Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (72)

Седемдесет и втора глава

Шарлот бе в Салона с камината и си приказваше с някои от обитателите, които чакаха „Щастливия час“, когато почувства приятното, леко и несъзнателно усещане за нечие присъствие. Обърна се и видя Макс, който стоеше на входа.

Тя му се усмихна. Обичайният му студен и непроницаем поглед се стопли — не от страст, помисли си тя, макар че със сигурност имаше част и от това, а с надежда, с любов.

Винаги ще бъде така — помисли си Шарлот. Усещането за връзка бе истинско. Не бе просто вторичен ефект от опасността, която бяха споделили. Сега тя знаеше, че усещането е било там от самото начало и просто беше станало по-силно.

Обитателите посрещнаха Макс ентусиазирано. Те бяха започнали да го опознават доста добре. Той им отвърна и я погледна.

— Готова ли си да тръгваш? — попита той.

Тя хвърли поглед към часовника си.

— Да. Само ще си взема нещата.

Тед Хагстром, инженерът, й намигна.

— Имате планове за вечерта, а?

Останалите се позасмяха многозначително.

— Всъщност ще прекараме по-голямата част от вечерта в разглеждане на мостри на бои — отвърна Макс. — Има много работа за вършене по къщата.

— Ще се срещнем във фоайето — каза Шарлот.

— Добре — съгласи се Макс.

Той отстъпи встрани, за да може тя да се промуши през вратата, след което се върна към разговора си с обитателите на общежитието, които внезапно започнаха да дават съвети за ремонта и да разказват истории за злополучни проекти „направи си сам“.

Тя забърза надолу по коридора към кабинета си, за да вземе якето и чантата си.

Когато пристигна във фоайето, видя познато лице — сина на Етел Дийпинг, Ричард. Той й се усмихна и я поздрави.

— Как си? — попита Ричард. По лицето му се изписа загриженост. — Прочетохме за отвличането в пресата. Мама ни разказа всички подробности. Какво кошмарно преживяване.

Шарлот се усмихна.

— Надявам се знаеш, че майка ти ми помогна да спася живота си и този на доведената ми сестра.

— Мама каза, че е направила снимки на колата, с която са били похитителите, а годеникът ти ги използвал, за да му помогнат да издири престъпниците.

— Точно така — потвърди Шарлот. — Безсмислено е да казвам, че двете с доведената ми сестра сме й изключително благодарни. Етел бе истинска героиня.

Ричард се усмихна.

— Повярвай ми, на нея преживяното страшно й е харесало. Между другото, тя одобрява новия ти годеник. Казва, че ще направите приема за сватбата тук, в „Рейни Крийк Гардънс“. Много е развълнувана.

— Аз също — каза Шарлот. Тя се обърна и видя Макс, който се бе запътил към тях. — Да ви запозная. Това е Макс Кътлър. Макс, а това е Ричард Дийпинг, синът на Етел.

Двамата мъже се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Макс. — Етел бе невероятна. Тя направи снимките и ми се обади, за да ме предупреди за отвличането. Не мога да й се отблагодаря. Двамата с Шарлот я заведохме на вечеря предната вечер. Тя искаше да чуе цялата история.

Ричард се засмя.

— Ще говори за вечерята си с вас и за своето участие в приключението много дълго време, повярвайте ми. Радвам се, че се е отзовала, когато сте имали нужда от нея.

— Наистина го направи — искрено каза Шарлот.

— Това определено ще бъде една вълнуваща глава от мемоарите й — каза Ричард.

Шарлот си пое дълбоко дъх. Тя нямаше да има по-добра възможност да предупреди учтиво семейството на Етел за мемоарите, които децата й скоро щяха да четат. Тя огледа фоайето, за да се увери, че няма кой да ги чуе.

Обърна се отново към Ричард.

— Имаш ли момент, за да обсъдим мемоарите на Етел?

Погледът на Ричард пламна от ентусиазъм.

— Разбира се. Тя обожава този курс. Страхотна идея, между другото. Трябва да си припомни подробностите за миналото, докато все още може, нали? Щом по-възрастното поколение си отиде, с него си отива и голяма част от историята. За щастие, паметта на майка ми е все още бистра.

— Да — потвърди Шарлот. Тя сниши глас: — Паметта на Етел е много бистра. А същото се отнася и за въображението й.

Макс я погледна.

— Шарлот, мисля, че не би искала да се занимаваш с това. Това е семейната история на Дийпинг и тя може да е малко по-сложна, отколкото знаем.

Ричард повдигна вежди.

— Можете ли да поясните как така „сложна“?

Макс направи гримаса. Шарлот не му обърна внимание.

— Просто майка ти е решила да вкара малко измислици в сюжета си — обясни тя. — Искам да кажа, в личната й история. Не искам да се изненадваш от някои по-… творчески епизоди, това е всичко.

— Какво си е измислила? — попита Ричард.

Макс поклати глава, но очевидно бе решил, че е твърде късно да се намеси. Остана безмълвен.

— Епизодът, който може да изглежда малко… сензационен, е главата за брака й — обясни Шарлот. — Тя описва баща ти наистина пламенно, разбира се. Споменава какъв добър бизнесмен е бил например. Говори за заслугите му към общността. Категорична е, че е бил многоуважаван и добър глава на семейството. Дори споменава, че е бил отличен играч на голф.

Ричард кимна.

— Доколкото ми е известно, всичко е вярно. Бях доста малък, когато той почина обаче. Само на девет, така че не си спомням много за него. Сестра ми бе едва на седем. Затова мемоарите на мама ще бъдат толкова интересни.

Шарлот се прокашля.

— Опасявам се, че може да бъдат малко повече от интересни. Ето какъв е проблемът — след като ни разказва за постиженията на баща ти и как е имал уважението на цялата общност, тя казва, че, хъм, че го е убила.

Ричард я погледна с безизразно изражение.

— Мама е написала това в мемоарите си?

— Боя се, че да. Тя смята, че така финалът е по-драматичен.

— Ех, дявол да го вземе. — Ричард понечи да се усмихне. — Случайно да споменава как го е направила?

— Мисля, че има кратка препратка към това, че е сложила някакво лекарство в овесената му каша на сутринта в деня, в който той рухнал на игрището за голф.

— А, значи това е било. — Ричард кимна доволно. — Винаги сме се питали как е успяла да го направи. Никой не постави под съмнение инфаркта. Но пък мама бе медицинска сестра. Знаеше как да направи нещата да изглеждат добре.

Сега бе ред на Шарлот да го изгледа изненадано.

— Какво?

— Струва ми се, че мама е казала истината за татко — отвърна Ричард. — За обществеността в нашия град той бе перфектният съпруг и баща. Истината обаче беше, че вкъщи той се държеше като чудовище и ни подлагаше на тормоз.

— Разбирам — отвърна Шарлот. Не можеше да измисли какво друго да каже, затова реши, че е време да послуша съвета на Макс и да млъкне.

— Мама искаше да ни вземе двамата със сестра ми и да си тръгне, но негодникът заплаши, че ще убие всички ни, ако го направи. Несъмнено щеше да го стори. И тогава, един ден, той навременно рухна мъртъв на игрището за голф. По онова време двамата със сестра ми не разбрахме какво е станало. Мама никога не говореше за това. Но по-късно, когато пораснахме, успяхме да възстановим случилото се.

— Майка ти наистина е убила баща ти? — успя да попита Шарлот.

— Вероятно — отговори Ричард. — Никой друг не можеше да ни предпази, по дяволите, никой друг не вярваше, че въобще има проблем. Ограничителна заповед нямаше да свърши работа. Затова мама направи това, което трябва, за да предпази сестра ми, мен и себе си.

— О, боже — прошепна Шарлот.

Тя забеляза, че Макс й хвърли развеселен поглед, който говореше: „Казах ти“. Тя се престори, че не му обръща внимание.

Ричард я погледна.

— Семейна тайна. Вас това притеснява ли ви?

— Не — отвърна Шарлот. Тя погледна към Макс. — А теб?

— Не — каза Макс. — Чувал съм, че така или иначе повечето мемоари са отчасти пълни с измислици.

— Така е — потвърди Шарлот. — Има много белетристика в жанра на мемоарите. Всички знаят това.

— И аз съм го чувал — потвърди Ричард. Той се усмихна и погледна към другия край на помещението. — Ето я и мама. Ако ме извините…

— Да, разбира се — отвърна Шарлот, давайки си сметка, че гласът й звучи някак немощно. — Насладете се на вечерта.

— Ще го направим — увери я Ричард. — Ще празнуваме рождения ден на един от внуците й. Мама обожава рождените дни.

Той тръгна напред, за да посрещне Етел.

Шарлот присви очи към Макс.

— Знаеше ли, че историята на Етел е истинска? — попита тя.

— Имах предчувствие, че може да е вярна — отвърна той. — Етел Дийпинг е много жилава дама.

— Предполагам, че някой ден това ще изглежда много забавно — каза Шарлот.

— Вероятно. Готова ли си да си отидем у дома и да разглеждаме мострите на боите?

Шарлот го хвана за ръка.

— Не мога да се сетя за нещо друго, което бих искала повече.