Майн Рид
Квартеронката (56)

Глава LV
Игри и хазарт

Комарджийската страст е всеобща всред мъжете. Всеки народ, кой повече, кой по-малко, играе на комар. Всеки народ, цивилизован или първобитен, си има своя игра, като започнем от вист и крибедж, които се играят в разните алмакс^[1], и стигнем до ези-тура и чифт-тек в прериите.

Благонравна Англия си въобразява, че не е опетнена, и е чиста от тази страст. Нейният клюкар-пътешественик рядко пропуска случая да хвърли камък по чужденеца във връзка с този въпрос. Той обвинява наред французите, германците, испанците и мексиканците в прекомерно предразположение към този порок. Лицемерие! Всичко това е лицемерие! В благонравна Англия има повече прояви на хазарт, отколкото в коя да е друга позната на мен страна. Не говоря за картоиграческите вертепи около Пикадили. Идете на конните надбягвания в Епсом в деня на „Дерби“ и там ще можете да добиете представа за разпространението на хазарта в Англия, защото това е хазарт в най-долния смисъл на думата. И те ти приказват за „благороден спорт“ — за възхищение от това благородно животно, коня! Ами как не! Благороден наистина! Представете си тези жалки безделници, които с хиляди, е десетки хиляди се стичат на всеки хиподрум, представете си тях и техните блудни приятелки и кажете, могат ли те да бъдат обладани от мисъл за нещо прекрасно и благородно! От цялата насъбрана там тълпа благороден е само конят — надали би могло да има нещо по-неблагородно от тез, които го заобикалят.

Не, благонравна Англио! Ти не можеш да послужиш за образец на народите в това отношение. Ти не си се опазила от петното, както си въобразяваш. Всред твоето население има повече комарджии — комарджии на коне, ако искаш да ги наречем, отколкото всред кой да е друг народ, и колкото благороден и да е твоят хазарт, аз се осмелявам да твърдя, че твоите комарджии са най-жалките, най-самомнителните и най-отвратителните от цялото това съсловие. Има нещо неописуемо подло в живота и навиците на тези изгладнели хищници, които обикалят ъглите на Ковънтристрийт и Хеймаркет^[2] с продрани лакти и скъсани пети и се мъкнат от кръчмата до бюрото за залагане и от бюрото обратно до кръчмата. Има нещо подло и несъмнено малодушно в самата същност на техния хазарт — в тези малки залози и плахите „контразалози“. В сравнение с тях има нещо почти благородно в дръзкия играч на зарове. В известно отношение има някакво достойнство в самия смел замах, с който равнодушният испанец залага златните си унции на едно завъртане на зар, и в мексиканеца, играещ на монте, който рискува своите дублони при всяко обръщане на картите. У тях комарът е страст — тях ги привлича възбуждението от него. Но Браун, Смит и Джоунз не могат да се кичат дори и с тази страст. Дори и тя е прекалено възвишена за тях.

От всички професионални комарджии „ловецът“ от долината на Мисисипи е може би най-живописният. Аз вече загатнах за изисканото му облекло, но независимо от това той притежава и една жилка на джентълменство — известно кавалерство в обноските, което го отличава от всички други хора от този занаят. През по-буйните години на моя живот съм имал честта да се познавам с не един от тия джентълмени и не мога да не кажа някоя и друга дума в тяхна полза. Неколцина от тия мои познати имаха превъзходни нравствени качества, макар че не бяха може би чак на равнището на Екситър хол^[3]. Други пък бяха хора с благородни и щедри сърца — хора, които вършеха добри дела и макар да бяха отвъргнати от обществото като утайка, съвсем не бяха утайка от гледна точка на нравствената им природа — хора, които смело отхвърляха и най-малкото оскърбление, отправено срещу тях. Разбира се, имаше и други, като разните Чорли и Хатчър, които едва ли отговарят на това описание на западните „играчи“, обаче аз наистина вярвам, че те са по-скоро изключение, отколкото правило.

Една дума за „американските игри“. Истинската народна игра в Съединените щати са изборите. Общинските или щатски избори предлагат толкова възможности за обзалагане, колкото и по-незначителните конни надбягвания в Англия, докато изборите за президент, които стават всеки четири години, са американското „Дерби“. Огромните суми, минаващи от ръка на ръка при подобни случаи, и огромният брой на такива суми просто не са за вярване. Една статистика на тези облози, ако можеше да се направи такава, и сумата, на която те възлизат, биха изненадали дори и „най-осведомените“ граждани на Щатите. Чужденците не могат да разберат напрегнатата възбуда, която се долавя през изборния период по целите Съединени щати. Трудно е да я обясни човек в някоя друга страна, където хората, общо взето, знаят, че съдбата на един или друг кандидат в края на краищата има твърде малко значение за материалните им интереси. Наистина партийният дух и най-големият залог — „изгодата“ от спечелването на мястото — обясняват известна част от интереса, проявяван към изхода на изборите, но не и целия. Аз съм на мнение, че останалата част от възбудата може да се припише на комарджийската страст. Почти всеки втори срещнат човек има облог или по-скоро „залог“ за президентските избори.

Изборите следователно са истинската народна игра, от която се увличат и високопоставените и нископоставените, и богатите и бедните.

Да се обзалагаш за изборите обаче не се смята за infra dignitatem^[4]. То не е професионално комарджийство.

Хазартните игри са най-различни и в повечето от тях картите определят късмета. Заровете и билярдът са също на мода — билярдът доста много. Само много затънтените селца в Съединените щати — особено на Юг и Запад — нямат една или повече обществени билярдни маси, а между американците може да се намерят — някои от най-вещите, първостепенни играчи в света. Креолите от Луизиана са прочути с тази игра.

Кегли е също много разпространена игра и всяко градче си има свой кегелбан. Ала билярдът и кеглите не са истински хазартни игри! На първата се гледа повече като на изискано развлечение, а на втората като на превъзходна гимнастика. Картите и заровете са истинското оръжие на „ловеца“, а особено картите. Освен английските игри на вист и крибедж и френските игри на двадесет и едно, червено и черно и др. американският комарджия играе на покер, юкър, седморка и много други. В Нови Орлеан играят на една от любимите на креолите игри със зарове, наречена крапс, както и на кено, томбола и рулетка, която се играе с топки и въртящо се колело. По-нататък на Юг, между испано-мексиканците, ще видите играта монте — игра с карти, която се отличава от всички други. Монте е народната игра на Мексико.

Пред всички други начини, по които може да ви заграби парите, югозападният „ловец“ предпочита фаро̀. Това е игра от испански произход, както подсказва и нейното име; всъщност тя много малко се различава от монте и без съмнение е дошла от новоорлеанските испанци. Дали нейната родина са градчетата в долината на Мисисипи, или е дошла там отвън, не се знае, но тя е пуснала корени във всичките тези селища и в целия Запад няма играч, който да не я разбира и да не я играе.

Играта фаро̀ е съвсем проста. Ето в какво се състои тя в общи черти: масата е покрита със зелен плат или сукно. На него е лицевата страна нагоре, са наредени в две редици тринадесетте карти от един цвят. Обикновено те са залепени за плата, за да не се разместват.

Друго необходимо нещо за играта е четвъртита кутия, подобна на по-голяма табакера, с форма и точни размери за две тестета карти. Тя е от чисто сребро. Всеки друг метал би свършил същата работа, но професионалният крупие на фаро̀ не би се унижил да носи по-проста принадлежност на своя занаят. Предназначението на тази кутия е да побира картите, които ще се теглят, и да помага при тегленето им. Не мога да обясня вътрешното устройство на тази тайнствена кутия, но мога да кажа, че тя няма капак и е отворена от единия край, където се поставят картите; вътре в нея има пружина, която, щом крупието я докосне с пръст, изхвърля картите една по една, както са наредени. Това приспособление съвсем не е съществено за играта, която може да се играе и без кутия. Нейната цел е да осигури честна игра, тъй като никоя карта не може да се познае по някакъв белег на гърба, понеже до момента на тегленето те всичките са невидими вътре в кутията. Изящна кутия е нещо, към което се стреми всеки крупие на фаро̀ — име, дадено на всички играчи на фаро̀.

Най-напред в кутията се турят две тестета добре разбъркани карти; след това крупието слага лявата си ръка върху кутията, а дясната държи готова с протегнат пръст, докато се съберат няколко залога. Крупието всъщност е вашият противник в играта; той е „банката“, която изплаща всичките печалби и прибира всичките загуби. Толкова хора могат да залагат, колкото могат да седнат или застанат около масата, но всички залагат срещу самия крупие. Разбира се, в такъв случай крупието на фаро̀ трябва да бъде човек с пари, за да играе въобще; обикновено банката на фаро̀ има капитал от няколко хиляди долара, а често пъти и стотици хиляди, с които да обезпечава играта. Нерядко след лош късмет банката „фалира“ и може да минат години, докато собственикът успее да започне наново. Обикновено до крупието седи помощник-крупие. Неговото задължение е да разменя жетони срещу пари, да изплаща загубените залози и да прибира залозите, спечелени от банката.

Жетоните, употребявани в играта, са кръгчета от слонова кост с диаметър на монета от един долар; те са бели, червени или сини, с отбелязана върху тях стойност. Употребяват ги като по-удобни от самите пари. Когато някой иска да спре да играе, може да поиска от банката пари за сумата, означена на жетоните, които има на ръка.

Най-простият начин на залагане срещу фаро̀ е да поставите пари върху коя да е от картите, наредени на масата. Можете да изберете която искате от тринадесетте. Да речем, че сте се спрели на асото и сте сложили парите си на лицето на тази карта. Тогава крупието започва и тегли една по една картите от кутията. След всяка втора карта той спира. В играта никой не губи и не печели, докато не излязат две аса едно подир друго без друга карта помежду им. Когато излязат две аса наред, залогът се разиграва. Ако двете аса се появят при тегленето на двете карти, крупието прибира вашите пари; ако той изтегли само едното асо, а другото излезе при следващото теглене, печелившият сте вие. След това можете да подновите залога си на асото, да го удвоите, ако искате, или да заложите на друга карта; тези промени можете да правите през цялото време на тегленето, стига да не е, след като е била теглена само първата от двете карти.

Разбира се, играта си продължава независимо от това, дали вие играете, или не. Масата е заобиколена от хора, които залагат един на една карта, друг на друга; някои „съгласуват“ на две или повече карти едновременно, тъй че непрекъснато има печелене на залози, непрекъснато дрънкат жетони и звънтят долари.

Това е изключително игра на късмет. Сръчността не играе никаква роля при фаро̀. В такъв случай можете да си помислите, както си мислят мнозина, че вероятността е еднаква и за крупието, и за противниците му. Обаче съвсем не е така; благодарение на особеното подреждане на картите се получава известен процент в полза на крупието, иначе не би могло да има фаро̀ банка. Макар и рядко, случва се за известно време лошият късмет да бъде против крупието, но ако може да издържи достатъчно дълго, той „все пак ще те бие“ накрая.

Подобен процент загуба има за вас във всички игри на късмет — във фаро̀, монте, крапс, навсякъде, където залагате срещу банка. Естествено, банката не ще отрече това, но ще ви отговори, че с този малък процент вие „си плащате играта“. И обикновено я плащате, и то добре.

Това е то фаро̀ — играта, с помощта на която бях решил или да си изпразня кесията, или да спечеля цената на моята годеница.