Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (1)

Първа глава

Убиецът търпеливо изчакваше целта да се появи от къщичката.

В края на краищата работата не беше кой знае колко спешна. Докато чакаше, разполагаше с достатъчно време, през което да се наслаждава на мисълта за предстоящото отмъщение.

Беше доста приятно да седи там, подпрян на покритото с мъх дърво, с пушка, готова за стрелба. В разгара на лятото в района на Водопадите — това беше най-приятното време на годината. Вярно, туристите задръстваха тесните планински пътища, като държаха да спират на всяко местенце, откъдето се откриваше гледка, за да снимат. Зарязваха боклуците си по многобройните поляни за пикник. Когато обаче настъпеше есента, поройните дъждове и ураганните ветрове на ранните бури щяха да ги прогонят. През зимата от снега пътищата ставаха коварни.

Междувременно, топлият лек ветрец, който раздвижваше клоните, разнесе мириса на дървета и друга растителност, избуяла през краткия период за растеж през годината.

Сега имаше време да се замисли за миналото и за всички неправди, които можеха да се припишат на човека, който беше в колибата. Докато се подготвяше, убиецът изпитваше притеснение, че когато най-сетне мигът настъпи, щеше да изпита някакво колебание. Вместо това обаче изпитваше страхотно усещане за увереност.

Вратата на къщичката се отвори. Гордън Грийнслейд излезе на верандата. Той винаги бе изглеждал доста привлекателен и въпреки напредването на възрастта, външният му вид бе доста запазен. Косата му бе побеляла, бе придобила привлекателен сребрист цвят и съвсем не изглеждаше убито сива. Все още беше строен и в добра физическа форма, а чертите на лицето му, с орловия му нос, само съвсем малко се бяха посмекчили.

В ръката си държеше голяма чаша кафе. Убиецът разпозна чашата. Тя се беше появила преди няколко години, ръчно направена и декорирана. Както и всичко друго в простичката обстановка на къщичката, и чашата изглеждаше похабена и избеляла.

В последно време Грийнслейд използваше вилата главно за да ходи на лов и за риба, а също и когато просто му се приискаше да се разтовари от напрежението, което му се натрупваше от това, че беше най-изтъкнатият жител на градчето. Той беше собственик на фирмата, която се явяваше вторият най-важен работодател в градчето — колежът беше заел първото място през последните години. Но което бе по-съществено — той държеше в ръцете си и местните политици, и ръководителите на колежа „Лоринг“, и двама от щатските конгресмени. Ако слуховете бяха верни, в ръцете си държеше и поне един сенатор от Конгреса на САЩ.

Всички в Лоринг уважаваха Гордън Грийнслейд и мнозина му бяха задължени по един или друг начин. Той беше един от най-устойчивите и убедени в моралните си принципи стожери на местната общност. Само че никой всъщност не го обичаше. Щеше да е доста забавно да се види колко усилия щяха да положат от полицията за разследването на смъртта му.

Убиецът се изправи и вдигна пушката си. Грийнслейд ясно стоеше на прицел. Щеше да е лесно да бъде застрелян и убит, без някой да забележи. Само че това щеше да обезсмисли намерението на убиеца. Когато човек поеме по пътя на отмъщението, иска мишената му да знае кой е натиснал спусъка.

Убиецът излезе на сечището пред къщичката. Само миг по-късно Гордън осъзна, че не е сам. И когато това стана, той се сепна, но само за миг. Изненадата скоро се смени с раздразнение.

— Какво правиш тук? — попита той.

Убиецът не си даде труда да отговори. Дявол да го вземе, в края на краищата беше съвсем ясно какво ще стане.

Грийнслейд доста късно осъзна, че пушката е насочена към него. На лицето му се изписаха ярост и паника.

Той понечи да се върне обратно в къщичката, където без съмнение имаше оръжие. Само че не успя да го направи достатъчно бързо. Куршумът го улучи в гърдите.

Изстрел в главата би било прекалено лесно, защото смъртта щеше да настъпи мигновено. А по този начин убиецът щеше да разполага с достатъчно време да наблюдава как кръвта на жертвата му изтича, щеше да измине и достатъчно време, за да може Грийнслейд да проумее, че това е отмъщение.

* * *

Новината за смъртта на Гордън Грийнслейд се появи на първа страница в „Лоринг Хералд“. Всички бяха искрено потресени — в края на краищата Грийнслейд беше най-влиятелният движещ фактор и лидер в градчето, макар и скръбта им да не беше чак толкова искрена. И все пак никой не пропускаше в някаква степен да изрази уважението си към покойния, защото смъртта му не беше довела до никакви промени в икономическата и политическата реалност. Семейство Грийнслейд все така упражняваше контрол върху втория по големина работодател в Лоринг, а косвено и върху най-големия — колежа. Той съществуваше единствено благодарение на фондацията на семейство Грийнслейд.

От полицията си свършиха работата и проведоха разследване. Накрая обаче стигнаха до заключението, което убиецът беше предвиждал: че Гордън Грийнслейд е убит при нещастен случай. Стрелецът е бил излязъл на лов извън сезона и вероятно дори нямаше представа, че случайният му изстрел е убил някого. Във всеки случай изглеждаше невероятно някога да бъде намерен човекът, който бе дръпнал спусъка.

Всички, които живееха в този район, знаеха, че планината беше опасна сама по себе си. През есента поройни дъждове препълваха реките и нивото им опасно се покачваше, като помитаха всички, които имаха нещастието да бъдат изненадани от придошлата вода. Свличания на земна маса задръстваха пътищата. Бурните ветрове поваляха дървета, които можеха да размажат превозни средства. Всяка година през зимата лавините в отдалечените райони погубваха малцината скиори и сноубордисти. Неизбежно през лятото някой и друг турист падаше в ледниковите пукнатини или просто изчезваше завинаги.

А при лов в планината нещастните случаи ставаха целогодишно.