Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (4)

Четвърта глава

Шарлот отключи вратата за апартамента на Джоселин и премина през ритуала по деактивиране на алармената система. Джоселин бе доста обсебена, когато ставаше въпрос за сигурност. Не само че бе инсталирала най-модерната система, допълнена с дискретно прикрити камери в своя собствен дом, но се беше опитала да инсталира подобна система и в апартамента на Шарлот.

Шарлот бе дала съгласие за луксозните ключалки и алармата, но категорично отказа камерите. Мисълта, че ще се разхожда из апартамента си по бельо, знаейки, че към нея има насочена камера, й се струваше зловеща във всяко отношение. И точно по тези причини беше покрила с лепенка вградената леща на камерата на лаптопа си.

Всеки си има своите чудатости, смяташе тя.

Тя остави пристигналата сутринта поща върху покритата със стъкло повърхност на конзолата и бързо я прегледа. Както обикновено, нямаше нищо кой знае колко важно. Джоселин водеше всичките си сметки и голяма част от личния си бизнес онлайн. Единствената пратка, която не изглеждаше като рекламни материали, бе малък плик с мехурчета. Щемпелът върху марката беше от Сиатъл, но нямаше обратен адрес. Джоселин я беше помолила да отваря всяко писмо, което й се стори важно, затова тя постави плика на масата в коридора и си напомни да го провери, преди да си тръгне.

Изхвърли всичко останало в книжна торба и я остави пред входната врата, за да я вземе и да я пусне в кофата за боклук на излизане.

След това се приготви да полее растенията на Джоселин. Остана доволна, че голямата бамбукова палма избуява. Великолепната драцена също растеше добре.

Зеленината беше нейна идея. Скоро след като се премести в Сиатъл, тя бе дала палмата на Джоселин, която прие подаръка очевидно с противоречиви чувства. Но Шарлот настоя, защото бе очебийно, че нещо трябва да омекоти лъскавия модерен интериор на апартамента.

Домът на Джоселин бе ярко отражение на самата нея — хладен и бляскав като в класически черно-бял филм. Единствените оттенъци на истински цвят бяха кобалтовосините декоративни възглавници и театралната кобалтовосиня стена зад белия кожен диван.

Решението на Джоселин да си направи резервация за едномесечен престой в манастира на карибския остров бе изненадващо, най-меко казано. Първо, тя бе стигала най-близо до идеята за уединение през редките дълги уикенди в ексклузивни спа центрове. Но твърдо беше решила да не взема със себе си по-голямата част от своя скъп ваканционен гардероб, както и техниката си. Беше напуснала Сиатъл само с една раница. Вярно, раницата имаше дизайнерски етикет, но все пак бе просто раница. Джоселин никога не пътуваше с малко багаж.

Шарлот приключи с грижите по зеленината, пусна вода в мивките и натисна бутона на казанчето на тоалетната, за да освежи всичко, след което се запъти към вратата, спирайки се в коридора, за да вземе плика с мехурчета.

Разкъса го. Вътре имаше по-малък плик. Усети твърдите форми на връзка с ключове — три на брой.

В дъното на плика, в който бяха ключовете, имаше и бележка, написана на ръка.

Вероятно просто съм параноична, но нали знаеш какво казват — дори параноиците имат врагове. Затова взимам някои предпазни мерки, в случай че се окаже, че имам причина да съм разтревожена. Искам да те уведомя, че моето копие на папката е в багажната клетка на апартамента ми. Както се разбрахме, не съм качила нищо от информацията в интернет. Очаквам с нетърпение да те почерпя едно питие, за да отпразнуваме завръщането ти от свободната от технологии пустош.

Луиз

Имаше само една Луиз в тесния кръг от познати жени на Джоселин. Луиз Флинт работеше в един от офисите за набиране на средства на фондацията, в която работеше и Джоселин. Луиз бе добре осведомена, че Джоселин е извън града за дълъг период от време. Защо е трябвало да изпраща връзка с ключове и особено тази странна бележка? Нямаше логика.

Шарлот погледна да види колко е часът. Минаваше пет и половина, но имаше вероятност Луиз все още да е на работното си място.

Позвъни на познатия номер и се изненада, когато отговори рецепционистката.

— Елизабет? — попита тя. — Обажда се Шарлот Сойер. Тази вечер си останала до късно.

— О, здравей, Шарлот. — Гласът на Елизабет прозвуча разсеяно.

— Обаждам се, за да се чуя с Луиз. Там ли е тя? — Последва дълга, притеснителна пауза.

— Значи не си чула новините? — каза Елизабет.

— Какви новини? За какво говориш?

— Съжалявам, че аз съм тази, която ще ти го каже. Луиз… вече не е сред нас.

— Искаш да кажеш, че е напуснала ли?

— Не, Шарлот. Тя, за съжаление, почина.

Шарлот стисна телефона.

— Какво? Кога? Как?

— Не съм сигурна кога точно се е случило. Разбрах, че прислужницата й намерила тялото й, когато влязла, за да се заеме със седмичното почистване.

— Това е ужасно. Не мога да повярвам. Какво се е случило?

— Не зная всички подробности, но витаят слухове, че Луиз може… да е отнела сама живота си.

— Поразена съм.

— С всички е така. Причината, поради която работя до късно, е, защото поемам част от работата на Луиз, поне докато Джоселин не се върне. Без тях двете, меко казано, сме претрупани.

— Не зная какво да кажа.

— Няма много какво да се каже в подобни моменти — любезно отвърна Елизабет. — Знам, че Джоселин ще е шокирана, когато разбере.

— Да — потвърди Шарлот.

Елизабет сниши глас.

— Носи се също така и друг слух, но аз не вярвам на него.

— Какъв е той? — попита Шарлот.

— Някои твърдят, че в миналото Луиз е вземала наркотици. Очевидно от полицията са намекнали, че може пак да е започнала да взема.

— Убедена съм, че това не е вярно. Дочуване, Елизабет.

— Случайно Джоселин да е звъняла?

— Не. Когато замина да се усамоти в манастира, тя престана да поддържа всякакви връзки, нали помниш?

— Да, но е трудно да си я представя изолирана от външния свят.

— Знам, но тя бе решена да го направи.

— Няма как да разбере какво се е случило с Луиз, докато не напусне манастира на острова — каза Елизабет.

— Няма.

— Ще бъде напълно съсипана. Двете с Луиз бяха толкова близки.

— Да, така е.

Шарлот приключи разговора. За миг остана по средата на елегантната стая, опитвайки се да реши какво да стори по-нататък.

Джоселин имаше малък кръг от близки приятелки. Всички те се бяха включили в инвестиционния клуб. По едно или друго време Шарлот се бе срещнала с четирите жени от групата, но не познаваше добре никоя от тях. Джоселин не я бе насърчила да ги опознае повече, нито беше поканила Шарлот да вложи собствените си пари в инвестициите на клуба. Не изкарваш достатъчно, за да поемеш риска — бе казвала тя неведнъж.

Макар че бяха доведени сестри, Джоселин беше наистина страхотен човек. Но, както всички останали в семейството, тя бе убедена, че Шарлот е наивна, прекалено доверчива и твърде бързо допуска, че хората наистина няма да я излъжат — поне не и право в лицето й. Фиаското с Брайън Конрой просто беше подкрепило това мнение.

И наистина, те имаха право, помисли си Шарлот. Трябваше да види издайническите признаци за неизбежно бедствие много преди Брайън да поднесе изненадата. Тя си бе казвала, че е естествено младоженецът да е нервен преди сватбата.

Погледна към плика с ключовете и се опита да реши какво да направи. След миг отиде до бюрото на Джоселин и се разрови из папките. Не й отне много време, за да намери телефонния номер на една от четирите жени в клуба. Емили Кели работеше в отдела за човешки ресурси на една местна компания за информационни технологии.

Шарлот набра номера, без да си дава сметка, че стои със затаен дъх, докато Емили не отговори.

— Кой се обажда? — попита Емили.

Гласът й бе изпълнен с напрежение.

— Шарлот е, Шарлот Сойер. Доведената сестра на Джоселин. Срещали сме се няколко пъти.

— Разбира се. — Гласът на Емили сега бе изпълнен с облекчение. — Извинявай, Шарлот. Имах тежък ден.

— Обаждам се, защото току-що открих, че нещо ужасно се е случило с Луиз.

— Тя е мъртва. — Емили звучеше потресена.

— Джоселин ще бъде съсипана.

— Всички се чувстваме така — каза Емили.

— Нещастен случай ли е?

Последва още една дълга пауза. Когато Емили проговори отново, бе снишила гласа си.

— Чух, че била взела свръхдоза.

— Рецепционистката във фондацията каза същото, но на мен не ми се вярва много.

— Знам — рече Емили. — Луиз винаги бе толкова внимателна с наркотиците заради опита си от миналото, а и защото виждаше толкова много проблеми, свързани с наркотиците, в приюта, където работеше като доброволка.

— Как разбра за смъртта й? — попита Шарлот.

— Обади ми се Даниел Флинт, братовчедът на Луиз. Каза, че имал списък с някои от най-близките приятели на Луиз. Искал да ги уведоми какво се е случило.

— Помня, че Джоселин ми е споменавала, че Луиз има братовчед тук, в Сиатъл, и че била много привързана към него. Мисля, че той учи в някакъв университет в този район.

— Да, просто е толкова тъжно. Луиз успя да преодолее толкова много — насилието, наркотиците, улицата — и сега това.

— Просто е ужасно — тихо изрече Шарлот.

Последва още една кратка пауза от другия телефон.

— Има ли някаква конкретна причина, поради която се опитваше да се свържеш с Луиз? — попита Емили.

Шарлот погледна към плика с ключовете и си помисли за настоятелната бележка в него: В случай че се окаже, че имам причина да съм разтревожена, искам да те уведомя, че моето копие на папката е в багажната клетка на апартамента ми.

— Предполагам, че сега няма значение — рече тя.

— Да, вероятно е така.

— Ще бъде ужасно шокиращо за Джоселин.

— Да, така е. — Емили се поколеба. — Чувала ли си се с нея?

— Не. Тя все още е в уединение на онзи остров.

— Просто е толкова трудно да си представиш Джоселин напълно да се откъсне от всичко по този начин.

— Нали я знаеш каква е. Щом вземе решение да направи нещо, нищо не може да се изпречи на пътя й.

— Вярно е.

Шарлот приключи разговора и пъхна телефона обратно в чантата си. Препрочете бележката, която бе дошла заедно с ключовете.

— По дяволите — прошепна тя.

Какво щеше да направи Джоселин, ако стоеше тук с плика с ключовете пред себе си, запита се тя. Макар че знаеше отговора на този въпрос. Двете с Джоселин бяха пълна противоположност в почти всяко едно отношение. Това, естествено, й помогна много лесно да предположи точно как Джоселин би реагирала във всяка ситуация.

Джоселин щеше да отиде право в апартамента на Луиз и щеше да опита да открие папката, която очевидно бе важна за нея.

Но тя не беше Джоселин. Тя беше внимателна, предпазлива, избягваше рисковете, тя беше Шарлот. Спазваше ограниченията на скоростта, когато шофираше, спазваше правилата — или поне повечето от тях. И нямаше никакви права върху онази папка или каквото и да е друго, което принадлежеше на Луиз.

В крайна сметка обаче Луиз бе поверила папката на Джоселин, а нея я нямаше, за да я вземе.

Бе абсурдно, но можеше да се закълне, че чу тиктакащ часовник в друго измерение.

Може би гледаше твърде много криминални сериали по телевизията.