Майн Рид
Квартеронката (70)

Глава LXIX
Любовни натяквания

А сега да се обясня с Аврора! Сега да дам воля на страшното чувство на ревност, да облекча сърцето си с обвинения, с горестно-сладката разплата на упреците!

Не можех вече да потискам недостойното вълнение, не можех да го крия повече. Трябваше да го изразя с думи.

Нарочно останах прав, обърнат с гръб към нея, докато д’Отвил се скри от погледа ми, а даже и след това. Полагах усилия да смиря необузданите удари на своето сърце, да се покажа спокоен и равнодушен. Безполезно лицемерие! За нейния поглед моят гняв трябва да е бил съвсем ясен, понеже изострената интуиция на жената мъчно се лъже в такива неща.

И така беше. Тя беше схванала всичко. Това я доведе до несдържаната постъпка за миг да даде воля на чувствата си.

Тъкмо се обръщах към нея, за да изпълня намерението си, когато усетих снагата й нежно да се притиска към моята, ръцете й обвиха врата ми, главата й падна на гърдите ми с обърнато нагоре лице, а големите й лъчезарни очи се взряха в моите с умолителен поглед.

Този поглед трябваше да бъде достатъчно доказателство за мене. Само очи, в които грее любов, могат да имат такова изражение.

И все пак не бях доволен. Аз промърморих:

— Аврора, ти не ме любиш!

— Ah, monsieur! Pourquoi cette cruauté? Je t’aime… mon Dieu! Avec tout mon coeur je t’aime!

Дори и това не разсея моите подозрения. Това, което бях видял, беше твърде сериозно — ревността беше пуснала корени твърде дълбоко, за да може да се изтръгне с уверения. Само обяснение може да ме задоволи. Обяснение или признание.

След като бях започнал вече, продължих. Разказах и подробно какво бях видял на пристана, поведението на д’Отвил след това, какво бях забелязал предишната нощ, какво видях току-що. Разказах й всичко. Не се впуснах да я упреквам. Щях да имам време и за това, след като чуех отговора й.

Тя ми отвърна, задавена от сълзи. Познавала д’Отвил от по-рано — това ми призна. Имало някаква тайна в техните отношения. Молеше ме да не й искам обяснения. Умоляваше ме да имам търпение. Тайната не била нейна. Скоро съм щял да узная всичко. С време всичко щяло да се разкрие.

С какво удоволствие сърцето ми се поддаде на тези дивни молби! Не се съмнявах вече. Как можех да се съмнявам взрян в тези грамадни очи, светещи от любов, блестящи през мокрите от сълзи мигли?

Сърцето ми се смекчи. Отново прегърнах с жар моята годеница и с гореща целувка подновихме нашата клетва за вярност.

Ние можехме дълго да останем на това осветено от любовта ни място, обаче благоразумието ми подсказа да го напуснем. Бяхме твърде близо до опасността. Само на двеста ярда от нас минаваше оградата, която отделяше плантацията на Гаяр от дивата гора, и през нея можеше дори да се види и самата къща оттатък нивите. Вярно, че гъстакът ни прикриваше, но запътеше ли се насам някоя потеря, първото място, което щеше да претърси, беше гъстакът. Налагаше ни се да потърсим убежище по-дълбоко в гората.

Сетих се за пъстрата поляна, където се беше разиграло моето приключение с гърмящата змия. Храсталаците около нея бяха гъсти и непрогледни и имаше кътчета, в които можехме да останем незабелязани и за най-острия поглед. По това време мислех само за такова укриване. И наум не ми идваше, че имаше средства да ни открият даже в сърцето на непроходимия гъстак или в объркания лабиринт на камъшите. Затова реших веднага да потеглим към поляната.

Горичката от папайя, където бяхме прекарали нощта, беше близо до югоизточния ъгъл на плантацията на Гаяр. За да стигнем поляната, налагаше се да отидем една миля или повече на северозапад. Ако тръгнехме напреко през гората, в девет от десет случая щяхме да се загубим, а може би и да не намерим подходящо място, където да се скрием. Имаше опасност да не намерим никаква пътека през блатата и ръкавите на реката, които пресичаха гората във всички посоки.

Ето защо реших да заобиколим плантацията, докато дойдем до пътеката, по която бях отишъл по-рано на поляната и която вече знаех. Нямаше да е съвсем безопасно, докато стигнем северната страна на плантацията на Гаяр, но щяхме да се движим на разстояние от оградата, и то по възможност през гъстаците. За щастие един пояс от палмето, който отбелязваше границите на ежегодните наводнения, се простираше на север през гората и успоредно с оградата. Това своеобразно растение образуваше прекрасно прикритие с широките си ветрилообразни листа; човек, който минаваше през него с известна предпазливост, не можеше да бъде забелязан от малко по-далечно разстояние. Шарената сянка на неговите листа ставаше по-плътна поради високите стъбла на altheas и други слезови растения, които вирееха тука наред с палмето.

Под сянката на тази буйна растителност ние тръгнахме предпазливо напред и скоро се озовахме срещу мястото, където бяхме минали през оградата предишната нощ. Тука гората идваше най-близо до къщата на Гаяр. Както вече споменах, между къщата и гората лежеше само една нива, ала тя беше повече от една миля дълга. Но понеже беше съвършено равна, не изглеждаше и наполовина толкова голяма. Ако отидехме до оградата, щяхме да видим на другия й край къщата, и то много ясно.

Нямах никакво намерение да задоволявам в този миг любопитството си с такова нещо и продължавах да вървя напред, когато до слуха ми долетя един звук, който ме накара рязко да спра, цял обхванат от ужас.

Моята другарка ме хвана за ръката и въпросително ме погледна в очите.

Единственият отговор, който можех да й дам, беше знак да мълчи; след това, навеждайки се надолу тъй, че ухото ми да бъде по-близо до земята, аз заслушах.

Не чаках дълго. Чух звука отново. Първото ми предположение бе право. Това беше баукане на гонче!

Този проточен дълбок гръден лай не можеше да бъде нищо друго. Бях твърде страстен последовател на св. Хуберт, за да мога да разпозная баукането на дългоухото гонче. Макар този звук да бе далечен и нисък като бръмчене на горска пчела, не можех да не го позная. Той рязна слуха ми със зловещата си угроза!

Че какво зловещо можеше да има в баукането на едно куче? Особено пък за мене, който бях толкова свикнал с виковете „Дръж го!“ и „Дай го тука!“, че смятах тези звуци за най-сладка музика? Защо зловещо? Ах, трябва да си представите обстоятелствата, в които се намирах, трябва да си спомните и за часовете, които бях прекарал с укротителя на змии, за приказките, които той ми разказа в онази хралупа, истории за бегълци, за копои, за ловци на хора, „хайки за негри“ — които отдавна вече се смята, че съществуват само в Куба и които намерих да процъфтяват на почвата на Луизиана, — трябва да помислите за всичко това и тогава ще разберете защо далечният лай на гончетата ме накара да се разтреперя.

Воят, който чух, все още идваше много отдалече. Той долиташе откъм къщата на Гаяр и от време на време се прекъсваше. Това не беше баукането на куче, намерило диря, а скимтене на кучета, току-що пуснати от кучкарника, които се радват на предстоящия лов.

Страшни опасения изведнъж се събудиха у мене. Ужасно предположение проблесна в ума ми. Те ще ни гонят с кучета.