Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (7)

Седма глава

— Изглежда, че този, който е претърсил апартамента, е слизал също така и долу при багажната клетка — отбеляза Макс. — Бързал е и не е заключил отново катинара.

Той отвори дървената врата и направи бърз оглед на съдържанието на клетката. Тясното пространство беше препълнено с такива вещи, каквито се държат в багажни клетки. Имаше градинска маса и няколко сгъваеми стола, които вероятно украсяваха малката тераса на апартамента през лятото. Един голям кашон бе разкъсан и вътре се откриваше богат асортимент от празнични украси. На стената бе окачено колело. Имаше прилежно навит спален чувал, палатка, печка за къмпинг и ски оборудване. Имаше също така и голямо разнообразие от куфари.

— Няма начин да разберем дали е намерил това, което е търсил, нали? — попита Шарлот.

Тихата тъга в гласа й накара Макс да огледа по-внимателно. Надяваше се тя да не заплаче. Не умееше да се оправя с плачещи жени.

— Добре ли си? — попита той.

— Да. — Тя извади носна кърпичка от джоба на якето си и попи очите си. — Ами добре съм, доколкото мога да се чувствам добре при тези обстоятелства. Работата е там, че Луиз бе най-добрата приятелка на Джоселин. Просто е толкова депресиращо да си помислиш, че тя няма повече да дойде тук, за да използва нещата, които е складирала. Джоселин ще бъде съсипана, когато разбере какво се е случило.

По дяволите. Тя плачеше. Той реши, че е най-добре да се престори, че не е забелязал.

— Сестра ти и Флинт наистина ли са били толкова близки? — попита Макс.

Шарлот заподсмърча леко, но когато проговори, гласът й бе по-спокоен.

— Да — отвърна тя.

Успя да се овладее — помисли си той и изпусна лека облекчена въздишка.

— Изглежда, че той е отварял кашоните, а също и куфарите — отбеляза Макс. — Но не мисля, че е намерил това, което е търсил.

— Откъде можеш да знаеш?

— Просто има нещо в този необмислен начин на претърсване — рече той. Никога не бе успявал да обясни как работи. Опитваше се да намери някакви закономерности, опитваше се да разбере причините за привързаността, с която този човек бе претършувал клетката така яростно и трескаво.

Макс извади куфарите и се спря, за да огледа обстановката. Багажните клетки заемаха цял етаж от сградата. Бяха подредени по такъв начин, че сполучливо създаваха ред и върху ред от тесни каньони от земята до тавана с множество задънени проходи. В момента двамата с Шарлот бяха единствените хора наблизо, но ситуацията можеше да се промени. Някой съжител или друг човек можеше да се появи по всяко време.

Той си каза, че иска да предотврати необходимостта да дава ненужни обяснения на непознати, но това не беше цялата истина. Реалността бе, че се чувстваше крайно неудобно в тесни пространства — особено такива с ограничен изход. Усещаше как старите спомени — а също така и старите кошмари — се съживяват.

Трябваше да се концентрира върху сега поставената му задача. Нямаше как да я свърши добре, докато някаква част от него очакваше чудовището да изскочи от вратите на някоя от багажните клетки.

Макс внимателно огледа куфарите един по един. Всички без един бяха празни. Малкият куфар на колелца за ръчен багаж обаче съдържаше пътна карта и три големи пощенски плика.

— Няма наркотици и пари — каза той. — Но вътре има няколко неща. — Той затвори куфара и го вдигна. — Ще ги погледнем по-подробно горе, в апартамента.

За миг или два той си помисли, че Шарлот ще възрази. Тя го погледна с леко разтворени устни, очите й започнаха да се разширяват. Макс знаеше, че тя изгаря от любопитство да разбере какво е съдържанието на куфара. Но каквото и да бе видяла в изражението му, трябва да я бе убедило, че няма смисъл да спори за нещо толкова дребно.

— Добре — съгласи се тя.

Не задава никакви въпроси — помисли си той. Това беше хубаво.

Остави я да води по обратния път през лабиринта от клетки. Тя отвори вратата, която извеждаше навън от хранилището. Той я последва в асансьора и натисна бутона за десетия етаж.

Никой от тях не проговори по време на краткото пътуване, но Макс усещаше силно присъствието й. Тя стоеше напрегната и мълчалива, наблюдаваше как номерата на етажите се сменят, сякаш показват таен код. Той се запита дали Шарлот е наясно какво има в куфара. Можеше да е единствено сигурен, че тя е притеснена от това, което можеха да намерят. Това беше интересно.

Не, реши той, Шарлот е интересна.

За няколко секунди той се опита да се убеди, че любопитството му е от професионално естество. В крайна сметка разследваше вероятно убийство, а Шарлот беше един от първите хора, които се появиха на сцената. В предишната си работа той бе научил, че има доза истина в старото поверие, че убийците често се връщат на местопрестъплението. Понякога се връщаха, защото искаха да се уверят, че не са оставили нещо недовършено. А понякога не можеха да устоят да не се върнат, защото бяха водени от натрапчива идея, която беше твърде силна, за да й се противопоставят.

Така че, да, той професионално имаше причини да проявява любопитство към Шарлот Сойер.

Но дълбоко в себе си знаеше, че любопитството не бе просто професионално — беше лично.

Осъзнаването на този факт го разтърси сериозно. Той стисна по-здраво дръжката на куфара.

Не бе сигурен какво бе очаквал преди, когато взе асансьора, за да се срещне с нея долу, във фоайето. Винаги се опитваше да изчака, преди да си създаде мнение, защото отдавна бе научил, че първите впечатления са ключови. Не искаше да рискува да обърка нещо в тях поради предубеждения.

Но когато вратите на асансьора се отвориха, единственото нещо, което беше смайващо ясно, бе, че Шарлот Сойер не попада в нито една от обичайните категории.

Щеше да е трудно да й сложиш етикет.

Тя не беше от типа на нафуканите, кокетничещи и закачливи жени. Не беше от страстните. Не беше от хладните, резервирани и изискани жени. Не беше обаятелна или самоуверена, нито срамежлива, нито пък нервна.

Не беше направила опит да го омае. Не се беше опитала и да го манипулира, но той беше съвсем сигурен, че тя щеше да застане срещу всеки, ако смята, че си струва да води битка.

И ако ти се усмихне, го прави истински, помисли си той. Ако зелените й очи се въодушевяха от настроение или страст, или някаква друга емоция, то това вълнение щеше да е съвсем истинско.

Тя бе разкопчала анорака си отпред, разкривайки под него тъмнозелен пуловер и черни панталони. Под дрехите извивките на тялото й не бяха крещящи — по-скоро изглеждаха гладки, стегнати и женствени.

Не можеше да посочи други черти, които се открояваха, с изключение на ясните, зорки, морскозелени очи. Но различните й части се обединяваха по един завладяващ начин.

Той я последва навън от асансьора и закрачи до нея надолу по коридора към апартамента на Луиз. Когато отвори вратата, се отдръпна назад, за да й позволи да влезе първа, тя автоматично тръгна напред, след което рязко спря на прага. На Макс му се стори, че чу как Шарлот затаява дъх, и веднага разбра.

— Винаги е така, когато знаеш какво се е случило в стаята — тихо обясни той.

Тя му хвърли поглед.

— Странно е… Да. Свикваш ли някога с чувството?

— Аз никога не успях.

— Често ли правиш подобни неща?

— Вече не. Преди бях профайлър, но сега, когато съм сам, повечето от работата ми е корпоративна. Проверка за предишни престъпления. Застрахователни измами. Подобни неща. Това означава, че обикновено не ми се налага да влизам в подобни места.

Шарлот кимна, пое си дъх и влезе в стаята с непоколебима и решителна крачка. Той я последва и затвори вратата много внимателно.

Внезапно го осени, че двамата току-що бяха провели смислен разговор, без никой от тях да има нужда да изяснява темата. Бяха се разбрали. Той не беше свикнал да води подобни разговори. И сега не бе сигурен какво да си мисли за това.

Постави малкия куфар на килима, клекна до него и го отвори.

Шарлот застана на колене до ръчния багаж.

Те разгледаха заедно пътната карта на щата Вашингтон и трите плика.

— Е, не е точно това, което очаквах — каза Шарлот.

Макс я погледна.

— Какво очакваше?

— Не знам — призна тя.

— Това е най-добрият начин да подходиш към подобни ситуации — обясни той.

— Това профайлърски подход ли е?

— Това бе моят профайлърски подход. Всеки го прави различно. — Той извади картата на щата Вашингтон и бавно я разгъна. — Не са много хората, които използват подобни хартиени карти в днешни дни. Те разчитат на джипиеса и на онлайн картите.

— Не помня Джоселин да е споменавала, че Луиз планира пътуване с кола. Но от друга страна, няма причина да ми го казва.

Той я погледна.

— Доведената ти сестра не те ли е запознавала със своя кръг от приятели?

— Не съвсем. Най-близките й приятелки са членове на инвестиционния й клуб. Тя ме представи на тях и съм ги виждала от време на време, но те са нейни приятелки. Истината е, че нямам много общо с тях.

— Хм. — Той се позамисли върху думите й. — Значи не си била поканена да инвестираш в тяхната група?

— Не. — Шарлот сбръчка нос. — Джоселин каза, че не изкарвам достатъчно пари, за да поема риска. Тя обясни, че инвестициите на клуба й в основни линии са форма на залагане. Джоселин и останалите се събираха за питиета, правеха прочувания, след което осъществяваха борсови спекулации за някакви държавни ценни книжа и за нови предприятия, за които мислеха, че имат шанс да се разраснат.

— Някои от тях разраснаха ли се?

— Джоселин казваше, че поспечелили малко пари с някои, но през повечето време приходите били компенсирани от загуби. Обаче наскоро ми сподели, че имали големи надежди за едно ново местно предприятие, в което бяха инвестирали преди няколко месеца. Каза ми, че смятат, че съществува добра възможност за изкупуване на контролния пакет акции.

Макс разгъна картата върху килима и я разгледа по-детайлно.

— Пет града са оградени с кръгче. Не виждам някаква ясна връзка между тях. Разпръснати са из цялата западна част на щата.

— Луиз е използвала жълт маркер, за да огради три от тях. — Шарлот се надвеси над картата. — Но другите два са заградени в червено. Питам се дали това е важно.

Макс бръкна в куфара и извади един от пликовете. Инициалите от външната страна бяха Дж. К. Пликът бе залепен. Той го отвори внимателно и извади няколко листа сгъната хартия. Шарлот го наблюдаваше съсредоточено.

— Е? — насърчи го тя.

— Първата страница е принтирана на компютър — отвърна той и я разгъна. — Това е копие от некролог на жена на име Дженифър Кингсли, на двадесет и една годишна възраст. Датата на смъртта е отпреди три месеца. — Той спря и хвърли поглед към картата. — Според некролога тя е живяла в един от градовете, маркирани с червено на картата.

Шарлот погледна към пътната карта.

— В некролога споменава ли се причината за смъртта?

— Не. Което често означава, че е било самоубийство или свръхдоза, или друга причина, която семейството не иска да разгласява.

— Какво има на втория лист хартия? — попита Шарлот.

Той го разгъна и го проучи.

— Бележка, в която се казва, че жертвата е работила през нощта и че причината за смъртта е предполагаема свръхдоза. Прилича на почерка на Луиз Флинт.

Шарлот издърпа следващия плик от куфара и го отвори.

В него имаше само една страница.

— Още един некролог — каза тя. — Жена на име Карън Ралстън, на двадесет години. Не е упомената причината за смъртта, но Луиз е оставила бързо написана бележка в края на страницата. Пише: „Свръхпредозирала. Тялото намерено в апартамент. Съседите предполагат, че е самоубийство“.

Макс я погледна.

— Две мъртви жени, очевидно, защото са взели свръхдоза наркотици. Телата са открити в домовете на жертвите. Сега Луиз е мъртва, очевидно, вземайки свръхдоза. Тялото й е намерено в собствения й апартамент.

Шарлот го погледна, очите й бяха помрачени от тревога.

— Какво, за бога, става тук?

— Нямам представа. — Той извади третия плик. В него имаше няколко принтирани страници. — Това са изрезки от вестници и страници от полицейски бележник за доклади.

— Още мистериозни свръхпредозирания ли?

— Не. Това са докладни за нападения. Предполагаеми изнасилвания. — Той зачете детайлите, търсейки прилики и сходни мотиви. — Всичките жертви са на почти същата възраст като двете мъртви жени. Местонахожденията съвпадат с три от градовете на картата, които са оградени в жълто.

— Има ли арестувани?

— Не и според тези доклади. Луиз е написала още една бележка: „Няма описания на нападателите. Използвани са наркотици“.

— Какво би трябвало да означава това?

— Ще направя някои проучвания и ще видя какво мога да открия.

Шарлот се отпусна на петите си и се загледа в извадените от куфара вещи.

— Луиз е била замесена в нещо опасно, нали?

— Мисля, че да. Единственото, което свързва тези пет жени, са наркотиците.

Шарлот поклати глава.

— Бях толкова убедена, че Луиз няма нищо общо с наркотици — каквото и да е търсел неканеният гост, не са били картата, тези некролози и полицейските доклади. Той дори не си е направил труда да отвори пликовете.

— Не.

— Тогава е търсел нещо друго. Наркотици или пари, точно както твърдят от полицията.

— Вероятно.

Макс огледа изпълнения с меланхолия апартамент, след което сгъна отново картата и я хвърли в куфара. Напъха последния принтиран лист в третия плик и го постави върху картата.

— Стига ми толкова от това място за днес — каза той и затвори куфара. — Имам нужда от малко време, за да обмисля намереното. Ти с кола ли си?

— Не — отвърна тя. — Дойдох пеша.

— Аз съм паркирал на улицата. Ще те закарам. — Хрумна му, че тя може да не иска да остане сама с него в колата. Но нощта се бе спуснала. Не искаше тя да върви по дъждовните улици сама. — Освен ако не предпочиташ да си вземеш такси?

Тя сякаш сериозно се позамисли над предложението му. Той си рече, че не бива да приема нещата лично. След което тя го погледна с лека, но напълно истинска усмивка.

— Благодаря за предложението — каза тя. — Благодаря.

Не бе голям скок напред, що се касае до нивото на доверие, помисли си Макс, но определено бе направена една крачка.

И веднага се запита защо се притеснява толкова за нивото на доверие. В работата му успехът се базираше на предположението, че всички, включително и клиентът му, обикновено лъжат. Всеки имаше тайни, които криеше.

Отвън, на мократа улица, Шарлот вдигна качулката на анорака си. Той вдигна яката на непромокаемото си яке. Това бе прикритието, с което разполагаше. На задната седалка на колата си имаше бейзболна шапка, но не се бе сетил да я вземе със себе си по-рано, когато се бе срещнал с Даниел Флинт в апартамента на Луиз. Запита се дали това щеше да го направи да изглежда като лошо подготвен детектив. В семейството му смятаха, че репутацията решава всичко в новата му работа.

Возилото, което бе използвал този следобед, бе невзрачна, сива, малка лека кола, с която пътуваше по работа в града. Не се набиваше на очи на улицата, което, естествено, бе причината да я харесва. Но от друга страна, не правеше и силно впечатление.

Не че се опитваше да впечатли Шарлот.

Тя не каза нищо, когато той й отвори вратата на мястото до шофьора. Вероятно се беше досетила, че не печели много от работата си като частен детектив. Ако това бе така, тя не бъркаше.

Макс затвори вратата и бързо заобиколи предницата на колата. Когато седна зад волана, косата му беше залепнала за главата, а якето му беше подгизнало. Свали го и го хвърли на задната седалка. На якето нямаше да му стане нищо, но като цяло той не се справяше добре в опита да се прави на първокласен детектив.

„И защо, по дяволите, това ми се струва важно?“ — запита се Макс. Той запали двигателя и се отдалечи от бордюра.

— Питаш се дали Луиз няма нещо общо със смъртта на тези две момичета, нали? — обърна се към нея той. — Може би им е продавала наркотици?

— Не, наистина не си я представям като дилър.

— Ти сама го каза — не си я познавала толкова добре.

С крайчеца на окото си видя как Шарлот стисна здраво презрамката на чантата си.

— Това е така, но познавам добре Джоселин — отвърна тя. — Не си представям, че сестра ми ще стане близка приятелка на наркопласьорка.

— Не се ядосвай. Трикът за намиране на отговорите е да не прибързваш. Към този момент ние разполагаме единствено с въпроси. Започнем ли да правим предположения, ще се озовем в задънена улица.

Шарлот отпусна смъртоносната хватка, в която бе стиснала презрамката на чантата си, и скръсти ръце много плътно под гърдите си. Гледаше право напред през предното стъкло.

— Ние ли? — попита тя.

Той намали заради червен сигнал на светофара и се възползва от възможността да я огледа по-добре.

Тя завъртя глава и срещна погледа му.

— Ти каза, че към този момент ние разполагаме единствено с въпроси — рече тя.

Макс стисна с ръце волана. Светлината на светофара се смени. Той отпусна крака си върху педала за газта.

— Просто така се изразих — обясни. — Работя за Даниел Флинт. Имам определени ангажименти към клиента си. Има си съответните правила за конфиденциалност към клиента.

— Това означава ли, че не можеш да работиш и за мен?

Той отново й хвърли поглед.

— Какво точно искаш да направя?

— Не е ли очевидно? Искам да разбереш дали внезапното решение на Джоселин да изчезне, без да поддържа връзка с никого, е по някакъв начин свързано със смъртта на Луиз.

Той се замисли над това около минута.

— Ще говоря с клиента ми по въпроса. Ще видя дали той е съгласен да сподели такава информация.

— Да, моля те, направи го! Защото ако не искаш да поемеш случая ми, ще намеря друг.

— Охо. Усещам изнудване.

— Средство за морален натиск.

— Ти не си никак лесна.

Тя му хвърли поглед, очевидно изненадана.

— Не е така. Джоселин не е никак лесна.

— Не твърдя, че тя не е такава. Просто казвам, че ти не си никак лесна.

Шарлот се загледа втренчено в мократа улица.

— Познаваш ме само от час.

— Понякога това е абсолютно достатъчно.

— Не съм такава — каза тя. — Аз съм от онези хора, които упорито продължават да крачат напред, въпреки трудностите.

— Просто продължаваш да правиш това, което трябва, до краен предел.

— Предполагам, че е така. Определено не съм от хората, които реагират спонтанно. Само попитай бившия ми годеник.

Макс си рече, че не бива да се вълнува прекалено от това, че тя описа годеника си като бивш. Вероятно на хоризонта вече се е появил някой друг, помисли си той.

— Имам проблем с това да те поема като клиент — обясни Макс. — Може да се получи конфликт на интереси. Но ще разговарям с Даниел Флинт тази вечер и ще му обясня, че двамата имате взаимен интерес да разберете какво се е случило с братовчедка му. Ще видя дали той е съгласен по моя преценка да реша да споделя информация с теб.

— Добре — съгласи се тя и се поколеба за миг. — Това за упоритото крачене напред…

— Какво за него?

— Моята психотерапевтка ми каза, че невинаги е добра стратегия. Тя ми обясни, че трябва да развия спонтанност в реакциите си и да се открия за нови възможности.

— Имаш психотерапевтка?

— Ходих при една известно време, след като годеникът ми, когото наричам също така задник, ме заряза пет дни преди сватбата. Не че съм огорчена.

— Разбира се, че не — съгласи се безизразно той. — Да имаш зъб на човека, който те е напуснал точно преди сватбата, би било под достойнството ти.

— Напълно. А и е лоша карма. Но трябва да призная, че има моменти, когато си мисля да набода малка кукла с иглички.

— Напълно разбираемо.

— Благодаря ти.

Той й хвърли поглед.

— Значи тази психотерапевтка ти каза да се научиш да бъдеш по-спонтанна?

— Ъхъ.

— Все още ли ходиш при нея?

— Не.

— Защо?

— Тя настояваше, че за да продължа напред, трябва да приема факта, че нося еднакъв дял от отговорността за раздялата.

Макс подсвирна леко.

— Това е бездушно. Как, по дяволите, е измислила тази идея?

— Тя твърдеше, че нарочно съм игнорирала дисфункционалния аспект на връзката и белезите на несъвместимост. Позволила съм си да дам воля на илюзорното мислене, защото съм убедила сама себе си, че Брайън е господин Перфектност. Какво да кажа? Омръзна ми да ми обясняват, че вината е моя, дето са ме зарязали пред олтара — или почти пред олтара.

— И си уволнила психотерапевтката.

— Ъхъ. — Шарлот помълча. — Всъщност това бе най-хубавата част от терапията. Но нямам никаква представа защо обсъждам личния си живот с теб.

— Не съм експерт по креативна спонтанност. Аз самият съм от хората, които продължават упорито да крачат напред. Но от това, което ми разказа току-що, бих заключил, че да зарежеш психотерапевтката си е доста добър пример за спонтанна постъпка.

Последва кратко мълчание.

— Да, така е, нали? — рече Шарлот. — Не се бях замисляла над това по този начин. — Тя изглеждаше доволна.

— Не че искам да сменя темата, но има нещо, на което искам да ти обърна внимание — каза той.

— Кое е то?

— Ти каза, че не смяташ, че е възможно доведената ти сестра да е близка приятелка с жена, която се занимава с наркотици и която може да е свързана със смъртта на две други жени.

— Да.

— Но трябва да ти обясня, че винаги, когато ченгетата арестуват серийни убийци, изнасилвачи на деца или други подобни злодеи, първото нещо, което всички приятели и съседи споделят, е…

— „Той изглеждаше толкова приятен, нормален човек“ — довърши Шарлот. — Да, това ми хрумна. Но трябва да признаеш, че има нещо, което може да се приведе като довод за невинността на Луиз.

— Какво?

— Ако тя е отговорна по какъвто и да е начин за смъртта на тези две жени или за продажбата на наркотици на други хора, определено нямаше да пази тези записки за действията си, които могат да я свържат с престъпленията.

— Ти не знаеш много за злодеите, нали?

— Ами не.

— Запомни го от мен, те обичат да си водят отчетност.