Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (25)

Двадесет и пета глава

В общи линии пътят следваше реката. Щеше да е лесно и приятно изкачване, ако денят бе топъл и слънчев. Но с вятъра и дъжда пътуването беше опасно и изморително. Тънките термоодеяла задържаха част от топлината, излъчвана от телата им, но предлагаха минимална защита.

Вятърът извиваше тежките клони на дърветата. Имаше реален риск някой от големите клони да се счупи и да рухне на земята. Потенциално те бяха смъртоносни сами по себе си, но имаше и допълнителен проблем. Част от падащите клони почти със сигурност щяха да съборят електрически жици, които на свой ред бяха сериозна опасност.

В един момент трябваше да прекосят през гората, за да избегнат свлачище, което беше блокирало пътя.

— Мислиш ли, че Бригс ще тръгне след нас, за да види дали сме се измъкнали от реката? — попита Шарлот.

— Дявол да го вземе, нямам представа. Ще му се наложи да премести онова дърво, което беше блокирало моста, преди да тръгне подир нас с колата си. Това няма да е лесно. Съмнявам се, че ще се опита да ни преследва пеша, защото реката се движеше твърде бързо. Джипът ми отдавна си замина. Дори и да предполага, че сме оцелели, вероятно няма представа къде да започне да ни търси. Мисля, че вероятно вече се е върнал обратно във вилата си, като е решил, че и двамата сме се удавили в реката. В неговите очи ние сме просто двама души, свикнали с градския живот, които не биха могли да знаят как да оцелеят в неговия свят.

— Вероятно.

— Няма как да е сигурен обаче.

— Знаеш ли, това е едно от нещата, заради които ти се възхищавам, Кътлър. Никога не проявяваш излишен оптимизъм.

— Излишният оптимизъм може да стане причина да те убият.

— Не ми напомняй. — Тя го погледна. — Мислиш ли, че Бригс е пълна откачалка?

— Не. Мисля, че той е корумпирано ченге, което е взело пари преди много време, за да направи така, че една кутия с улики да изчезне.

— Копеле.

— Копеле, което сега се опита да убие двама души.

— Нас.

— Той също така е свързан със смъртта на Луиз Флинт.

— Мислиш ли, че той я е убил?

— Мисля, че е възможно.

— Значи, има и трета вероятна причина, поради която ни беше поканил на разговор.

— Каква? — попита Макс.

— Ти каза, че има две вероятности защо Бригс може да се е опитал да бъде услужлив. Искал е да види колко знаем и накъде сме се насочили с нашето разследване. Но изглежда, че има и трета причина — той е планирал да ни убие, ако е стигнал до извода, че знаем твърде много или че ще усложним неговото положение.

— Не. — Макс й помогна да се изкатери над едно паднало дърво. — Не мисля, че е планирал да ни убие. Мисля, че решението да се опита да се отърве от нас е било взето в последния момент. Паникьосал се е, защото е осъзнал, че ще подновим разследването по стария случай с доведената ти сестра.

— Защо просто не се опита да ни застреля?

— По две причини. Първата е, че щеше да му е трудно да обясни какви са тези трупове.

— А втората причина?

— Той знаеше, че съм въоръжен.

— Как?

— Той е бивше ченге. Знаеше защо не свалих сакото си.

Накрая намериха вилата почти случайно. Беше скрита зад няколко дървета. Пътят, който ги отведе до нея, бе отмит от дъжда. Макс забеляза малката сграда, когато под порива на вятъра няколко клона се разтвориха за кратко.

Беше малка постройка с една спалня, камина от камък и кухничка. Не беше трудно да се счупи ключалката на задната врата. Макс се захвана да запали огън, докато Шарлот отиде в спалнята, за да види какво може да открие като одеяла. Всичко по реда си. Трябваше да се стоплят.

Едно нещо стана ясно през този следобед, помисли си Макс. Шарлот не бе от типа хора, които хабят много енергия да се оплакват от дадена ситуация, която нямаше как да бъде променена сполучливо. Знаеше как да избира приоритетите си. Той харесваше това в нея, харесваше го много.

И двамата се смятаха за типа хора, които упорито продължават да крачат напред, въпреки трудностите. Но имаше мигове в живота, когато умението да продължаваш напред въпреки трудностите бе много полезна черта от характера. Благодарение на това, реши той, можеха да оцелеят през нощта и при слизането от проклетата планина.

Когато Шарлот се върна в малката всекидневна, той вече беше запалил огъня.

— Не е хотел „Риц“ — каза Макс. — Но ще свърши работа.

— Няма нищо по-хубаво от това да си у дома — каза Шарлот.