Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (12)

Дванадесета глава

Шарлот се събуди от звъна на телефона си. За миг-два реалността на сивата светлина на утрото се вплете с фрагменти от съня й, в който тя преминаваше през редица пусти, пълни с мъгла стаи, търсейки Джоселин.

Телефонът иззвъня отново.

Джоселин. Може би най-сетне се обаждаше, за да обяви, че е на линия.

Шарлот избута завивките, провеси крака отстрани на леглото и грабна телефона. На екрана бе изписано името Кътлър. За част от секундата не го разпозна. След това си спомни, че Макс й бе дал визитката си и тя бе въвела името и номера му в списъка с контакти.

— Малко е рано — каза Шарлот.

— Имам още един проблем — заяви Макс.

По гласа му остана с впечатлението, че е буден от доста време. Тя стисна по-здраво телефона.

— Какъв? — попита Шарлот.

— Джоселин Прует не е в манастира на Света Адела.

Нещо вътре в нея се вледени. Тя бързо се изправи.

— Откъде би могъл да знаеш това? — попита Шарлот. — В манастира няма телефон. Джоселин каза, че нейният телефон ще е изключен през цялото време, защото няма да има мобилна мрежа и достъп до безжичен интернет.

— Сигурна ли си в това?

— Да. Виж, снощи изпратих съобщение на Джоселин, разчитайки на слабата вероятност, че тя може да е намерила начин да провери съобщенията си. Казах й, че имам лоши новини за Луиз. Не получих отговор.

— По какъв начин Джоселин е направила резервация в манастира? — попита Макс.

— Използва туристическа агенция, специализирана в различни видове екзотични пътувания и кътчета за уединение. Те резервират почивки из цял свят, където се практикуват йога и медитация, както и други преживявания от подобен род.

— Преди малко разговарях с началника на полицейското управление на Света Адела. Той бе много услужлив. Обясних му, че имаме спешен случай и че трябва да се свържем с Джоселин Прует незабавно. Той изпрати един от полицаите си до манастира.

Шарлот затвори очи.

— Аз съм голяма глупачка. Изобщо не ми мина през ума да се свържа с местните ченгета.

— Не си глупачка. Рано или късно щеше да ти хрумне. До вчера още се опитваше да осмислиш смъртта на Луиз Флинт.

Шарлот отвори очи.

— Благодаря ти, че ми намираш оправдание. Сигурен ли си, че Джоселин не е на острова?

— Доколко мога да съм сигурен, без да мога да се кача на самолета за Света Адела.

Шарлот отново седна на края на леглото.

— О, божичко.

— Монахинята, която отговаря за метоха, информирала полицая, че Джоселин Прует направила резервация при тях за един месец и да, пристигнала и се регистрирала навреме.

— И какво?

— Но си тръгнала на следващия ден.

— По дяволите!

— Очевидно не й е допаднал начинът на живот там.

— Стига бе! — Шарлот се разведри. — Може би вместо това се е преместила в някой хотел на плажната ивица.

— Монахинята не знаела къде е отишла Джоселин, казала само, че си тръгнала. И преди да ме попиташ нещо друго, не, Прует не е отседнала в някой от местните хотели. Началникът на полицията е проверил.

Шарлот си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да проумее настъпилите усложнения.

— Джоселин изобщо не е имала намерение да остава в манастира — рече тя. — През цялото време е планирала да изчезне.

— Така изглежда — съгласи се Макс. — Очевидно е планирала да остане невидима поне месец, но явно не е искала ти или някой друг да се тревожите за нея.

Шарлот се изкушаваше да приеме твърдия, безличен тон на гласа му като знак за безсърдечност, но нещо й подсказа, че за Макс това просто бяха обичайните доказателства в работата му. Той си изкарваше прехраната с намирането на отговори. От негова гледна точка, той просто я информираше за последните данни по най-ефикасния възможен начин, за да може да продължи да работи.

— Купила си е билет за Света Адела и е стигнала дотам, че наистина да се регистрира в манастира, така че всеки, който се опита да я потърси онлайн, да остане убеден, че тя е пристигнала на острова — обясни той. — Повечето хора биха предположили, че тя е там, където трябва да бъде.

Шарлот стисна много силно телефона.

— Повечето хора като мен имаш предвид. Но ти си предприел по-нататъшни мерки. Обадил си се на местната полиция. Защо аз не се сетих за това?

— Не си се обадила на полицията в Света Адела, защото до вчера нямаше причина да смяташ, че доведената ти сестра не е там, където трябва да бъде — обясни Макс.

Значи сега и той четеше мислите й.

— Но ти машинално си предположил, че Джоселин вероятно не е там, така ли е? — попита тя.

— Не съм предположил нищо по никакъв начин. Просто обичам да проверявам подробностите, когато мога.

— Значи сестра ми наистина е изчезнала безследно.

— Така изглежда. Ако тя иска да се свърже с теб, без да използва телефона си, има начини. Телефон с предплатена карта. Компютрите в обществената библиотека. Но тя не го е сторила. — Макс целенасочено направи пауза. — Нали?

Осъзнаването, че той не й вярва напълно, я порази като малък електрошок. След което тя се вбеси.

— Не, Джоселин не се е обаждала — отсече Шарлот и направи пауза. — Мислиш ли, че тя знае за смъртта на Луиз Флинт?

— Ако е изчезнала, защото е била уплашена, логично е да следи какво се случва в Сиатъл. Мисля, че спокойно може да се каже, че тя знае за смъртта на Луиз, да. Дали Джоселин подозира, че приятелката й е била убита, не мога да кажа.

— Повярвай ми, Джоселин ще предположи, че Луиз е била убита. Определено няма да повярва, че най-добрата й приятелка е взела свръхдоза. — Шарлот отново се изправи рязко, ръката й стискаше телефона. — О, боже, смяташ ли, че Джоселин е…

Не можа да се насили да изрече думата, но Макс очевидно нямаше проблем със суровата реалност.

— Възможно е тя да е мъртва — каза той. — Но мисля, че е малко вероятно. Мъртвите тела намират начин да се появят отнякъде.

Шарлот потрепери, след което си каза, че навярно това е начинът, по който Макс се опитваше да я успокои.

— Имаш предвид начина, по който тялото на Луиз се появи ли?

— Да. — Макс направи кратка пауза. — Към този момент изглежда, че Джоселин се укрива. Фактът, че не съм успял все още да я открия, е добра индикация, че тя знае какво прави.

— Тя разбира много от технологии.

— Очевидно е. А останалите членове от семейството й? Има ли някой друг, с когото може да се е свързала?

— Няма друг — отвърна Шарлот. — Баща й почина преди години. Няма братя и сестри. Баща й се ожени за майка ми, когато двете с Джоселин бяхме тийнейджърки. Въпросът е от кого се крие тя?

— Може би от човека, който е убил Луиз Флинт — предположи Макс.

— Опасявах се, че ще кажеш това.

Шарлот погледна безизразно през прозореца.

— Там ли си още? — попита Макс след малко.

Тя преглътна тежко.

— Да. Да, тук съм. Просто ми е трудно да осмисля всичко това. Ако си прав, Джоселин е пазила някои големи тайни от мен.

— Да.

— Тя се е опитвала да ме предпази.

— Мислиш ли?

— Винаги е била такава. От самото начало.

— Не искам да бъда човекът, който разваля представата ти за доведената ти сестра — каза Макс, — но има и други причини да те е държала на тъмно. Може да е предпазвала себе си.

— Не — възрази Шарлот. — Ако тя пази някаква тайна, то е защото не иска да ме въвлича в нещо, което се е случило.

— Ще разбера какво е станало със сестра ти — обеща Макс. — С това си изкарвам хляба.

— Но ти няма да си сам, нали така се разбрахме? Аз също участвам.

— Имаш ли представа откъде искаш да започнеш? — попита Макс.

Той не го каза саркастично или арогантно. В гласа му прозвуча любопитство и съпричастност, сякаш я слушаше с най-голямо внимание.

— През нощта внезапно си спомних за онази бележка, която Луиз бе изпратила в плика с ключовете по пощата до Джоселин.

— Какво за нея?

— Луиз казва, че нейното хартиено копие на папката е в багажната клетка и че не е качено в интернет.

— Което намеква, че и доведената ти сестра също има копие на хартиен носител — заключи Макс. — Това ли казваш?

— Именно.

Макс остана смълчан за няколко секунди.

— Имаш ли някаква идея къде може да го е скрила?

— Джоселин държи повечето от най-важните си архиви и документи онлайн. Но също така поддържа една много старомодна система за съхранение — в банкова депозитна касета.

Последва кратко мълчание от другия край на връзката, където бе Макс.

— Ще ни трябва ключ — най-сетне рече той.

— Имам ключ — отвърна Шарлот. — Аз съм единственият човек, на когото тя вярваше напълно. — С ужасяваща изненада установи, че е използвала минало време. — Искам да кажа, че съм единственият човек, на когото вярва. Е, добре, очевидно не ми е споделила всичко, но ми има доверие.

— Разбирам — каза Макс. — Ще я намерим.

Тя се изненада от странната мила нотка в мрачния поток на гласа му. Той заяви това така, сякаш даваше клетва. Но тя обърна внимание и че се спря дотам. Не й предложи надежда, че Джоселин е все още жива. Просто й обеща да я намери.

Макс Кътлър не е от типа хора, които дават обещания, без да са убедени, че могат да ги изпълнят, реши Шарлот. От друга страна, нещо й подсказа, че ако той даде дума, може да разчита на него, че ще отиде и в ада, за да я спази.

Но пък тя бе бъркала в преценката си за мъжете и преди това. Брайън Конрой беше пример номер едно.

— Ще се обадя на шефката си, за да й кажа, че няма да пристигна навреме на работа — каза тя.