някаква опасност… че над главата на тази девойка, доскоро тъй жизнерадостна и весела, се събират облаци.

Изпитвах към нея уважение, приятелство, съчувствие… и нищо повече. Защо нищо повече? Защо не я залюбех, тъй млада, богата, красива? Защо?

Защото любех друга — любех Аврора!