Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (39)

Тридесет и девета глава

— Разбирам, че си притеснена за Джоселин — каза Емили Кели. — Но наистина не мисля, че имам какво да ти кажа, за да помогна. Смятах, че тя е в някакъв манастир на Карибските острови, почивайки си на уединено място без технологии.

Макс отпи още малко кафе и се опита да разгадае Емили Кели. Единственото нещо, за което бе сигурен към този миг, беше, че тя е напрегната и нервна. Изглеждаше, сякаш не е спала добре.

Първоначално бе отказала да се срещне с тях. Когато половин час по-рано Шарлот й се беше обадила, Емили набързо обясни, че тръгва за час по йога. Едва когато Шарлот й каза, че е притеснена за доведената си сестра, Емили се съгласи да се срещне с тях в къщата си.

Още от мига, в който тя отвори вратата, бе очевидно, че няма час по йога. Два куфара стояха в коридора. Емили се готвеше да напусне града.

Къщата й представляваше стар дом в приятен жилищен квартал. Интериорът и мебелите бяха стандартни, съвременни, скучни, човек чак не ги забелязваше. Нямаше нищо специално. Липсваха смели цветови щрихи. В град, чиято отличителна черта бяха градините, предният двор на Емили се отличаваше със своята изключителна баналност.

Емили е в тон с къщата си — помисли си Макс, — привлекателна, спретната и добре поддържана. Но нямаше нищо оригинално, екзотично или прекомерно нито у жената, нито в дома й. Като че ли и двете бяха решени да се слеят с фона — сякаш полагаха максимални усилия, за да останат незабелязани.

— Имаш ли представа къде може да е отишла Джоселин? — попита Шарлот.

— Никаква. — Емили поклати глава. — Все пак нали говорим за Джоселин. Доколкото я познаваме, тя може просто да е решила да се откаже от уединената си почивка и да се е настанила в някой луксозен хотел на плажната ивица. Това изобщо не би било най-голямата изненада на света.

— Значи не се е свързвала с теб? — попита Шарлот.

Емили поклати глава, устните й бяха стиснати плътно.

Тя лъже — помисли си Макс.

— Притеснена сте, нали? — намеси се той.

Емили погледна към него с безпомощно изражение. След това сякаш рухна сама.

— Всички сме притеснени — прошепна тя. — Заради Луиз. Казвах си, че няма да бягам. Имам пистолет. Добра охранителна система. Имам страхотна работа. Вероятно ще я загубя, ако просто изчезна. Но не мога да заспя. Не мога да продължавам така. Нервите ми няма да издържат. Така че, да, тази сутрин си събрах нещата. Готвех се да занеса куфарите в колата, когато се обадихте.

— Благодаря, че ни изчака — обади се Шарлот.

Емили поклати глава.

— Останах, защото се надявах да имате някакви новини или поне някаква информация за това какво се случва.

— Би ли ни казала поне защо си толкова загрижена? — попита Шарлот. — Джоселин ми е доведена сестра. Мисля, че имам право да знам всичко, което можеш да ми споделиш.

Емили се поколеба.

— Разговаряхте ли с Виктория или Мадисън? — най-накрая попита тя.

— Все още не — отвърна Шарлот. — Обадих се на Виктория веднага след като звъннах на теб. Исках да насрочим среща, но тя не вдигна телефона си. Оставих й съобщение. Ще опитам отново по-късно.

— По-добре ще е да говорите с тях — заяви Емили. — Аз съм най-новият член на клуба.

— За какво е цялата тази работа? — попита Макс, като умишлено изостри тона си.

Емили потрепна, сякаш бе ударена. Тя възвърна самообладанието си и се обърна към Шарлот.

— Какво става тук? — попита Шарлот.

— Не знам — отвърна Емили. От очите й бликнаха сълзи. — Това се опитвам да ви кажа. Просто не знам какво става. Никоя от нас не знае.

— Но ти се страхуваш — отбеляза Шарлот. — Защото Луиз е мъртва, а Джоселин е изчезнала.

— Да. — Емили използва носна кърпичка, за да попие очите си. — Ще ви кажа какво знам, след което трябва да тръгна.

— Говори с нас — рече Макс.

Емили фиксира вниманието си върху Шарлот.

— Мадисън основа клуба.

— Знаем това — каза Шарлот.

Емили силно стисна вплетените си една в друга ръце върху коленете си. Беше толкова скована, че изглеждаше сякаш може да се строши при най-лекото докосване.

— Това е законен инвестиционен клуб — тихо продължи тя. — Наистина правим инвестиции. Всъщност една от тях може да ни донесе наистина големи печалби. Но в началото инвестиционният аспект трябваше да се използва като прикритие.

Шарлот се втренчи в нея онемяла.

— За какво? — попита Макс.

— Това бе идея на Мадисън — бързо обясни Емили. — Тя каза, че ние петте можем да направим много повече от това просто да даряваме на приюта за жени, където работеше Луиз. Мадисън обясни, че можем да наказваме мъжете, които остават ненаказани, когато малтретират съпругите и децата си.

Шарлот седеше, без да помръдне.

— Да ги наказвате? Как?

— Мадисън каза, че можем да извършваме това, което тя нарече прочистване. Мишените щяха да бъдат избирани от досиетата в приюта за жени.

— Луиз е имала достъп до тези досиета, така ли? — попита Макс.

Емили кимна.

— Тя често разпитваше жените. Имаше възможност да се сдобие с подробностите, от които се нуждаехме, за да издирим онези, които се бяха измъкнали — мъжете, които бяха останали ненаказани от системата. Просто се опитвахме да раздадем малко справедливост за жертвите, нали разбирате.

— За какъв вид справедливост говориш? — попита Макс.

— Правехме всичко онлайн. Така можеш да нанесеш щети само до определена степен, ако искаш да останеш анонимен. Влизахме в чатове, които мъжете използваха, за да открият жертвите си, и правехме каквото можем, за да ги разобличим. Съсипвахме кредитния им рейтинг. Двама от мъжете дори бяха уволнени от работата си.

— Преследвали сте ги — каза Шарлот.

— Да. — Емили повдигна брадичка. — Целта ни бе да направим нужното, за да може посегателите никога да нямат и миг спокойствие. Искахме те да се страхуват постоянно. Опитахме се да направим така, че те повече да не се доближат до други потенциални жертви.

— Джоселин никога не ми е споделяла нищо от това — каза Шарлот.

Произнесе го така, сякаш някой й е изкарал въздуха, помисли си Макс.

— Разбира се, че не — отвърна Емили. — Джоселин има предвид, че е твоята по-голяма сестра. Тя смята, че трябва да те предпази. И макар да бяхме внимателни, всички ние знаехме, че това, което правим, е потенциално опасно.

— Защо изчезна Джоселин? — попита Макс.

— Никоя от нас не знаеше, че е изчезнала — отвърна Емили. — Не и първоначално. Наистина вярвахме, че е отишла да се уедини някъде на Карибските острови. Но след като Луиз умря, двете с Виктория започнахме да се питаме дали нещо не се е случило и с Джоселин. Тогава някой изпрати предупредителния код. Помислихме, че е Джоселин. Трябва да е била тя. В противен случай няма логика.

— Какъв е този предупредителен код? — попита Шарлот.

— Най-голямото ни безпокойство бе, че един ден някоя от мишените може да разбере кой стои зад онлайн прочистването — обясни Емили. — Измислихме кодова дума, която да бъде използвана в такива ситуации. Миналият петък ние трите — Мадисън, Виктория и аз — получихме имейл от анонимен адрес. Сигурни сме, че трябва да е дошъл от Джоселин. В съобщението имаше само една дума. Кодът.

— Смяташ, че някой от мъжете, които сте наказали, е обърнал плана ви срещу вас самите — каза Макс. — Смяташ, че той се е прицелил в теб и останалите членове на инвестиционния клуб, така ли?

Емил и го погледна, очите й бяха непоколебими.

— Така смятаме двете с Виктория. Мадисън има… различна теория.

— Каква е теорията на Мадисън? — попита Макс.

— Питайте нея — промълви Емили.

— А ти къде отиваш? — попита Шарлот.

Емили прехапа устна.

— Не се обиждай, но не мога да кажа нито на теб, нито на някой друг.

— Разбирам — намеси се Макс. Той бръкна в джоба си и извади една визитка. — Но ако имаш нужда от помощ, можеш да се свържеш с мен на този номер. Денонощно. Ясно?

Емили кимна. Тя стисна визитката и се изправи на крака.

— Трябва да тръгна веднага — рече тя.