Майн Рид
Квартеронката (20)

Глава XIX
Луизиански пейзаж

Кой ли пък иска да слуша подробности за живота на един болник? Те едва ли са интересни за някого, та дори и за самия болник. За мене този живот се състоеше от редица дребни събития и съответни размишления — еднообразие, което все пак се нарушаваше от време на време от животворното присъствие на създанието, което любех. В такива мигове не бях вече ennuyé^[1], духът ми се изтръгваше от смъртната отпадналост и стаята, в която бях прикован на легло, ми се виждаше като елизиум^[2].

Уви! Тези свиждания траеха само няколко минути, а се предхождаха от часове… дълги часове… тъй дълги, че ми се струваха дни. Хубавата ми домакиня и нейната другарка ме спохождаха два пъти на ден. Никоя от тях не идваше сама!

За мене тези срещи бяха изпълнени с напрежение, често граничещо със смущение. Беседвах с креолката, а мислите ми бяха устремени към квартеронката. С нея можех само да разменям погледи. Благоприличието въздържаше езика^[3] обаче никакви условности на света не можеха да попречат на очите да беседват на своя безмълвен, но изразителен език.

Но дори и това бе придружено с напрежение. Аз отправях любовните си погледи крадешком, и то с двойно опасение. От една страна, се боях, че квартеронката може да не ги разбере и да не отвърне на чувството, вложено в тях. От друга страна, боях се, че креолката може твърде лесно да долови тяхното значение и да посрещне любовта ми с присмех и презрение. И на ум не ми идваше, че погледите ми биха могли да събудят ревност — за подобно нещо дори и не помислях. Йожени беше тъжна, благодарна, любезна, но в спокойното й държане и в твърдия тон на гласа й нямаше и следа от любов. Наистина ужасният удар, който й нанесе трагичната случка, като че ли напълно беше променил нейния характер. Присъщата й доскоро гъвкавост на ума, напомняща гъвкавостта на силфидите, сякаш съвсем я беше напуснала. От весела девойка тя изведнъж се беше превърнала в сериозна жена. Беше все така красива, но аз гледах на нея само като на красива статуя. Тя не можеше да проникне в сърцето ми, преизпълнено вече с по-необикновена и по-пламенна красота. Креолката не ме любеше, но — странно наистина — вместо това да ме засегне, то по-скоро ме радваше!

Как всичко се променяше, когато мислите ми се устремяваха към квартеронката! Дали ме обича? Това беше въпросът, чийто отговор сърцето ми очакваше с безкрайно нетърпение. Аврора винаги придружаваше мадмоазел при нейните посещения, ала аз не смеех да разменя нито дума с нея макар че сърцето ми жадуваше да сподели тайната си. Даже се страхувах, че моите огнени погледи може да ме издадат. Ах, ако мадмоазел узнаеше за моята любов, тя щеше да я посрещне с присмех и презрение. Какво! Влюбен в робиня! В нейна робиня!

Напълно разбирах това чувство — такава любов представляваше непростимо престъпление в тази страна. Какво значение имаше това за мене? С какво ме обвързваха обичаите и условностите, които презирах в душата си, Дори и сега, когато влиянието на любовта намаляваше тяхното значение? Нещо повече — караше ме да ги зачитам още по-малко. В очите на любовта високите звания губят привидния си чар — титлите се превръщат в нещо съвсем маловажно. За нея красотата е над всичко.

Що се отнасяше до мене, окото ми нямаше да мигне дори ако целият свят узнаеше за любовта ми, дори ако целият свят й се присмееше. Но имаше нещо друго, с което трябваше да се съобразя; благодарността, която дължех за гостоприемството, за приятелското разположение. А имаше и по-груби, но много по-сериозни съображения — повеленията на благоразумието. Положението, в което се намирах, беше съвсем изключително и аз го знаех. Знаех, че чувствата ми, дори ако бяха споделени, трябваше да останат в тайна, неизречени. Често говорят за невъзможността да ухажваш млада госпожица, неотстъпно пазена от гувернантка или настойник, да ухажваш невръстно момиче под надзор — бъдеща наследница на хиляди долари! Но да проникнеш зад стената на антуража, заобикалящ такава девойка, е „детска играчка“. Да дращиш сонети и да се прехвърляш през огради е лесна задача в сравнение с дръзкото безсрамие, което разпалва страстите и предразсъдъците на цял народ!

Моето ухажване не обещаваше да бъде никак лесно; изглеждаше, че пътят на моята любов щеше да бъде много трънлив.

Въпреки еднообразието на затворения живот в една и съща стая дните на моето оздравяване минаваха доста приятно. Бях заобиколен с всичко, което доставяше удобства или допринасяше за подобрение на здравето ми. Постоянно получавах сладолед, прекрасни питиета, цветя, редки и скъпи плодове. За поднасяните ми ястия бях много задължен към жената на Сципион, Хлоя, благодарение на която се запознах с креолските деликатеси: „гъмбо^[4]“, задушена риба, фрикасе от жаби, горещи вафли, задушени домати и много други фини ястия от луизианската кухня. От ръцете на самия Сципион не отказвах да приема резенче „печен опосум“ и стигнах чак дотам, че веднъж опитах „пържола от миеща мечка“, но само веднъж, а и това ми се видя прекалено много. Сципион обаче не се стесняваше да си похапва от тази гадинка, подобна на лисица, и можеше да излапа почти цяла на едно ядене.

Малко по малко се запознах с обичаите и с особеностите на живота в една луизианска плантация. Старият Зип беше мой учител, тъй като продължаваше да бъде мой постоянен прислужник. Когато ми омръзваха приказките на Сципион, аз се обръщах към книгите (повечето от френски писатели), които изпълваха малката библиотечка в стаята ми. Всред тях намерих почти всички трудове, отнасящи се до Луизиана — доказателство за изискания вкус на този, който ги бе подбрал. Между другото прочетох прекрасния роман на Шатобриан^[5] и историята на Дьо Прац^[6]. В първата от тях не можех да не забележа, че липсва онази vraisemblance^[7], която по мое мнение съставлява големия чар на всеки роман и която авторът не може да постигне, когато се мъчи да нарисува сцени или костюми, които не познава от преки наблюдения.

Що се отнася до историка, то открих, че той се впуска най-вече в детински преувеличения, тъй присъщи на писателите от онова време. Тази забележка без изключение важи за всички стари писатели, които пишат за Америка — били те англичани, испанци или французи, — описващи двуглави змии, крокодили, дълги двадесет ярда, и толкова голяма боа, че можела да глътне цял кон заедно с ездача! Наистина трудно е да разбере човек как са могли хората да вярват нелепите измислици на тези стари писатели; трябва да се помни обаче, че науката не е била достатъчно напреднала тогава, „за да им направи ревизия на сметките“.

Повече от всичко друго ме заинтересуваха приключенията и печалната съдба на Ла Сал и не можех да не се учудвам, че американските писатели са направили толкова малко, за да опишат живота на този смел рицар — положително най-живописния откъс от ранната им история, където и разказът, и природата са еднакво интересни.

— Природата! Ах, колко е хубава тя наистина!

С този възглас я поздравих аз, когато за пръв път седнах до прозореца и устремих поглед навън, към луизианския пейзаж.

Прозорците, както във всички креолски къщи, стигаха до пода; изтегнал се в лежащия стол пред широко отворения прозорец, с отметнати назад прекрасни френски завеси, аз гледах безкрайния простор на равнината.

Това беше величествена картина. Четката на художник надали би могла да преувеличи ярките й багри.

Прозорецът ми гледа на запад и жълтите води на великата река се носят пред мене, а талазите й блестят като злато. На отвъдния бряг съзирам обработени полета, където се люшкат стройни стебла на захарна тръстика; тя се отличава лесно от тютюна с неговите по-тъмни листа. На речния бряг, почти срещу мене, се издига прекрасна сграда, донякъде в стила на италианска вила, със зелени жалузи и веранда. Тя е засенчена от портокалови и лимонови дървета, чиито жълтозелени листа весело блестят в далечината. Никаква планина не се изпречва пред погледа — в цяла Луизиана няма нито една планина, — ала високата тъмна стена на кипарисите, издигнала се на запад чак до небето, много напомня планински възвишения.

От тази страна на реката гледката е повече градинска, понеже обхваща главно заградения парк на плантацията Безансон. Тука аз разглеждам всичко много по-подробно и мога да различа разновидните дървета, от които се състои гъстакът. Забелязвам магнолии с големи бели, сякаш восъчни цветове, напомнящи донякъде огромната nympha на Гвиана. Някои от цветовете вече са прецъфтели и на тяхно място личат кораловочервените шишарки, не по-малко декоративни, отколкото самите цветове.

Наред с тази царица на западните лесове расте прекрасна чужденка, съперница на магнолията по красота и благоухание, съперница и по слава; родината й е в Ориента, но тя отдавна е пуснала корен тук. Големите и перести листа — по-тъмно и по-светлозелени (защото и двата оттенъка се срещат на едно и също дърво), — нейните бледолилави цветове, увиснали на гроздове от краищата на клонките, жълтите й плодове, напомнящи череши, някои от които вече са се оформили — всичко това подсказва рода й. Това е едно от рошковите дървета, „индианският люляк“ или „гордостта на Китай“ (Melia azedarach). Имената, с които това чудесно дърво е било надарено от различните народи, показва колко високо е ценено то. „Дървото на превъзходството“ поетично наричат в Персия, неговата родина. „Райско дърво“ (Arbor de Paraiso) откликва се испанецът, в чиято страна то е пришълец. Такива са неговите имена.

Много други дървета — и тукашни, и чуждоземни, се изпречват пред погледа ми. Измежду тукашните съзирам „каталпа“, със сребристата и кора и фуниеобразни цветове; „Osage orange“ с тъмни лъскави листа и червена черница с гъст листак и продълговати карминови плодове, подобни на шипове. От чуждоземните виждам портокала, дребния лимон, западноиндийската гуава (Psidium pyriferum), флоридска гуава, с чимширените й листа, тамариска, с неговите гъсти дребни листенца и великолепни цветове със светлорозови венчета, нара — символ на демокрацията, „царица, която носи короната на гърдите си“, и легендарната смокиня, която не цъфти и която тук не се опира на ограда, а се издига средно на тридесет фута височина.

Едва ли може да се сметнат за чуждоземни разните видове юка с техните кълбовидни глави от остри лъчеобразно растящи листа; надали са чуждоземни и най-различните кактуси, понеже разновидности от тези две растения виреят на местна почва и се срещат всред флората на недалечни области.

Гледката пред моя прозорец не представлява „натюрморт“. Над храстите виждам бяло боядисаната порта, която води към имението, а пред нея минава пътят на Дигата. Макар че зеленината ми пречи да видя пътя по цялото му протежение, все пак през пролуките виждам хората, които минават по него. В облеклото на креолите преобладава небесносиният цвят, а шапките им, обикновено направени от палметови листа или от по-скъпата панама, са с широки периферии, които ги предпазват от слънцето. От време на време минава в галоп по някой негър с чалма като турчин, защото изпъстреният на квадратчета мадраски тюрбан много прилича на турска чалма, но е по-лек и по-живописен. Сегиз-тогиз по пътя преминава някоя открита каляска и пред погледа ми се мяркат дами с тънки летни рокли. Чувам ясния им звънлив смях и зная, че са се запътили към някое весело празненство. Минувачите по пътя, работниците в далечната тръстикова нива, които пеят в хор своите песни, нарядко изпуфтяващият по реката параход, по-често плъзгащите се беззвучно надолу по течението плоскодънни ладии, някой въглищарски кораб или сал, каран от хора с червени ризи — всичко това се реди пред очите ми и ми говори за деен живот.

Още по-близко до мене са крилатите създания, които живеят и прехвърчат край прозореца. Дроздът присмехулник (Turdus polyglotta) подсвирква от върха на най-високата магнолия, а неговата братовчедка — малиновката (Turdus migratorius), полупияна от зърната на melia, му съперничи със сладката си песен. Авлигата подскача всред портокаловите дървета, а дръзката червена кривочовка прелита всред вейките на по-ниските храсти, широко разперила алените си крила. От време на време пред очите ми се стрелка пурпурното колибри — ту се появява, ту изчезва като отблясъци на скъпоценен камък. То най обича да се гуши между червените цветове на американските диви кестени, които нямат миризма, или между големите фуниеобразни цветя на бигнонията.

Такава беше гледката от прозореца на стаята ми. Струваше ми се, че никога не бях виждал по-хубав пейзаж. Може би не го гледах съвсем безпристрастно. Любовта блестеше в очите ми и може би тя му придаваше част от неговия couleur de rose. Аз не можех да отправя очи към тази гледка, без да помисля за прекрасното създание, чието присъствие беше достатъчно, за да стане картината съвършена.