Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (19)

Деветнадесета глава

— Изненадана съм, че детектив Бригс дори си спомня за случая на сестра ми — рече Шарлот. — По онова време Джоселин бе убедена, че той не й вярва или че ако й вярва, счита, че вината за нападението е била нейна. Тя твърдеше, че ченгетата са решили да провеждат разследването на принципа „стовари вината върху жертвата“. Пазачите на кампуса бяха дори още по-противни.

— Бригс каза, че е повярвал на историята на Джоселин, но така и не успял да открие сериозен заподозрян — обясни Макс. — Намекна също, че не е получил нужното съдействие от охраната на кампуса.

— Вярвам му — отвърна Шарлот. — Сигурна съм, че им е било наредено да приключат с този проблем.

— Бригс спомена, че органите на учебното заведение упражнили натиск върху шефа на полицията, за да не се вдига шум. Университетът бил нов и се опитвал да изгради репутация. Ръководството се бояло, че лошата репутация ще им навреди, когато наемат преподаватели и приемат студенти.

Макс се бе настанил на най-големия стол в тясната всекидневна. Макар че столът всъщност съвсем не беше толкова голям. Беше малък и лъскав. Макс просто се надяваше, че няма да рухне под тежестта му. Опитваше се да остави добро впечатление.

Шарлот се беше настанила на ръба на елегантен диван, който изглеждаше, че е купен от същия магазин, от който и столът, от магазин, който очевидно бе специализиран за миниатюрни мебели за малки апартаменти. Между стола и дивана бе поставена шикозна масичка за кафе със стъклен плот.

Целият апартамент вероятно щеше да се побере в хола на новата му къща, но беше топъл, уютен и странно изискан. Навсякъде имаше растения: големи — в рамките на прозорците, и малки, които украсяваха барплота за хранене, отделящ зоните на кухнята и всекидневната, докато други саксии със зеленина бяха наредени по различни етажерки.

Апартаментчето беше и живописно. Много живописно. Сякаш фабрика за подправки е експлодирала в тясното пространство. Минзухарено жълти стени изпъкваха над канеления на цвят тавански корниз. Килимът в пространството на всекидневната бе с цвят на начукани червени чушки с лек акцент от пръски на куркума. Ансън щеше да одобри, помисли си той. Ансън се бе научил да готви, след като се бе оказал в компанията на три малки момчета, които трябваше да изхранва. Беше станал голям майстор.

Макс не бе сигурен какво го очаква, когато влезе през входната врата на апартамента малко по-рано. Но сега му се струваше, че харесва слънчевата, жизнена палитра. Харесваше я много. Запита се дали Шарлот ще се съгласи да му даде съвети какви бои да избере, когато най-сетне започнеше да боядисва къщата си.

— Проблемът бе, че имаше твърде малко следи, откъдето да се започне — обясни Шарлот. — Джоселин въобще не бе видяла нападателя.

— Ако има някакво значение, Бригс каза, че това може би е спасило живота й.

Шарлот остави винената си чаша много внимателно.

— Това ни хрумна по-късно, повярвай ми.

Макс се пресегна за още един крекер и още един резен сирене.

— Бригс каза, че е развил няколко теории. Готов е да ги обсъди с нас.

— Кога?

— Казах му, че утре ще отидем до Лоринг с кола. Това устройва ли те? Съжалявам, че не ти се обадих предварително. Не исках да губя време или да дам възможност на Бригс да промени решението си.

— Да, утре е събота. Няма проблем. — Шарлот замълча и леко сбръчка вежди. — Ти ми каза, че Луиз Флинт е шофирала до Лоринг и обратно малко преди да умре.

— Да, според джипиеса в колата й.

— Попита ли Бригс дали Луиз не го е търсила наскоро?

— Не. Мислех си да запазя този въпрос за срещата ни с него.

Първоначално Шарлот изглеждаше изненадана, а после озадачена.

— Защо?

— Дявол да го вземе, нямам представа. Просто така работя. От опит знам, че е по-лесно да прецениш реакциите на човека, когато сте изправени лице в лице.

— Има логика. — Шарлот седеше много изправена на дивана, от нея се излъчваше решителност. — По кое време искаш да тръгнем?

— Бригс каза, че сутринта отива за риба и че след това има да свърши някои неща. Помоли ни да отидем в късния следобед. Та, какво ще кажеш да те взема малко след обяд?

— Ще съм готова.

Той погледна към чинията върху масичката за кафе. Беше изял последното сирене и крекерите.

Настъпва решителният миг — помисли си той. — Направи така, че да изглежда непринудено. Просто бизнес.

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита той, опитвайки се да изглежда така, сякаш импровизира, за да не се почувства като ужилен, ако тя му откаже.

— Добре — съгласи се Шарлот. — Има едно приятно заведение на ъгъла. Предлагат храна без глутен, за вегани, за диета палео, също и за вегетарианци.

Макс се почувства сякаш току-що е изпил много силно ободряващо питие. Почувства се добре. Развълнуван.

Просто бизнес — рече си той.

— Дано да има и истинска храна — пошегува се Макс.

Шарлот се усмихна.

— Не се притеснявай, има кюфтета от рачешко месо. От истински тихоокеански рак. И пържени картофи. Традиционната богата храна на тихоокеанския северозапад.

Внезапно залятата от цветовете на пикантни подправки стая стана още по-светла. Беше се оказал прав, помисли си той. Усмивката на Шарлот наистина си я биваше.