Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (53)

Петдесет и трета глава

Макс се облегна на стола и прегледа бележките си. С Шарлот и Ансън си бяха поделили оставащите имена в списъка. След това бяха отворили лаптопите си и се заловиха за работа, проследявайки абсолютно всеки мъж.

Бяха се събрали в неговия офис, за да изпълнят тази тягостна задача. Едвам се събраха вътре, защото пространството бе тясно и имаше само три стола — един зад бюрото му и двата, предвидени за клиенти. Вратата бе отворена към тясна приемна, която бе празна поради факта, че не бе назначен човек.

Шарлот нищо не бе коментирала два часа по-рано, когато Макс отвори вратата и я въведе в тесния офис, но бе напълно наясно, че помещението, също като единствената му кола, не бе особено впечатляващо.

В ъгъла растението в саксия бе оставено от предишния наемател. Не изглеждаше, че ще оцелее още дълго. Мебелите бяха взети под наем и имаха точно вид на взети под наем. Стените бяха голи, късата полица за книги беше празна.

Рийд Стивънс е прав — помисли си Макс, — трябва да наема човек за приемната. Е, имаше нужда и от по-луксозен офис, който да върви заедно със секретар. Имаше нужда и от пари, за да плати и за двете. Трябваше да си намира повече корпоративна работа.

Но първо се налагаше да намери игла в купа сено — един мъж сред други триста, за когото да заподозре, че е вероятен извършител на три изнасилвания и две убийства.

Работата отнемаше време, но не бе сложна — просто старомодна следователска задача, от онзи тип, който извършваха журналистите и ченгетата от старата школа. Университетските годишници бяха достъпни онлайн и служеха за отлична стартова позиция. За всеки човек имаше изобилие от информация. Периодичното издание на възпитаниците и публикуваните списъци с онези от тях, които бяха правили дарения във фонда на университета на Лоринг, предлагаха истинско богатство от допълнителни данни.

Тримата бяха запълнили празнотите с информация от социалните медии и мощните онлайн търсачки. За всеки случай буквално разполагаха с настоящите адреси и уличен изглед от Гугъл на домовете на хората. В крайна сметка никой от тези триста мъже не се опитваше да се укрие.

Както Макс бе казал на Шарлот, ако търсиш достатъчно упорито, можеш да намериш всеки.

— Изглежда, че всички тези мъже имат няколко общи неща — каза той. — Всички те са посещавали университета на Лоринг в годината, в която Джоселин е била там. И всички те все още живеят в Западен Вашингтон.

Шарлот вдигна поглед от бележките си.

— Джоселин вероятно е смятала местоположението на настоящите им жилища за важно, защото трите изнасилвания и двете убийства са се случили от тази страна на планинската верига на Каскадите.

— Няколко от мъжете в този списък имат адрес тук, в Сиатъл, или наблизо — вметна Ансън. — Много от тях са в градове в източната част на щата — Белвю, Редмън, Исакуа, Къркланд. Неколцина въобще не са напускали Лоринг.

— Повечето са женени и имат семейства — добави Шарлот. Тя чукна с химикала по тефтера си. — Около двадесет процента са разведени и много от тях са се оженили повторно. В кариерно отношение мъжете в списъка имат най-различни професии — инженери, специалисти по техника, търговски представители, съветници, архитекти — каквото се сетите. Един от тях е фитнес инструктор със свое собствено студио. Някои са отишли да следват право, а трима са доктори.

Макс се изправи и отиде до малкия прозорец. Той гледаше към тухлената стена на сградата от другата страна на уличката. Наистина се нуждая от по-впечатляващ офис — помисли си той.

— Във всички доклади за трите изнасилвания и двете убийства, които Луиз Флинт и Джоселин са събрали и отбелязали на картите си, има няколко общи неща — каза той. — Намесени са наркотици във всеки един случай. И всяка от жертвите отговаря на профила, който съвпада с този на Джоселин отпреди малко повече от десет години. Същата възраст. Същата руса коса. Много привлекателни млади жени.

— Нямат съвсем същия профил — възрази Ансън. Очите му се присвиха в ъгълчетата. — Никоя от тях не е била студентка в университет.

Макс се обърна.

— Прав си. Не са били студентки, но всички са имали работа, което означава, че през повечето дни от седмицата са имали установен дневен ред.

Шарлот погледна към него.

— Предвидим дневен ред.

— Какви професии са имали? — попита Ансън.

Макс се върна при бюрото, за да провери бележките си.

— От трите жертви на изнасилване, едната е работела на рецепцията в хотел. Втората е била сервитьорка в коктейлбар. Третата е работела в болница. И трите са имали нощни смени.

— Значи са били уязвими през нощта — заключи Ансън.

— Ами двете жени, за които се предполага, че са взели свръхдоза?

— Аз мога да отговоря на това — намеси се Шарлот. — Едната е била рецепционистка в клиника за спешна медицинска помощ. Другата е била библиотекарка.

— Отново и двете са работели вечер — добави Макс. — Прибирали са се у дома към девет часа.

— Значи всички жертви имат някои общи неща, докато мъжете в списъка със заподозрени на Джоселин нямат такива — каза Шарлот.

— Колкото повече знаеш за жертвите, толкова повече научаваш за извършителя — отбеляза Ансън.

— Добре — рече Шарлот, — на основа на информацията, с която разполагаме за жертвите, какво знаем за убиеца?

— Във всеки от случаите нападателят е бил запознат с терена — каза Макс. — Подбирал е внимателно местата. И все пак тези местопрестъпления са пръснати буквално по цялата карта. Как може един престъпник да познава толкова добре съвсем различни райони?

— Вероятно прекарва значително време във всеки от тях — предложи Ансън.

— Прави проучване и избира жертвите си — добави Макс.

— Не бърза за никъде. Разполага с достатъчно време, за да се запознае добре с терена и въпреки това, никой не го забелязва.

— Като вълк в територията си — каза Шарлот.

Макс усети внезапен познат миг на прозрение.

— Или като търговски представител — тихо изрече той.

Ансън подсвирна глухо.

— Търговски представител. По дяволите. Макс е прав. Търговският представител има основателно оправдание да опознае много добре територията. Отсяда в едни и същи хотели. Храни се в едни и същи ресторанти. Кара по едни и същи маршрути. Още повече че почти всички търговски зони, особено тези тук, на западното крайбрежие, са обширни. Изобилие от места за лов.

— В списъка на Джоселин има няколко търговски представители — каза Шарлот. — Всякакъв тип.

— Мисля, че можем да изключим повечето от тях, ако вземем предвид още един фактор, който е общ за всичките убийства и всяко от трите изнасилвания — каза Макс. — Наркотици.

— Те са широко достъпни навсякъде в днешни дни — измърмори Ансън.

— Вярно, но тези наркотици изглеждат доста екзотични — не са нещо често срещано на улицата. Има ли някой в нашия списък, който има достъп до подобен тип дизайнерска дрога?

Шарлот сграбчи бележките. Името веднага й се наби на очи, сякаш бе написано с огнени букви от ада.

— Трей Грийнслейд — каза тя. — Завършил е университета на Лоринг година след като Джоселин е напуснала. И на база на списъците с основни дарители, семейство Грийнслейд на практика притежава университета на Лоринг. Той е започнал работа в семейния бизнес — „Лоринг-Грийнслейд Биотек“. Все още работи в компанията. Всъщност наскоро я е наследил. Няколко години е работил като търговски представител, но преди година е бил назначен за вицепрезидент.

— Цял живот е имал възможност да се запознае добре с различните разновидности наркотици, а връзката му с „Лоринг-Грийнслейд“ му осигурява перфектно прикритие — каза Макс. — Като фармацевтичен представител той има причина да пътува из целия щат, за да се среща с лекари. А като вицепрезидент все още има повод да посещава обекти из районите, за да одобрява финансовите отчети.

— Имам чувството, че наистина това е вероятният извършител — замислено каза Ансън.

— Да, така е — потвърди Макс.

Шарлот вдигна поглед.

— Нали си даваш сметка, че нямаме абсолютно никакво доказателство, че той е убиецът. Ще ти обърна внимание и че семейство Грийнслейд контролира фармацевтична компания, която наема голям процент жители на град Лоринг. Също така то контролира почти всичко останало, което се случва в този град, или поне го е правило преди десетилетие. Съмнявам се, че много неща са се променили.

— Това означава, че семейството определено разполага с властта и ресурсите да прекрати едно разследване — добави Макс.

— Трябва да изпратим съобщение до Джоселин и да се надяваме, че тя проверява електронната си поща — каза Шарлот. — Трябва да я предупредим.

— Съгласен съм — потвърди Макс. — Също така трябва да предупредим и другите две жени от клуба — Емили Кели и Мадисън Бенсън.

— Знаем, че Мадисън все още е в града, но Кели и Джоселин Прует се укриват — посочи Ансън. — Мислите ли, че те ще си проверяват съобщенията?

— Избягали са и са уплашени — каза Макс. — Бенсън също е на ръба. Повярвай ми, интернет е спасителното им въже. По един или друг начин и трите ще се държат здраво за него.