Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (67)

Шестдесет и седма глава

Макс отвори две бири и ги остави на кухненската маса. Седна срещу Ансън.

Ансън взе една от бутилките и отпи яка глътка. След това остави шишето и погледна към Макс.

— Каза, че имаш ново развитие на ситуацията?

— Емили Кели се е появила днес, жива и здрава — съобщи Макс. — Укривала се е в Източен Вашингтон и не е използвала компютъра и телефона си. Но също като Джоселин е държала под око нещата, като използвала ресурсите на местната обществена библиотека.

— Значи всички са налице. — Ансън изглеждаше доволен. — С изключение на Роксан Бригс, която е избягала и се укрива. Вероятно е адски изплашена.

— Трей Грийнслейд и Нолан Бригс се възстановяват. И двамата са си наели адвокати, но и двамата са проговорили.

Ансън кимна.

— Опитват се да сключат сделка.

— Точно така. Има още една или две неприключени истории, на които трябва да се сложи край, но иначе нещата са под контрол.

— Поздравления. — Ансън чукна бутилката си в тази на Макс. — Винаги съм казвал, че имаш талант да преследваш престъпници и да намираш хора, които не желаят да бъдат открити.

— Благодаря. За съжаление, този конкретен случай не приключва с добър финансов резултат. Не мога да таксувам клиента да заплати пълната стойност за времето и направените разходи, не само защото той не може да си го позволи, но и защото прекарах голяма част от времето, работейки в друга насока.

— Издирването на Джоселин Прует.

— Точно така. Ето какво е заключението: имам нужда от повече задачи в корпоративния бизнес и консултантска работа.

Ансън леко присви очи над гърлото на биреното шише.

— Никога няма да можеш да получиш подобен тип задачи с този малък и калпав кабинет, в който си в момента. По дяволите, синко, ти дори нямаш човек, който да вдига телефона.

— Наясно съм, че се нуждая от по-лъскав офис. Също така имам нужда от персонал. Но не мога да си позволя и двете, не и засега.

— Мога да ти помогна малко.

Макс се усмихна.

— Благодаря, точно за това смятах да поговорим.

— Искаш заем ли? Мога да изтегля пари от една депозитна сметка, няма проблем.

— Благодаря, но нямам нужда от заем. Това, от което се нуждая, е човек на рецепцията, който да работи за малко пари — някой, който да приема обажданията, да се занимава с клиентите и да води отчет на досиетата.

Ансън повдигна рунтавите си вежди.

— Имаш ли предвид някого?

— Теб.

Изненадан, Ансън много бавно остави бирената бутилка.

— Мен ли?

— Ти имаш нужда от работа, а аз от някого, който може да се занимава с моя офис. Нуждая се от някого, когото не е необходимо да обучавам или да контролирам. Някой, който разбира от следователска работа. Най-вече имам нужда от човек, на когото мога да се доверя.

— От мен — повтори Ансън.

Сега гласът му прозвуча замислено.

— При това ми трябва човек, който е готов да работи срещу скромно заплащане, докато бизнесът потръгне.

— От мен — каза Ансън.

Този път гласът му прозвуча убедено.

Те пиха още малко бира. След известно време Ансън извади тефтера и химикала си.

— Утре ще започна да оглеждам за по-добро място за офиса — рече той.

Макс се усмихна.

— Благодаря. Ще ти помогна.

— Не, няма — отвърна Ансън. — Ти трябва да се фокусираш върху това да ти възлагат нови задачи. Разполагаш с контакти и връзки от времето, когато работеше в профайлърското бюро. Време е да създадеш сериозна бизнес мрежа.

— Бизнес мрежа ли?

— И докато се занимаваш с това, си помисли как да наемеш още един следовател. Компаниите с персонал от един човек не впечатляват богатите клиенти и големите фирми.

— Още един следовател ли? Кой би искал да работи за малка разследваща фирма като моята? Може би, когато бизнесът се развие…

— Казвам ти, бизнесът няма да се развие сериозно, докато не създадеш впечатлението, че работиш в по-големи мащаби.

— Не мога да си позволя да плащам на друг следовател.

— Ами предложи му дял от фирмата. Направи го съсобственик на бизнеса. По този начин той ще има отговорност да набира нови клиенти.

— Той ли? Имаш ли предвид някого?

— Да, всъщност имам.

И Ансън каза кого има предвид.

— Хъм. — Макс обмисли предложението за известно време. — Това е интересна идея. Трябваше сам да се сетя.

— Затова имаш човек на рецепцията — за да мисли за подобни неща.

— Докато още обмисляме въпросите за персонала, искам да ти споделя нещо.

— Какво?

— Шарлот твърди, че маниакалното ми желание да открия какво наистина се е случило с Куинтън Зейн няма лесно да угасне.

— Вероятно е права — съгласи се Ансън. — Съмнявам се, че Кабът и Джак също някога ще могат да забравят за всичко това. Но виж, ако вие тримата наистина бяхте успели да се отървете от тези мисли, от никого от вас нямаше да излезе добър следовател.

— Чудесно. Да не би да ми казваш, че ако си вманиачен на някоя тема, само тогава можеш да станеш добър следовател? И твърдиш, че съм в този бизнес, защото имам разстройство на личността?

— Това, което е твоята силна страна — това, което и тримата имате като качество — е страстта за намиране на отговорите на определен тип въпроси. Наречи го маниакалност, ако искаш. Знам само, че ще продължиш да търсиш отговори, каквото и да се случи.

— Шарлот казва, че трябва да си позволя да отделя известно време да издирвам Зейн.

— Тя е права — каза Ансън. — Защото този проблем няма да се разреши от само себе си.