Майн Рид
Квартеронката (36)

Глава XXXV
Змийски врач

Няколко мига гледах с възхищение този смел негър, този роб-герой. Щях да му се любувам по-дълго, но паренето на ръката ме подсети за бедственото ми положение.

— Ще ме заведеш ли в Бренжиер? — побързах да го запитам аз.

— Не смея, сподарю.

— Не смееш? Защо?

— Сподарят забравя, че съм беглец. Белите ще хванат Габрел… Ще му отсекат ръката.

— Какво? Ще ти отсекат ръката ли?

— Збира се, сподарю… това е закон в Луизиана. Белите като ударят негър, всички се смеят, всички викат: „Бий проклетия негър! Бий го!“ Негър като удари бял човек, отрязват му едната ръка. Много искам да помогна на сподаря Едуард, ама не смея да ида на поляните. Белите хора гонят Габрел от два дена. Проклети копои и ловци са по следите на негъра. Аз помислих, че младият сподар е от тях, затова бягах.

— Ако не ме заведеш, аз ще трябва да умра.

— Да умрете!… Да умрете! Защо сподарят казва това?

— Защото се изгубих. Не мога да намеря пътя да изляза от гората. Ако не стигна при доктора за двадесет минути, няма надежда за мене. О, боже!

— Доктор!… Сподарят Едуард болен? Какво ви боли? Кажете на Габрел. Ако това е така, той ще заведе приятеля на негрите, макар да е опасно за живота. Какво го боли младия сподар?

— Виж! Ухапа ме гърмяща змия.

Оголих ръката си и му показах раната и подутината.

— Ха! Вярно! Истина, това е ухапано от гърмяща змия. Доктор не може помогна за това. И тютюнев сок не помага. Габрел е най-добър доктор за гърмяща змия. Елате, сподарю!

— А! Значи ще ме заведеш?

— Аз ще ви излекувам, сподарю.

— Ти?

— Да, сподарю! Казвам ви, доктор тука не помага… той нищо не разбира… доктор ще ви убие… вярвайте на стария Габ… той ще ви излекува. Хайде, сподарю, няма време за губене.

За миг бях забравил за чудноватата слава на негъра — славата му на змиеукротител и змийски врач, макар едва преди малко да бях мислил за нея. Споменът за това сега се върна, но придружен от съвършено други мисли.

„Без съмнение — мислех си аз — той има необходимия опит, знае противоотровата и как да я употреби. Без съмнение той е тъкмо човекът, който ми трябва. Лекарят, както казва, може да не знае как да ме излекува“.

Съвсем не бях убеден, че докторът би могъл да ме излекува. Тичах при него само като dernier ressort^[1].

„Този Габриел, този змиеукротител, е тъкмо човекът, който ми трябва. Какъв късмет, че го срещнах!“

След миг колебание — докато през ума ми минаваха тези размишления — рекох на негъра:

— Води ме! Ще вървя с тебе!

Къде ли искаше да ме заведе? Какво ли щеше да направи? Къде ли щеше да намери противоотрова? Как ли щеше да ме излекува?

На тези припряно зададени въпроси не получих отговор.

— Вярвайте ми, сподарю; вървете с мене! — Това бяха единствените думи, които промълви негърът и закрачи напред между дърветата.

Не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.

След като извървяхме няколкостотин ярда през обраслото с кипариси блато, видях тук-там небе пред нас. То подсказваше, че тук гората е разредена и забелязах, че моят водач се запъти натам. Когато стигнахме мястото, съвсем не бях изненадан, като видях, че беше поляната — пак съдбоносната поляна!

Колко различна ми изглеждаше сега! Не можех да понасям яркото слънце, което сияеше по нея. Блясъкът на нейните цветя уморяваше очите ми, от уханието им ми се гадеше!

Може би само си въобразявах всичко това. Не, наистина ми се гадеше, но по съвсем друга причина. Отровата се смесваше с кръвта ми. Тя пареше в жилите ми. Измъчваше ме непоносима жажда и вече усещах онова спазматично свиване на гърдите и затруднено дишане — добре познати признаци на отравяне от змийска отрова.

Може пък и само да съм си въобразявал повечето от тези неща. Знаех, че съм ухапан от отровна змия и не е изключено това да е възбудило въображението ми до крайна степен. Дали признаците действително съществуваха, или не, но аз наистина страдах. Въображаемата ми болка беше като действителна!

Моят другар ме накара да седна. Каза ми, че не било добре да се движа. Искаше да бъда спокоен и да имам търпение и още веднъж ме помоли да „вярвам в Габрел“.

Реших да мълча, но не можех да бъда търпелив. Страданието ми беше твърде голямо.

Подчиних се. Седнах на един дънер — същият дънер на божуровото дърво — в сянката на клонест дрян. Събрал цялото си търпение, седях и чаках нарежданията на змийския врач. Той се беше отдалечил малко и сега кръстосваше поляната с поглед, забит в земята. Изглеждаше, че търси нещо.

„Сигурно някаква билка — помислих си аз, — която расте тука.“

Наблюдавах движенията му с необикновен интерес. Надали е нужно да го казвам, че чувствах как моят живот зависеше от това търсене. Неговата сполука или несполука означаваха живот или смърт за мене. Как ми трепна сърцето, когато видях Габриел да се навежда, а след това да прикляка ниско, сякаш сграбваше нещо на земята! Радостното възклицание, което се изтръгна от неговите уста, отекна по-гръмко от моето и забравил нареждането му да не се движа, скочих от дънера и изтичах към него.

Когато се приближих, той беше коленичил и с ножа си ровеше около едно растение, сякаш искаше да го извади с корен. Това беше малка тревиста билка с обикновено право стъбло, продълговати копиевидни листа и заострено съцветие от прости бели цветчета. Макар и да не знаех тогава, това беше прочутият „змийски корен“ (Polygala senega).

За няколко мига Габриел разкопа земята около растението, след това го издърпа и изтръска корените му от пръстта. Забелязах, че под стъблото бяха натрупани куп дървесинни разкривени коренища, малко по-дебели от тези на скрипката. Те бяха покрити с пепелява кора и нямаха никаква миризма. В жилите на тези корени се криеше противоотровата за змийско ухапване — техният сок беше спасителят на моя живот!

Нито едно мигновение не бе загубено за приготовляването на лекарството. В предписанието на змиеукротителя нямаше никакви йероглифи, нито латински изречения. То се заключаваше в две думи „Дъвчете ги!“ и едновременно с това просто нареждане той остърга кората на едно парче от корена и го сложи в ръката ми. Направих, каквото ми бе казано, и за един миг сдъвках корена на каша и загълтах живителните му сокове.

Вкусът бе отначало сладникав и пораждаше слабо чувство на гадене, но като подъвках още, стана лют и остър и почна да ми щипе на гърлото.

Негърът изтича до най-близкото поточе, напълни една от тежките си обувки с вода, върна се и се залови до мие китката ми, за да махне от раната всичкия тютюнев сок. След като сам сдъвка на каша няколко листа от същото растение, той ги наложи върху ухапаното място и го превърза, както си беше преди.

Сега вече всичко, което можеше да се направи, беше направено. Аз получих нареждане да чакам резултата търпеливо и без страх.

Много скоро цялото ми тяло се обля в изобилна пот и аз започнах непрестанно да храча. Освен това изпитвах силно, желание да повърна — нещо, което щях да направя, ако бях глътнал още малко от сока, защото, взет в големи дози, коренът сенега действува като силно средство за повръщане.

Но от всички чувства, които изпитвах в този момент, най-приятно беше чувството, че съм излекуван!

Странно, но трябва да кажа, че това чувство, силно като убеждение, ме завладя веднага. Аз вече не се съмнявах в изкуството на змийския врач.