Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (20)

Двадесета глава

— Ти как започна работа като частен детектив? — попита Шарлот.

Макс се замисли над въпроса й, докато дъвчеше хапка от много вкусното кюфте от рачешко месо, което си бе поръчал.

Ресторантът бе едно от онези нормални, уютни места, каквито имаше навсякъде из Сиатъл и околностите. Предлагаше дълго меню с бири от малки пивоварни и местни вина. Също така в менюто имаше и много „малки порции“. Той си беше поръчал основно ястие, докато Шарлот си бе избрала две малки порции — печено брюкселско зеле и чинийка с пълнени яйца. Очевидно, освен че купуваше миниатюрни мебели, тя се хранеше и с миниатюрни порции. Нищо чудно, че изглеждаше доста слабичка.

— Бившата ми съпруга ми беше задала същия въпрос — отвърна той.

Малко късно той си спомни как беше прочел някъде, че едно от правилата за успешни срещи след развод е да не споменаваш бившата си. От друга страна, това не беше среща. Това беше бизнес. Но имаше също и правила за обсъждането на личния живот с бизнес съдружниците.

Шарлот трепна.

— Съжалявам. Не исках да се ровя в стари работи.

— Вината е моя. — Той отпи малко бира. — Аз споменах бившата си жена.

— Е, да, и аз имам нещо като бивш съпруг.

— Колко време мина, откакто този негодник ти каза, че няма намерение да се появи на сватбата?

— Два месеца, една седмица и три дни — отговори Шарлот с лъчезарна и ведра усмивка. — Не че ги броя.

Той се засмя.

— Разбира се, че не.

— Но позитивното е, че успях да изплатя роклята и неустойката на цветаря миналия месец. Това бе много добър ден в живота на Шарлот. За нещастие, трябваше да заплатя реалната цена на роклята, защото вече бе преправена.

— И какво направи с нея?

— Продадох я за жълти стотинки на магазин за дрехи под наем. Едва ли някога щях да я облека.

— Ами ако решиш да се омъжиш отново?

Тя го изгледа така, сякаш той бе казал нещо изключително глупаво или невероятно тъпо.

— Очевидно, ако такова нещо се случи, ще трябва да си взема нова — отвърна сдържано тя.

— Вярно — рече Макс. Чувстваше се като пълен глупак и опита да върне разговора в правилната посока. — Финансово аз също съм независим и без дългове. Тя получи къщата, която се намира край столицата Вашингтон, а аз осребрих средствата по пенсионната ми сметка, за да мога да изплатя издръжката, но си заслужаваше. Исках раздялата да е на чисто.

Шарлот кимна и хапна малко от печеното брюкселско зеле.

— Изглежда, че и двамата сме в процес на преоткриване на живота си.

Той почти се задави с бирата си.

— По този начин нещата изглеждат доста положителни.

— Не вярваш ли във възможността да се преоткриеш?

Той се замисли за кратко.

— Хората са такива, каквито са. В повечето случаи не се променят. Поне не много.

— Това е доста негативно мнение за човешката природа.

Той бавно се усмихна.

— Има си предимство. Аз си изкарвам прехраната, като разпознавам модели на поведение и предричам действията на хората. Фактът, че повечето хора не се променят много с времето, е благоприятен за бизнеса ми.

— Разбирам позицията ти. И наистина виждам множество примери на твоята теория в реалния свят в „Рейни Крийк Гардънс“. Хората не се променят много. Те просто стават по-концентрирана версия на това, което винаги са били.

— Аха. — Той изяде един пържен картоф. — Както казах, това е един от крайъгълните камъни на моя бизнес модел.

— Каза, че преди си бил профайлър — продължи тя след миг.

— Имахме по-представително име за професията — съдебен анализатор на поведението — но, да, бях профайлър. Бях в консултантска фирма, която работеше по договор с различни полицейски участъци из страната и от време на време — с правителствени агенции.

Шарлот остави вилицата си и го огледа с мрачно изражение.

— Как успяваше да издържиш? — попита тя.

Той тъкмо щеше да изяде още една хапка от кюфтето с рачешко месо. Бавно свали вилицата.

— Не мисля, че някой някога ме е питал това — рече той. — Когато хората разберат с какво съм си изкарвал прехраната, ми задават всякакви въпроси. Искат да знаят дали правенето на криминални профили в реалния свят става по същия начин като по телевизията. Молят ме да им разкажа за най-тежкия случай, по който някога съм работил. Питат ме дали съм залавял някои известни убийци. Но не и това.

— Съжалявам. Не исках да питам за толкова лични неща. Не е моя работа.

— Няма проблем — отвърна той. — Отговорът е, че имаше много случаи, когато не мислех, че ще мога да отида на още едно местопрестъпление. Случаи, когато ми се гадеше. Случаи, когато се събуждах потен от кошмари. Случаи, когато се налагаше да използвам алкохол или сънотворни, за да поспя.

— Но все пак си вършил работата.

Той сви рамене.

— Да. Какво мога да кажа? Парите си заслужаваха.

— Това не е причината да си я вършил.

Той повдигна вежди.

— Така ли смяташ?

— Да. Мисля, че си се занимавал с това, защото си умеел да го правиш както трябва и защото някой трябва да го върши. От начина, по който говориш за това, работата ти е била призвание.

Той се замисли за миг.

— Не знам дали е призвание. Накрая трябваше да напусна.

— Имал си провал като профайлър ли?

Въпросът бе простичък… а отговорът — невъзможен. Той въобще не биваше да позволява разговорът да се насочи така дълбоко в бурените, с които бяха обрасли личните му проблеми.

Срещна погледа й.

— Имаше един случай. Свърши зле. След това проблемите ми — нощното потене и безсънието — се влошиха. Психиатърът в нашата фирма стигна до заключението, че вече не съм полезен член на екипа. Колегите ми мислеха, че съм станал пълен параноик. Съпругата ми заяви, че иска развод. Бях помолен да напусна. Имах избор да го направя или да бъда уволнен. Затова се оттеглих.

Той беше готов да поеме последиците от разказа си. Не бе възнамерявал да споделя толкова много неща с нея — не трябваше да го прави. Но поради някаква необяснима причина искаше тя да знае истината. Не бе сигурен какво да очаква. Шок, може би. Притеснение, със сигурност. В крайна сметка сега тя знаеше, че работи с детектив, който е бил заставен да напусне последната си работа, защото е загубил самообладанието си.

Но Шарлот просто кимна в знак на разбиране, приемайки новината по начин, който подсказваше, че я бе прозряла, преди той да й разкаже — беше я предусетила и нищо не я притесняваше.

— И затова си се преместил на запад, в Сиатъл, за да откриеш друг начин да използваш уменията си — рече тя.

Макс не беше сигурен как да отговори на този въпрос.

— Да — каза той.

— Защо избра Сиатъл?

Той отново установи, че е изненадан от въпроса й.

— Роден съм тук — обясни Макс.

— Тук ли си израснал?

— Не.

— Но усещаш връзка със Сиатъл, защото си роден тук. Разбирам.

— Мой ред е да задавам въпроси — прекъсна я той. — Как стана така, че вие двете с Джоселин сте доведени сестри?

— Баща ми умря, когато бях дете. Джоселин е загубила майка си, когато е била тийнейджърка. Майка ми и бащата на Джоселин се срещнали, когато и двамата решили да отидат на годишна среща на випуска си от гимназията. Оказало се, че двамата са имали връзка през последната година в училището, но заминали в различни университети и животът им поел по различни пътища.

— Както разбирам, старата любов е пламнала отново, когато отишли на срещата, така ли?

— Да. Двамата бяха доста щастливи заедно, но ги загубихме преди две години.

— Какво се случи?

— Бащата на Джоселин беше пилот. Имаше свой собствен самолет. Двамата с майка ми пътуваха към курорт в Колорадо. Времето се влошило над планините. Самолетът паднал. И двамата загубиха живота си.

— Съжалявам — каза Макс.

— Благодаря.

— Значи сега сте само двете с Джоселин?

Шарлот кимна и отпи малко вино.

— Предполагам, че сте се разбирали, след като родителите ви са се оженили?

— Шегуваш ли се? Първоначално се мразехме.

— Кога станахте близки? — попита Макс.

— Казвах си, че не искам да бъда приятелка с Джоселин, но истината бе, че тя беше всичко, което аз исках да бъда, това, което всяка тийнейджърка иска да бъде — готина, красива, уверена, смела. Притежаваше чувство за стил и винаги имаше приятел или поне трима потенциални кандидати. Освен това изкарваше добри оценки.

— Момиче първа класа.

— Определено. — Шарлот сбръчка нос. — Аз бях втора класа, повярвай ми.

— Всичко това е достатъчно добра причина да я ненавиждаш.

— Разбира се. Но тя имаше едно друго качество, което промени всичко. Джоселин се държеше мило с мен.

— Мило ли?

— В един момент тя започна да ме съжалява. Държеше ме под око. Например един от учениците последна година ме покани на среща. Той бе едно от момчетата първа класа. Играеше във футболния отбор. Излизаше на срещи с най-красивите момичета. Приеха го в добър университет. Безсмислено е да казвам, че бях развълнувана, когато ме покани да изляза с него. Никога не бях имала истинска среща и бях поканена от едно от най-популярните момчета в училището.

— Нещо ми подсказва, че тази история не свършва добре.

Шарлот вдигна чашата с вино и го изгледа над ръба й.

— Че какво не е наред в моята история? Но ти си прав. Не свърши добре. Поне така си мислех по онова време. Истината е, че Джоселин ме спаси. Когато й разказах кой ме е поканил на среща, тя побесня. Първоначално си помислих, че ревнува. Но тя знаеше, че мръсникът участвал в гнусно състезание с няколко други момчета от отбора. Трупаха точки, като спяха с колкото се може повече момичета през последната година в училището. Този тип, който ме бе поканил, ме смятал за лесна плячка.

— Надявам се, че си послушала съвета на Джоселин.

— След много сериозни драматични перипетии, да. Послушах я. Естествено, бях съсипана. Но дори тогава знаех, че Джоселин е много по-умна от мен, когато се стигнеше до опасните игри, които се играеха в гимназията. И тя разполагаше с едно много важно нещо, когато се опитваше да ме убеди.

— Какво бе то?

— Според психотерапевтката ми съм склонна да избягвам рисковете — каза Шарлот. — По онова време не бях наясно, че е така, просто знаех, че не съм много смела.

— Била си предпазлива?

— Ъхъ. Джоселин, от друга страна, е пристрастена към адреналина. Винаги я оставям тя да прави бънджи скокове. Във всеки случай тя ми разказа достатъчно подробности за това какво ще се случи на великата ми среща с футболния герой и успя да ме уплаши адски много. Отказах се.

— А какво се обърка с годеника? Защо Джоселин не те спаси от тази грешка?

— Добър въпрос. Брайън Конрой изглеждаше перфектен. Джоселин бе съгласна. Когато направихме анализ след случката, решихме, че и двете не сме обърнали внимание на предупредителния червен сигнал.

— Който бе?

— Че Брайън беше просто прекалено добър, за да е наистина това, за което се представяше.

Макс вдигна чашата с бира.

— Значи Джоселин невинаги е права, когато се стигне до преценката й за други хора?

— Не. Но и никой не може да бъде.

— Да, социопатите са там някъде и могат да излъжат всеки, поне за известно време.

Шарлот се намръщи.

— Напълно съм убедена, че Брайън не е социопат.

— Ще приема думите ти за истина.

— Той просто има… фобия от обвързване. Не мисля, че самият той го осъзнаваше, докато не стигна до ръба на бездната и не погледна надолу.

— Като стана дума за бивши приятели, доведената ти сестра излизаше ли с някого, преди да изчезне?

Шарлот изглеждаше изненадана.

— Еха. Ловък начин да смениш темата.

Той усети как се изчервява. За щастие в ресторанта бе доста сумрачно.

— Съжалявам — извини се той. — Понякога правя така, когато работя по някой случай.

— Скачаш от една тема на друга ли?

— Да.

— Е, отговорът е, че в последно време Джоселин не излизаше с никого конкретно. Никой не я преследва, никой не я дебне, ако това се питаш, или поне не знам да има такова нещо.

— Това щеше да е твърде лесно.

Шарлот се поколеба.

— Но има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Ако Джоселин е привлякла вниманието на някой маниак, има много реална възможност да не ми е казала, че е преследвана. Не би искала да се тревожа за нея.

— Трябва ни повече информация. Ако имаме късмет, ще измъкнем нещо полезно от Бригс.