Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quadroon [= Adventures in the Far West], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Майн Рид. Квартеронката

Роман. Издателство „Отечество“, София, 1983

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Петър Брайков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Йорданка Некезова

Индекс 11 95376/6126–1–83. Националност: английска. Четвърто издание. ЛГ VI.

Дадена за печат на 15.XI.1983 г. Подписана за печат на 20.XII.1983 г.

Излязла от печат на 25.XII.1983 г. Издателски №1086. Формат 16/60/90.

Печатни коли 21. Издателски коли 21. УИК 21,11. Цена 2,03 лв.

Издателство „Отечество“, София

ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117

©Художник Петър Брайков, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Captain Mayne Reid. The Quadroon or Adventures in the Far West

Routledge, Warne, & Routledge, London, 1860

История

  1. — Добавяне

Глава XXI
На друга квартира

Мислех за кратката си среща с Аврора, радвах се на няколкото думи, които ми беше казала, и бях щастлив, като си мислех, че такива срещи ще се случват по-често сега, щом вече можех да излизам, когато всред тези приятни мечти на вратата на стаята ми се появи изведнъж някаква сянка. Вдигнах очи и видях омразното лице на г. Доминик Гаяр.

От оная сутрин след моето пристигане в плантацията идваше сега за първи път. Какво можеше да иска от мене?

Не останах дълго в неизвестност, тъй като моят посетител, без да се извини дори, че беше влязъл преди да бъде поканен, рязко и незабавно заговори за това, за което беше дошъл.

— Мосю — започна той, — аз съм се разпоредил за преместването ви в хотела в Бренжиер.

— Вие сте се разпоредили? — прекъсвах го аз също с рязък тон и с малко повече възмущение. — А кой, ако смея да попитам, господине, ви е натоварил с тази грижа?

— Ами… да… — заекна той, малко поусмирен от грубия прием. — Извинете, мосю. Може да не ви е известно, че аз съм довереник… приятел… всъщност настойник на мадмоазел Безансон… и… и…

— Мадмоазел Безансон ли желае аз да отида в Бренжиер?

— Ами… да си кажа правото… не е точно нейно желание; но виждате ли, драги господине, това е доста неудобен въпрос… оставането ви тука сега, след като сте почти оздравял, за което ви поздравявам… и… и…

— Продължавайте, господине!

— По-нататъшното ви оставане тука… при тези обстоятелства… би било… можете да прецените сам, господине… би било всъщност нещо, за което ще се приказва от хората… всъщност нещо, което ще се сметне за крайно неприлично.

— Чакайте, мосю Гаяр! Не съм вече толкова млад, че да имам нужда вие да ми давате уроци по благоприличие!

— Извинете, господине! Не исках да кажа това… но… аз… вие ще разберете… аз, като законен настойник на младата дама…

— Достатъчно, господине. Аз ви разбирам прекрасно, за вашите намерения, каквито и да са те, вие не желаете да остана повече в тази плантация. Желанието ви ще бъде изпълнено. Аз ще напусна този дом, но положително не за да доставя удоволствие на вас. Ще си отида още тази вечер.

Думите, върху които наблегнах, накараха този страхливец да трепне, като при галваничен ток. Аз забелязах как той побледня, когато ги изрекох, как бръчките около очите му станаха още по-дълбоки. Бях засегнал струна, която той смяташе за тайна, и нейната музика прозвуча дрезгаво в ушите му. Но като всеки адвокат Гаяр не изгуби самообладание и без да обръща внимание на моя намек, отвърна с хленчещо лицемерие:

— Драги мосю! Съжалявам, че това се налага, но работата е там, виждате ли… светът… този злоезичен, клюкарски свят…

— Запазете тези наставления за себе си, господине! Предполагам, че сте си изпълнили задачата; във всеки случай присъствието ви не е желателно повече.

— Хм! — промърмори той. — Съжалявам, че взимате нещата по този начин… извинете…

И с цял поток подобни несвързани думи си отиде.

Аз пристъпих към вратата и погледнах подире му, за да видя накъде ще отиде. Той тръгна направо към къщата! Видях го да влиза!

Това посещение и неговата цел ме изненадаха, макар че очаквах подобно събитие. Дочутият от мене разговор между него и доктора показваше, че това може да се случи; все пак съвсем не очаквах, че ще бъда принуден да променя квартирата си толкова скоро. Възнамерявах да остана, където бях, още някоя и друга седмица. Когато оздравеех съвсем, щях да се преместя по свой собствен почин в хотела.

Бях ядосан, и то поради няколко причини. Огорчаваше ме мисълта, че този негодник има такава власт, понеже не вярвах мадмоазел Безансон да има нещо общо с моето преместване. Тъкмо наопаки. Тя ме беше посетила едва преди няколко часа и не спомена нито дума по този въпрос. Може би го е мислила, но не е искала да го каже? Но не. Едва ли бе така. Не забелязах никаква промяна в държането й, докато бяхме заедно. До последния миг тя проявяваше същата любезност, същия интерес към моето оздравяване, същата загриженост за някои подробности около моята храна и прислуга. Очевидно тя не предвиждаше такава неочаквана промяна като тая, предложена от Гаяр. Като поразмислих, стигнах до убеждението, че това предложение ми е било направено, без да бъде предварително съобщено на нея.

Каква ли власт има този човек, щом се осмелява да действува против волята й и против обичаите на гостоприемството? Измъчваше ме мисълта, че това прекрасно създание е във властта на този злодей.

Но имаше друга, още по-мъчителна мисъл — мисълта за раздялата с Аврора, макар че аз съвсем не смятах тази раздяла за окончателна. Не! Ако вярвах подобно нещо, нямаше да се предам толкова лесно. Щях да изправя г. Доминик пред необходимостта чисто и просто да ме изхвърли. Разбира се, нямах никакви опасения, че след преместването ми в селото можеше да ми забранят да посещавам плантацията толкова често, колкото ми се поискаше. Ако бяха ми поставили такова условие, мислите ми щяха да бъдат наистина мъчителни.

В края на краищата промяната щеше да има много малко значение. Щях да идвам като посетител и в това си качество щях да бъда по-независим, отколкото сега като гост — може би по-свободен да се сближа с любимото същество! Щях да идвам, колчем ми се поискаше, и пак щях да имам същата възможност да я виждам. Исках само едно — един миг насаме с Аврора, а след това — блаженство или разбити надежди!

Но имаше и други съображения, които ме тревожеха в този момент. Как щях да живея в хотела? Дали съдържателят щеше да вярва на обещания и да почака, докато ми отговореха на изпратените вече от мене писма? Бяха ме снабдили с подходящо облекло наистина по тайнствен начин. Една сутрин, когато се събудих, го намерих в леглото си. Не зададох никакъв въпрос. За това щях да се погрижа по-късно, обаче как щях да се снабдя с пари? Нима трябваше да стана неин длъжник? Или трябваше да заема от Гаяр? Мъчителен въпрос!

Тъкмо тогава се сетих за Райгарт. Пред мене изплува неговото спокойно мило лице.

„Ето една възможност! — казах си. — Той ще ми помогне!“

Мисълта ми като че ли го доведе при мене, защото в същия миг добрият доктор влезе в стаята и аз му доверих грижите си.

Не бях се излъгал в него. Райгарт сложи кесията си на масата пред мене и аз станах негов длъжник за толкова от съдържанието й, колкото ми беше необходимо.

— Много странно! — рече той. — Странно е това желание на г. Гаяр по-бързо да ви махне оттука. В него има нещо повече от загриженост за доброто име на девойката. Нещо повече; какво ли може да значи всичко това?

Докторът каза това отчасти на себе си, сякаш търсеше отговор в собствените си мисли.

— Аз съм почти съвсем чужд на мадмоазел Безансон — продължи той, — иначе щях да сметна за свой дълг да узная повече по този въпрос. Но г. Гаяр е неин настойник и щом той желае вие да се махнете оттука, може би ще е по-разумно да го направите. Тя може да не е напълно господарка на себе си. Нещастната! Страх ме е, че на дъното на тази тайна свои паричен дълг, а ако е така, тя ще бъде по-голяма робиня от всичките си роби. Клетата девойка!

Райгарт беше прав. Оставането ми тук щеше да бъде само още едно ново затруднение за нея. Бях убеден в това.

— Бих искал да тръгна веднага, докторе.

— Моята каляска е пред портата. Можете да дойдете с мене. Мога да ви закарам до хотела.

— Благодаря, благодаря! Точно за това щях да ви помоля и с радост приемам предложението ви. Трябва само да уредя още нещо и след малко ще бъда готов.

— Да отида ли до къщата и подготвя мадмоазел за заминаването ви?

— Бъдете така любезен. Струва ми се, че Гаяр е там.

— Не. Аз го срещнах близо до портата на неговата плантация; отиваше си вкъщи. Мисля, че тя е сама. Ще се видя с нея и ще дойда да ви взема.

Докторът ме остави и се запъти към къщата. Той се забави само няколко минути и когато се върна, ми разказа за станалото. Това, което бе научил, го беше озадачило още повече.

Само преди един час мадмоазел научила от Гаяр, че съм изразил желание да се преместя в хотела! Много се изненадала от това, тъй като не съм й бил казал нищо при неотдавнашната ни среща. Отначало не искала и да чуе за такова нещо, обаче Гаяр изложил доводи, за да я убеди в благоразумието на тази постъпка; докторът също настоял от мое име. Най-после, макар и неохотно, тя се съгласила. Това ми разказа докторът и прибави, че тя искала да ме види.

Воден от Сципион, аз се запътих към гостната. Намерих девойката седнала, но щом влязох, тя стана и ме посрещна с протегнати ръце. Видях, че плачеше!

— Вярно ли е, че възнамерявате да ни напуснете, мосю?

— Да, мадмоазел. Сега съм вече съвсем здрав. Дойдох да благодаря за любезното ви гостоприемство и да се сбогувам.

— Гостоприемство!… Ах, мосю, вие имате основание да го смятате за много студено гостоприемство, щом ви позволявам да ни напуснете толкова рано. Бих искала да останете, но… — Тук тя се смути. — Но… вие няма да ни забравите, макар и да се преместите в хотел. Бренжиер е близо; обещайте ми, че ще ни посещавате много често, всеки ден!

Няма нужда да казвам, че дадох това обещание на драго сърце.

— Сега — рече тя, — тъй като ми обещахте, мога да се сбогувам с вас с по-малко съжаление!

Тя протегна ръка. Аз взех на сбогуване пръстите й в моите и с уважение ги целунах. Видях, че сълзи напълниха отново очите й, но тя се обърна, за да ги скрие.

Бях убеден, че девойката действа по принуда и против волята си, иначе нямаше да ми позволи да си отида. Не беше от ония, които се страхуват от клюки и скандали. Някакъв натиск бе упражнен над нея.

Аз излизах през хола, а очите ми тревожно шареха във всички посоки. Къде беше тя? Нима нямаше да чуя дори прощална дума?

В този миг една странична врата се открехна леко. Сърцето ми лудо заби, докато тя се отваряше. Аврора!

Не се реших да заговоря на глас. Думите ми щяха да се чуят в гостната. Един поглед, едно пошепване, мълчаливо ръкостискане и аз забързах навън; обаче отговорът на това ръкостискане, колкото лек и недоловим да беше, вля радост в сърцето ми и аз продължих към вратата с гордите крачки на победител.