Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (46)

Четиридесет и шеста глава

— Слава богу, че Виктория е тук — каза Шарлот. Досега не беше осъзнала напълно колко напрегната бе по време на дългото пътуване от Сиатъл. — Има паркирана кола на алеята пред караваната. Трябва да е нейната. Ти беше прав, Макс. Това е мястото, където тя е дошла да се скрие.

— Изглеждаше логично — отвърна Макс. — Когато хората се изплашат, те често се оттеглят на позната територия, на някое място, където се чувстват в безопасност.

— Нямам нищо против да ти кажа, че бях леко нервна за това какво ще открием, когато пристигнем тук — сподели Шарлот.

Тя се бе приготвила за вероятността да не открият Виктория в края на пътуването си. Сега поне можеха да получат още няколко отговора.

Макс спря колата на половината път до алеята за паркиране и натисна клаксона два пъти.

Шарлот го изгледа.

— Какво правиш? — попита тя.

— Ти каза, че тя има пистолет и знае как да го използва. Ако е изплашена, последното нещо, което искаме да направим, е да я изненадаме. Тя няма да разпознае тази кола.

Бяха пътували с неговия сив седан.

— Звучи логично — каза тя.

Той натисна клаксона още два пъти: бързо, незаплашително изсвирване, целящо да извести тяхното пристигане по един приятелски начин.

Шарлот наблюдаваше внимателно, но доколкото можеше да прецени, вътре в караваната нямаше движение. Никой не надникна иззад завесите. Вратата не се отвори.

Тя разкопча предпазния колан и отвори вратата.

— Ще излязла, за да ме види. Не познава теб, но няма причина да се страхува от мен.

— Освен ако не смята, че заговорничиш с Джоселин да откраднете нейния дял от печалбите след изкупуването на акциите от „Кийуърт“ — уточни Макс.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че ще си помисли, че Джоселин би искала да я убие. Не мога да повярвам, че някоя от тях би си го помислила. Ще се опитам да говоря с нея — ще й кажа, че смятаме, че смъртта на Луиз може да е свързана с нещо в миналото.

— Добре, но застани зад вратата на колата, когато се обърнеш към караваната. Кажи й кой съм аз и защо съм тук.

Шарлот слезе. Острите ветрове от бурята, идваща от океана, развяха косата й и обърнаха якето й.

— Виктория, това съм аз, Шарлот Сойер — извика тя. — Знам, че си изплашена, но и аз се страхувам. Не мога да открия Джоселин. С мен е един частен детектив. Макс Кътлър. Той се опитва да помогне. Моля те, говори с нас.

Не последва реакция от караваната. Шарлот улови и отметна развялата се коса от очите си, след което се наведе и погледна към Макс.

— Ще почукам на вратата — заяви тя. — Тя няма да ме застреля хладнокръвно.

Макс не сваляше поглед от караваната.

— Качвай се в колата.

Това беше заповед.

— Не можем да си тръгнем — възрази тя. — Не и след като изминахме целия този път.

— Не си тръгваме. Качвай се.

Нещо в начина, по който мрачно бе стиснал челюстта си, й подсказа, че няма смисъл да спори. Тя седна на седалката до шофьора и затвори вратата.

— Мислиш, че нещо не е наред, нали? — попита тя.

— Ако тя е там вътре и е добре, поне щеше да погледне през прозореца, за да види кой идва по пътя.

Шарлот не отвърна. Ужас я обзе дълбоко, до дъното на костите й. Моля те — помисли си тя, — не и още една. Не като Луиз. Не и мъртва.

Макс придвижи колата напред по останалата част от алеята и спря пред караваната.

— Ще хвърля едно око — заяви той.

Слезе от колата и бързо погледна назад, когато Шарлот отвори своята врата и пристъпи напред, за да се присъедини към него. Беше й ясно, че той иска да й нареди да се върне обратно в колата. Тя просто поклати глава. На него това не му хареса, но не се възпротиви.

Макс се качи по трите стари метални стъпала и почука рязко на вратата. Не последва отговор. Пробва дръжката на вратата.

— Заключено е — каза той. Спря се, вниманието му се фокусира върху алуминиевото табло до вратата. — По дяволите. — Гласът му бе много тих и много хладен.

Той слезе от най-горното стъпало и отвори таблото. Шарлот зърна механичен уред, но преди да успее да зададе какъвто и да е въпрос, Макс започна да издава заповеди.

— Отдръпни се — нареди той.

Озадачена, тя отстъпи няколко крачки. Макс взе един камък с размерите на юмрук и го хвърли към най-близкия прозорец. Стъклото се разби.

Шарлот можеше да се закълне, че долови как караваната си поема дълбок дъх. Макс строши още един прозорец, след което започна да рита вратата отново и отново. Когато старата ключалка се счупи, се чу силен пукот.

— Стой там — нареди Макс. — Обади се на деветстотин и единадесет.

Той си пое дълбоко въздух и се втурна в караваната. Секунди по-късно се появи с тялото на Виктория, преметнато през рамото му. Свали я надолу по стълбите и я остави на земята.

Шарлот бързо я огледа, докато чакаше оператора за спешни случаи да отговори. Нямаше следи от нараняване.

Виктория беше жива, но бе дълбоко заспала. Заспала по неестествен начин.

Шарлот вдигна поглед ужасена.

— Още една свръхдоза ли?

— Не — отвърна Макс. — Кажи на оператора, че имаме жена в безсъзнание от натравяне с въглероден оксид. И й кажи, освен медици, да изпрати и ченгета. Това е опит за убийство.