Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (9)

Девета глава

— Да, разбира се, няма проблем — каза Даниел Флинт. — Както прецените за добре, господин Кътлър. Просто искам отговори.

— Дори и ако се окаже, че тези отговори може да засегнат репутацията на Луиз или спомените ти за нея? — попита Макс.

— Няма значение — отвърна Даниел. — Сигурен съм, че тя е била убита, но въпреки това просто искам да знам истината. Ако тази жена — Шарлот Сойер — също търси отговори, то, доколкото това ме засяга, ние сме от един отбор.

— Добре. Ще те държа в течение за напредъка ми.

— Благодаря — каза Даниел. — Трябва да тръгвам. Главният готвач ще откачи. Тази вечер в ресторанта е препълнено.

Връзката прекъсна, докато Макс държеше телефона в ръка. Той остави устройството върху старата дървена маса и погледна през прозореца. Лек и ситен сиатълски дъжд мокреше тихия квартал. Зад завесите на малкия викториански прозорец той виждаше проблясващата светлина от телевизор надолу по улицата. Господин и госпожа Лунд бяха пристрастени зрители на Пи Би Ес^[1] и поддържаха балансирана листа от британски полицейски сериали.

Прозорците на къщата до тази на семейство Лунд все още бяха тъмни и вероятно щяха да останат така за около час. Двама млади мъже — младоженци — се бяха нанесли наскоро, но работеха до късно и често се срещаха с приятели за вечеря в един от ресторантите в центъра.

Обитателите на квартала представляваха смесица от пенсионери, обсебени от своите градинки и планове за морски круизи, и млади семейства, убедени, че могат да удвоят парите си, ако ремонтират първата фамилна къща, която можеха да си купят, и да я продадат след няколко години.

Той бе твърде стар, за да притежава първа семейна къща, но след като Уитни си бе тръгнала, за да „живее живота си“, къщата, която имаше нужда от ремонт, бе всичко, което можеше да си позволи. Вината беше негова. Бе утежнил финансовото бедствие от развода, като напусна работата си като профайлър в столицата Вашингтон и се премести в Сиатъл, за да живее сам.

Всички го бяха предупреждавали за времето. Някои казваха, че не дъждът е онова, което кара хората да се замислят, а продължителните периоди под сивото облачно небе. Но той живееше в града от над шест месеца и климатът му понасяше добре.

Бе открил също така, че му харесва сам да си е шеф, макар все още да не изкарваше много пари.

Вероятно трябваше да се настани някъде под наем, когато пристигна в Сиатъл, помисли си той. Финансово това щеше да е по-логично. Но той бе от типа хора на крайностите, когато се налагаше да поеме отговорност. В деня, в който бе слязъл от самолета, той бе взел своето решение. Щеше да остане в Сиатъл.

Отвори консерва с риба тон и си направи два сандвича. В буркана бе останала една голяма кисела краставичка с копър. Добави и нея в чинията. Една изискана вечеря трябваше да включва и някакъв вид зеленчук.

Извади една бира от хладилника, взе чинията със сандвичите и киселата краставичка, поставена в нея, и занесе ястието до кухненската маса.

Светлината от един от прозорците от другата страна на улицата се промени. Завесите бяха дръпнати. Появи се познато лице.

Ансън Салинас вдигна ръка за поздрав. Макс отвърна на жеста.

Завесата от другата страна на улицата се спусна обратно на мястото си.

Ансън също бе нов в Сиатъл, беше се преместил преди около четири месеца. Преди това той бе прекарал над тридесет години в правоприлагащите органи, голяма част от времето като началник на полицията в малък град на скалистия бряг в Северна Калифорния.

Докато пиеше бира и дъвчеше сандвич, Макс отвори лаптопа си и се замисли над резултатите от последното си търсене. Не беше напълно изненадан да разбере, че двете мъртви жени и трите, които бяха съобщили, че са изнасилени, са свързани с няколко общи неща. Кръгчетата върху картата бяха маркирали обща следа. Задачата бе да я разгадае.

Той проучи разхвърляните детайли, които бе събрал от мрежата, за няколко минути. Реши, че не е твърде късно да се обади на новата си сътрудничка. Запита се дали трябва да е притеснен от факта, че си търсеше повод — какъвто и да е повод — за да й се обади.

Шарлот отговори при първото позвъняване.

— Какво има? — попита тя. — Откри ли нещо? — Гласът й потрепваше от напрежение.

— Току-що приключих разговора си с Даниел Флинт — обясни Макс. — Той няма нищо против тримата да обменяме информация.

— О, чудесно. Толкова се радвам. Значи сега и аз съм клиент?

— Не, ти си човек, с когото ще обменям информация — търпеливо обясни той. — Мисля, че бях напълно ясен.

Макс не беше сигурен как да я окачестви, но искаше предварително да даде да се разбере, че не му е клиентка. Не беше благоразумно да спиш с клиентката си, а той си фантазираше, че спи с Шарлот, откакто бе слязъл от асансьора и я бе видял да го чака във фоайето.

— Тогава съм нещо като консултант? — попита тя, вече станала подозрителна.

— Не, защото тогава аз ще трябва да ти платя.

Вероятно не бе много разумно да спиш и с консултанти, помисли си той.

— Разбирам. — Гласът й прозвуча почти развеселено. — Ами наричай го както искаш, щом работим заедно, нали? Колеги.

Вероятно не бе добра идея да си мисли за нея като за колежка, но не разполагаше с повече варианти как да я квалифицира.

— Засега колеги ще свърши работа — отвърна той. — Обадих се, за да ти задам няколко въпроса.

— Да, разбира се.

Макс погледна към куфара на колелца, поставен до кухненската маса.

— Каза ми, че доведената ти сестра се е усамотила някъде в Карибско море?

— Точно така. Тя е в манастир, ръководен от монашески орден. По няколко пъти в годината предлагат убежище на жени, които търсят да се уединят там. Това е основният им източник на доходи.

— Как се казва островът?

— Света Адела. Манастирът е кръстен на светицата. Защо?

— Как го откри доведената ти сестра?

— Джоселин каза, че направила онлайн търсене на местенца за усамотяване, където няма връзка с нови технологии, и избрала Света Адела. Виж, какво се опитваш да разбереш с тези въпроси?

— Не знам — призна той. — Обикновено не знам, докато не стигна донякъде.

— Много философско разсъждение.

Той си помисли, че долавя усмивка в гласа й. Може би просто си въобразяваше.

— Много философско разсъждение за един частен детектив, това ли имаш предвид? — попита той.

— За всеки.

— Разбирам. — Макс се опита да намери начин да удължи разговора. — Имаш ли планове за тази вечер?

— О, да. Предстои ми една бурна вечер. След вечеря ще се отдам на вечерната си медитация, след което ще погледам телевизия, а после ще си легна и ще чета. И през цялото това време ще се притеснявам за Джоселин и ще се питам защо Луиз Флинт е мъртва.

— Оставам с впечатление, че цялата ти вечер е доста натоварена. Аз ще направя горе-долу същото. Като изключим медитацията.

Последва дълга пауза от другата страна на линията. Той изчака Шарлот да прекъсне връзката първа. Но тя не го направи, поне не веднага.

— Макс?

— Да?

— Мислиш ли, че сестра ми е добре?

Той мразеше подобни въпроси.

— Нямам представа — призна.

— Опасявах се, че ще кажеш това.

Той беше напълно убеден, че тя ще затвори.

— Току-що си спомних един въпрос, който исках да ти задам — рече Макс.

— Какъв е той?

— Проверих джипиес системата на Луиз Флинт. Изглежда, че последното пътуване, което тя е предприела, е било до Лоринг, щата Вашингтон.

Той я чу как рязко си пое въздух.

— Лоринг? — прошепна Шарлот. — Сигурен ли си?

— Знам със сигурност, че Лоринг е била последната дестинация, зададена в джипиес системата. Не мога да открия нищо, което да ми подскаже, че Луиз е имала познати там. Даниел Флинт няма представа защо е ходила, освен ако не е отишла да се види с дарител за фондацията. Но рецепционистът на фондацията каза, че няма данни за големи дарители в Лоринг.

— Кога е пътувала Луиз? — попита тихо Шарлот.

— В деня на смъртта си.

— Нямам представа какво се случва, но ако е свързано по някакъв начин с Лоринг, щата Вашингтон, това не е добре.

— Кажи ми защо.

— Доведената ми сестра следваше в университета в Лоринг. Напусна във втори курс и се дипломира другаде.

— Защо е напуснала?

— Беше нападната в кампуса. И изнасилена. Не успяха да хванат копелето. Джоселин не можа да го идентифицира, защото не го видяла добре. Той я нападнал в гръб с нож и сложил превръзка на очите й.