Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (44)

Четиридесет и четвърта глава

Час по-късно Шарлот стоеше в коридора пред апартамента на Виктория и наблюдаваше как Макс прави нещо с ключалката на вратата, за което бе почти убедена, че е напълно незаконно.

Тя полагаше големи усилия, за да изглежда, сякаш има всичките права на света да е тук с този мъж, който вършеше нещо така незначително, като влизане с взлом в чуждо жилище. Но се притесняваше, че не е много добра актриса.

За щастие засега никой от обитателите не им бе обърнал внимание. Охраната в сградата бе стандартна. Нямаше управител или дежурен портиер вечерта. Беше потресаващо лесно да се вмъкнат във фоайето след един от обитателите. Този млад мъж, голям любител на новите технологии, който ги отведе там, дори не си направи труда да вдигне очи от телефона си. Шарлот смяташе, че той дори не е забелязал присъствието им.

— В големите комплекси с апартаменти винаги има много хора, които се изнасят и нанасят — бе обяснил Макс по пътя, за да потисне притеснението й. — Хората са свикнали да виждат непознати по коридорите. А пък в нашия случай ти си напълно легитимна позната на един от наемателите. А версията, че идваш да поливаш цветята, е само резервна, в случай че някой ни спре.

Най-напред двамата слязоха долу, в паркинга. Колата на Виктория не бе на мястото, обозначено с номера на апартамента й, още едно доказателство, че е избягала. Сега те щяха да влязат в апартамента й. Шарлот бе толкова напрегната, че трепереше. Надяваше се Макс да не забележи.

Откъм ключалката се чу леко, приглушено щракване, след което Макс отвори вратата. Шарлот бързо влезе вътре. Макс я последва и затвори. Тя забеляза, че той я заключи като предпазна мярка. Ако някой почукаше, щяха да разполагат с ограничено време, за да приведат в действие версията за поливането на цветята.

Макс запали лампата.

— Така нашето посещение ще изглежда по-достоверно — обясни той. — Двама души, които се разхождат тук, в тъмното, с джобно фенерче, може да събуди любопитство.

— Без майтап. — Шарлот погледна към трите растения в саксии върху перваза на прозореца. Листата бяха клюмнали. — Както изглежда, версията за поливането на цветята ще се окаже истинска. Ще дам на тези бедни същества малко да си пийнат, преди да си тръгнем. Междувременно, какво търсим?

— Всичко, което може да ни подскаже къде е отишла Матис.

— Подобна пътна информация вероятно ще е съхранена в телефона или лаптопа й — предложи Шарлот. — Не виждам нито едното, нито другото.

— Тя може да е взела техниката със себе си и да държи устройствата изключени. Но може би въобще не е взимала телефона и компютъра.

Шарлот огледа апартамента.

— Да се опитаме ли да ги открием?

— Не, не можем да рискуваме да претърсваме това място. Доколкото знаем, тя може да е скрила техниката извън апартамента.

— А как ще открием Виктория?

— Мисля, че е доста вероятно тя да е заминала някъде с колата си — обясни Макс.

— Може просто да е отишла до летището и да е оставила колата си на гараж — каза Шарлот.

— Може би. Но да оставиш колата си на гараж на летището за дълъг период от време е много скъпо. Повечето хора, които възнамеряват да заминат за известно време, ще си вземат такси. А има и нещо друго — като изключим Джоселин, Матис е другият член на клуба, който толкова бързо се измъкна от града. Но ти каза, че тя има най-малко финансови възможности.

— Така мисля.

— Изглежда, че от известно време тя е имала стратегия как да изчезне. Ако не е имала много пари, за да си осигури скъпо бягство, може би е заминала при някой приятел или роднина.

Шарлот погледна към една снимка на стената. На нея имаше жена с побеляла коса, облечена в развлечени дънки и побеляла риза. В едната си ръка държеше градинарска лопата. Зад нея се виждаше стара каравана.

Осени я спомен.

— Не зная нищо за приятелите на Виктория извън инвестиционния клуб, но тя има една роднина — леля — каза тя. — Джоселин бе споменала, че Виктория е много близка с нея. Лелята умря преди няколко месеца.

— Къде е живяла лелята?

— Имаше някакъв имот на крайбрежието. Джоселин каза, че Виктория прекарвала уикендите там, но тогава лелята развила някакви сериозни здравословни проблеми. Тя се преместила в старчески дом тук, в Сиатъл, през последните месеци от живота си.

Макс вдигна поглед от картотечния шкаф.

— Тя завещала ли е имуществото си на Виктория? Това може да обясни откъде Виктория е взела пари, за да изчезне.

— Джоселин ми каза, че лелята оставила всичко на Виктория, но не било нещо голямо. Грижите, от които се нуждаела към края, погълнали повечето от спестяванията й. Мисля, че имаше някакъв имот на крайбрежието. Джоселин каза, че не струвал много. Обясни, че Виктория възнамерявала евентуално да го продаде, когато цените на пазара се повишат.

Макс извади една папка от шкафа.

— Изглежда, че Виктория е прибрала в кутия папките с финансовите документи на леля си и ги е донесла тук за съхранение. За наш късмет лелята е била старомодна. Документите й са на хартиен носител.

Не отне дълго, за да открият данъчните документи, свързани с имота на крайбрежието.

— Снимката на стената вероятно е направена в имота — каза Макс. — Мисля, че има много реална вероятност Виктория да е отишла там, за да се укрие.

— Не вдига телефона си, така че няма начин да разберем дали е отседнала в бившия имот на леля си, освен ако не отидем до брега. Това е на сто и шестдесет километра оттук.

— Няма смисъл да тръгваме тази вечер — каза Макс. — Вероятно ще се уплаши до смърт, ако непознат автомобил спре на алеята за паркиране посред нощ.

— Прав си. Не е добра идея. Джоселин ми каза, че Виктория притежава пистолет още откакто завършила гимназия.

Макс тихо подсвирна.

— Имаме си работа с един добре въоръжен инвестиционен клуб.

— Пистолетът не свърши кой знае каква работа на Луиз — коментира Шарлот.

— Да, така е. Още на сутринта ще отидем до крайбрежието.