Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (3)

Трета глава

Макс Кътлър бе застанал по средата на дневната на Луиз Флинт и сякаш попиваше усещането за пустота. Чувството винаги беше такова в онова лично пространство, което някога е било обитавано от мъртвец — или поне за Макс нещата винаги стояха по този начин.

В началото на кариерата си на криминален профайлър^[1], колегите му бяха казали, че въображението му събужда това усещане за меланхолия. Ако не знаеше, че някой е умрял на това конкретно място, нямаше да изпита никакъв трепет.

Но той знаеше, че Луиз Флинт е умряла в апартамента, в който в момента се намираше, и можеше да почувства празнотата. Естествено, равномерният дъжд и неизчезващата облачна покривка не помагаха по никакъв начин, помисли си Макс. Беше се преместил в Сиатъл преди шест месеца и с лекота бе привикнал към прословутото сиатълско време. Но днес по-силно от всякога тази атмосфера му влияеше.

— Ченгетата са убедени, че се е самоубила — каза Даниел Флинт. — Но аз не вярвам, че Луиз е взела свръхдоза, нарочно или случайно.

— Смяташ, че е била убита ли? — отвърна Макс. Той запази тона на гласа си неутрален.

— Огледайте се — рече Даниел и разпери ръка в раздразнен жест. — Очевидно е, че някой е обърнал този апартамент с главата надолу. Компютъра и телефона й ги няма. Казвам ви — някой я е убил и е откраднал техниката й.

Даниел беше студент последна година в местния университет. Макс бе направил стандартна проверка на миналото му, преди да поеме случая. Беше установил, че Даниел работи на половин работен ден в ресторант и води типичния начин на живот на гладуващ студент. Той бе взел твърде много заеми, за да плати таксата за обучението си, основната му специалност беше история, което означаваше, че трудно ще може да си намери работа, когато най-накрая завърши. Това пък водеше до извода, че не може да си позволи услугите на частен детектив.

Но два часа по-рано Даниел бе пристъпил прага на офиса на Макс, изглеждайки искрен и твърдо решен — млад мъж, посветил се на своята мисия.

За жалост, в работата за онези, които се бяха посветили на някаква мисия, никога нямаше пари.

Наистина трябва да сложа табела. Не се занимаваме с мисионерство.

И не че имаше някакви други клиенти, които да блъскат по вратата му в този момент. Възложената му дребна задача, свързана със застраховки, бе приключил предната седмица с обичайния незадоволителен резултат — юридическата фирма бе сключила споразумение. Бяха платили само няколко хиляди, вместо няколкотостотин хиляди, които искаше адвокатът, благодарение на информацията, която Макс бе разкрил. Беше му отнело по-малко от петнадесет минути да разбере, че глупакът, който заплашваше да съди застрахователната компания, услужливо бе публикувал свои снимки, на които танцуваше полугол на някакво парти. Предвид твърдението му, че е в инвалидна количка, с контузии на врата и гръбнака, застрахователят се бе оказал с много силен коз в преговорите.

Когато го бяха запознали с доказателствата, адвокатът на глупака незабавно беше занижил цифрата, а застрахователите бързо бяха приели новата, в интерес на това да се отърват от проблема. Като при повечето случаи с корпоративни и бизнес клиенти мотото на компанията бе: „Да постигнеш уговорка е по-евтино, отколкото да отидеш на съд“. Макс нямаше как да оспори финансовата логика.

От време на време имам нужда от мисионерски задачи.

Той огледа интериора на апартамента. Не беше мезонет, но въпреки това бе луксозен недвижим имот. Като организатор по набирането на средства за местна благотворителна фондация, Луиз изкарваше достатъчно пари, за да може да си позволи жилище в една от новите кули от стъкло и стомана в центъра. Несъмнено, апартаментът струваше много повече от неговото нуждаещо се от ремонт жилище в един от кварталите на Сиатъл.

Интериорът бе пълна каша. Всичко беше потрошено от някого, който като обезумял бе търсил нещо. Макс се замисли върху това за известно време.

Всички дрехи в гардероба имаха дизайнерски етикети. Някои от бижутата изглеждаха ценни. Според Даниел, колата, паркирана долу в гаража, бе луксозен модел.

— Твърдиш, че който и да я е убил, е взел техниката й, но нищо от останалите ценности, така ли? — най-накрая попита той.

Естествено, щеше да е трудно да се изнесат тайно от апартамента много от дрехите и бижутата и щеше да е рисковано да се открадне колата. Но това, което най-много го бе заинтригувало, бе италианската кожена чанта, която все още стоеше върху масичката за кафе. Портмонето на жената, пълно с кредитни карти и двеста долара в брой, все още беше вътре.

— Ченгетата ми казаха, че техниката — лаптопи и телефони — е всичко, което търсят крадците в наши дни — обясни Даниел. — Неща, които бързо можеш да продадеш на улицата. Един от полицаите каза, че повечето хора, които проникват с взлом в домовете, са наркомани, които търсят да изкарат достатъчно за следващата доза.

— Подобни хора също така търсят и наркотици — отбеляза Макс.

Той се опита да изрече този коментар, без да внушава нещо с интонацията си. Просто спомена този факт, не се опитваше да обвини никого. Даниел обаче се вбеси така или иначе.

— Казвам ви, че братовчедка ми не употребяваше наркотици — каза той.

— Добре.

Даниел изглеждаше разколебан.

— Но има един факт, който ме притеснява.

— Какво точно?

— В деня, в който… умря, тя е осребрила в банката сертификат за депозит. Според разписката, която намерих в ръчната й чанта, е изтеглила десет хиляди долара.

— Хмм. С чек ли?

— Не. — Челюстта на Даниел се стегна. — Очевидно е взела парите в брой. Знам, че това изглежда съмнително. Кой има нужда от десет бона в брой, нали? Хората в бизнеса с наркотиците, ето кой.

— Има и други причини някой да изтегли толкова пари в брой — рече Макс. — Предполагам, че не си намерил никаква част от тях?

— Не. Убиецът трябва да ги е взел.

— Значи той взима десет бона, но не си прави труда да прибере парите от портфейла й.

Даниел погледна в отворената чанта.

— Може би, след като е намерил голямата сума, той просто е игнорирал малките неща. Трябва да е бързал.

— Може би. Някакви теории защо е изтеглила толкова много пари от банката в този ден?

— Не. — Даниел поклати глава. — Не казах на ченгетата, защото се страхувах, че те ще видят това като още едно доказателство, свързано с дрогата. Щяха да приемат, че е перяла пари в брой за наркодилъри.

— От полицията са открили празна спринцовка до леглото и торбичка, пълна с това, което са ти казали, че вероятно е някакъв нов уличен дизайнерски наркотик.

— Да, но…

— Няма никакви следи от физическо насилие. Братовчедка ти не е била удряна, застреляна или наръгана. Няма индикации, че е правила секс, преди да умре. Но десет хиляди долара и лаптопът й са изчезнали.

— Може би някой й е направил постановка — бързо предложи Даниел. — Може би някой е сложил нещо в питието й и след това се е опитал да създаде впечатлението, че е приела свръхдоза. — Наоколо нямаше празни чаши, но Макс реши да не споменава това. В крайна сметка бе възможно убиецът да е отделил време, за да измие чашите, преди да си тръгне.

— Какво друго казаха ченгетата? — попита той.

Даниел присви леко очи.

— Всъщност не го казаха, но бе съвсем ясно. Те смятат, че Луиз е довела вкъщи неподходящ човек. Тяхната теория, мисля, е, че двамата с кофти човека, с когото е излязла на среща, са се надрусали, а Луиз е взела свръхдоза. Копелето вероятно се е паникьосало. Вместо да се обади на деветстотин и единадесет, той е взел техниката й, претърсил е за скрити наркотици, които тя може да е укривала, и след това е духнал. А това е най-снизходителният сценарий, защото не включва липсващите десет бона.

— Какъв е другият сценарий?

Даниел въздъхна тежко.

— Беше изразено предположение, че Луиз може да е работила на черно като скъпоплатена компаньонка. Често наркотиците са част от този начин на живот, казаха те. Заключението трябва да е същото — тя е взела свръхдоза, а клиентът е откраднал техниката й, а може би също така и наркотиците й. Като изключим, че аз знам, че тя не вземаше наркотици, не проституираше и не переше пари за някой дилър.

— Разкажи ми за Луиз и защо си толкова убеден, че тя не се е занимавала с наркотици и проституция.

Даниел прокара пръсти през косата си.

— Тя ми беше братовчедка, но рядко съм се виждал с нея, преди да стане тийнейджърка. Израсна там, на Източното крайбрежие. Баща й почина, докато тя бе още малко дете. Майка й се ожени за някакъв задник, който в продължение на две години подлагал Луиз на тормоз. Когато майка й научила какво се случва, решила, че Луиз лъже. Но в крайна сметка разбрала истината. Разведе се с мръсника и двете с Луиз се преместиха тук, във Вашингтон. Обаче беше казала на Луиз, че не бива никога да говори за това, че е малтретирана.

— Такъв съвет обикновено има обратен ефект.

— Да. Луиз до голяма степен бе много объркана, докато беше по-млада, но никой от нас по това време не знаеше защо.

— Взимала ли е наркотици в някой момент от миналото си? — попита Макс.

Даниел почервеня разгневено и изглеждаше така, сякаш ще отрече.

— За известно време — най-сетне потвърди той. — Когато порасна и вече не беше тийнейджърка. Няколко пъти бягаше от къщи и накрая просто изчезна на улицата в продължение на месеци. Не твърдя, че не е проституирала или продавала наркотици, за да оцелее по това време. Беше лош период за нея и мисля, че всички в семейството просто я отписаха като изгубена кауза. Като се връщам към случката, се чувствам виновен, защото не направих нищо, за да й помогна.

— Тя е била няколко години по-голяма от теб, което означава, че по онова време ти си бил просто хлапе — посочи Макс. — Не си могъл да направиш нищо.

— Може би — каза Даниел. — Но някой трябваше да направи нещо.

— Запомни го от мен, не можеш да спасиш някого, който не иска да бъде спасен.

— Да, и мама каза същото няколко пъти.

— Ако това, което ми разказа, е вярно, Луиз в крайна сметка е успяла да оправи себе си и живота си, нали?

— Да, точно така — потвърди Даниел. — Тя се справяше страхотно от известно време… дълги години. Това се опитвам да ви кажа. Тя обичаше работата си във фондацията. Пътуваше и общуваше с известни личности.

Макс реши да не споменава, че знаменитостите са пословични с това, че влизат и излизат от рехабилитационни клиники заради проблеми с наркотиците.

— Нещо друго, което трябва да знам? — попита той вместо това.

— Тя работеше като доброволка по няколко часа седмично в местен приют за жени — заради миналото си, нали разбираш. Чувстваше се задължена към някакъв приют, защото я спасили, когато била на улицата преди години. Тя силно вярваше, че е по-добре да се отблагодаряваш предварително, преди нещо да ти се е случило. И имаше добри приятели. Още един признак, че си стабилен човек, нали? Заедно с няколко от приятелките й бяха основали инвестиционен клуб. Планираше бъдещето си. Не би го изложила на риск, като се върне към наркотиците.

— Ходеше ли на срещи? Имаше ли мъж в живота си?

За първи път Даниел изглеждаше несигурен.

— Не мисля. Искам да кажа, че Луиз ходеше на срещи от време на време, но обикновено само когато се нуждаеше от придружител за някои от своите благотворителни задължения. Честно казано, мисля, че не харесваше мъжете. Знаех, че им няма доверие — с изключение на мен. Моля ви, господин Кътлър, кажете, че ще поемете случая!

Макс отново огледа апартамента, попивайки мрака и тъгата в него. След това се обърна към искрения млад мъж, който очакваше отговор.

— Определено тук има някои въпроси — рече Макс. — Готов съм да видя дали мога да намеря отговорите.

Даниел изглеждаше така, сякаш огромна тежест се бе свлякла от плещите му.

— Благодаря — каза той. — Наистина съм ви признателен.

— Едно нещо, което трябва да знаеш, преди да започна да разравям всичко.

— Какво е то?

— Понякога, в подобни ситуации, клиентите невинаги харесват отговорите, до които стигам. Сигурен ли си, че нямаш нищо против това?

Част от облекчението, което Даниел бе изпитал, се стопи.

— Искате да кажете, че е възможно да установите, че Луиз наистина се е върнала към проституирането и наркотиците ли?

— Казвам единствено, че понякога на хората не им харесва да чуят отговорите, които им давам. Понякога има причина мъртвите да отнасят тайните си в гроба. Искам да знам, че ще можеш да приемеш това, което ще разкрия.

— Да. — Даниел пъхна ръце в джобовете на анорака си. — Това, което не мога да приема, е никога да не науча истината.

— Добре, ще разследвам смъртта на братовчедка ти.

Даниел кимна.

— Благодаря. За вашия хонорар. Луиз ми остави този апартамент и колата си. Ще продам жилището. Ще ви платя с парите от сделката.

Макс реши да не коментира, че за апартаментите, в които предишният собственик е бил открит мъртъв, понякога трудно се намират купувачи.

— Добре — каза той. — Трябва да остана сам в жилището на братовчедка ти за известно време. Искам да огледам. Да си отбележа някои неща. Да направя няколко снимки.

— Няма проблем. Ще ви дам ключовете за жилището, тези за багажната й клетка долу и за пощенската кутия във фоайето. Останете колкото искате. Ще обясня на служителите на входа, че съм ви разрешил да идвате и да си тръгвате, когато пожелаете.

— Вероятно е най-добре да не им казваш, че разследвам смъртта на Луиз. Това ще изнерви хората в сградата и в резултат няма да проявяват отзивчивост. Просто кажи на служителите на входа, че ти помагам да се оправиш с имота на Луиз.

— Ясно. — Даниел кимна. — Мога да го направя. И в известен смисъл е вярно.

— Винаги, когато лъжеш, е добре да вмъкнеш колкото се може повече истина в лъжите си. По този начин вероятността да сбъркаш е по-малка.

— Има логика.

— Още нещо, преди да тръгнеш — каза Макс. — Искам да огледам колата на Луиз.

— Разбира се. В гаража е. Намерих ключовете в чантата й.

— Да отидем да я огледаме заедно.

— Добре. — Даниел му хвърли поглед, изпълнен с любопитство. — Имате ли нещо против да ми кажете защо искате да съм с вас, когато оглеждате колата?

— Собствениците на апартаментите и управителите стават много неспокойни, когато видят непознати да обикалят из гаража. Нямам намерение да ме арестуват за опит за кражба на кола.

— О, да, разбирам какво имате предвид — каза Даниел.

Той отиде към вратата, очевидно изпълнен с енергия сега, когато имаше вече кой да направи нещо във връзка със смъртта на братовчедка му. Макс го последва в коридора и се спря да заключи вратата.

Няколко минути по-късно двамата излязоха от асансьора дълбоко във вътрешността на гаража. Даниел го заведе до тъмносин седан. Макс отключи колата с дистанционното.

В багажника нямаше нищо интересно. В жабката имаше обичайния комплект документи на превозното средство, кутийка с мокри кърпички и резервен чифт слънчеви очила. Макс бе установил, че ако живееш в Сиатъл, никога не е излишно да притежаваш повече от необходимия брой слънчеви очила. Когато слънцето решеше да се появи, винаги те изненадваше.

За момент той остана седнал на предната седалка, оглеждайки километража.

— От колко време Луиз притежаваше тази кола?

— Сравнително нова е — отвърна Даниел. — Купи я по-рано тази година.

— Не е на много километри.

— Една от причините, поради които й харесваше да живее в центъра, бе, че не й се налага да шофира до работата си. Дирекцията на фондацията не е далеч оттук.

Макс включи джипиеса и прегледа последната дестинация, която бе въведена в устройството.

— Кого е познавала Луиз в Лоринг, щата Вашингтон? — попита той.

Даниел се намръщи на визуалния запис.

— Нямам представа. Но тя се занимаваше професионално с набирането на средства за благотворителност. Предполагам, че може да е пътувала до Лоринг, за да разговаря с потенциален дарител.

— Каквато и да е причината, изглежда, че това е последният дълъг маршрут, по който е пътувала с тази кола.

— Мислите ли, че е важно?

— Добър въпрос. Към този момент не разполагам с друго. Само с въпроси.