Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (71)

Седемдесет и първа глава

Макс се спря на тротоара пред ресторанта.

Шарлот го погледна.

— Не е нужно да правиш това.

— Напротив — каза Макс. — Трябва. Но не е нужно вие двамата да влизате с мен.

— Разбира се, че трябва да влезем — отвърна Ансън. — Семейство сме.

— Той е прав — съгласи се Шарлот. Хвърли поглед надолу към ръката си. Пръстите на Макс бяха сключени около нейните, прикривайки годежния й пръстен. Тя вдигна глава, за да срещне погледа му. — Семейството винаги пази гърба на един от него.

— Адски вярно — потвърди Ансън.

— Има още нещо, което трябва да се обмисли — рече Шарлот. — Освен че ще изпитват любопитство към своя полубрат, какъвто никога не са знаели, че имат, брат ти и сестра ти може също да се чувстват наистина, наистина неловко. Може би дори изпитват вина.

Макс се намръщи.

— Защо ще се чувстват виновни?

— Може да се страхуват, че ще ги ненавиждаш, защото са живели при бащата, с когото ти никога не си бил заедно — обясни Шарлот.

— Това ще е грешка. — Макс погледна към Ансън. — Аз съм бил с бащата, когото съм искал да имам.

Шарлот се усмихна.

— Точно така. И днес ще им покажем точно това.

Ансън изсумтя, но Шарлот си помисли, че той изглежда доста доволен.

— Ще го направим ли? — попита той. — Или ще се мотаем тук на тротоара, докато отново не започне да вали?

— Хайде да приключваме — каза Макс.

Той отвори вратата и ги поведе през претъпкания ресторант. Не пусна ръката на Шарлот. Стискаше пръстите й, сякаш тя бе неговият талисман.

Шарлот веднага забеляза двамата, с които бяха дошли да се срещнат. В сепарето отзад атмосферата беше напрегната — там тъмнокос, добре облечен мъж, близо тридесетгодишен, седеше срещу привлекателна жена, която бе няколко години по-млада от него. На масата имаше две чаши с кафе, но липсваше храна.

Тя знаеше, че Макс ги е видял в същия миг. Той изглеждаше някак изключително спокоен.

Ансън спря полицейските си очи върху сепарето, където двамата бяха седнали.

— Предполагам, че това са те — каза той.

Макс не отвърна нищо. Той тръгна напред.

Тъмнокосият мъж в сепарето седеше с лице към вратата. Той пръв видя как тримата се запътиха към тях и каза нещо на жената, която завъртя глава, за да погледне през рамо. Тя е напрегната — помисли си Шарлот, — неспокойна и нервна.

Мъжът се изправи на крака. Телосложението му приличаше много на това на Макс и имаше същите златистокафяви очи. Изглеждаше предпазлив, но изпълнен с решимост.

— Макс Кътлър? — попита той.

— Да — отвърна Макс.

— Аз съм Райън Декатур. Това е сестра ми Брук. Благодаря ти, че днес се срещаш с нас.

— Благодаря ви, че дойдохте чак от Портланд — каза Макс.

Той протегна ръка.

Спокойствие стопли погледа на Райън. Той стисна ръката на Макс.

— Нека ви представя двама членове на семейството ми — продължи Макс. — Шарлот Сойер, моята годеница, и Ансън Салинас, баща ми.

— Приятно ми е — бързо каза Брук. — Ще се присъедините ли към нас за обяд? Или само за кафе, ако предпочитате.

Тя изглеждаше подготвена за отказ.

— Обяд ми се струва подходящо — каза Макс.

— Да, наистина — добави бързо Шарлот.

— Крайно време беше някой да спомене храна — заяви Ансън. — В крайна сметка това е ресторант.

Последва леко разместване, за да се пренаредят местата за сядане. Когато нещата се успокоиха, Брук и Райън седнаха от едната страна на масата. Шарлот и Макс седяха от срещуположната страна на сепарето. Един сервитьор донесе стол за Ансън, който бе поставен в единия край на масата. Всеки, който влезе през вратата, ще си помисли, че той е патриархът на клана, развеселено си помисли Шарлот.

Щом храната бе поръчана, задръжките паднаха. Те разговаряха за всичко, освен за миналото — за трафика по магистралата, за времето, за това как Сиатъл се е развил през последните години. Райън и Брук бомбардираха Макс с въпроси. Той търпеливо им отговаряше.

— Наистина ли си бил криминален профайлър? — попита Брук.

— Какво представлява работата на следователя? — искаше да знае Райън.

И тогава Брук погледна към Макс.

— Дължа ти повече, отколкото мога да изкажа. Никога нямаше да си простя, ако бях позволила на онзи измамник Саймън Гатли да се промъкне като червей в семейството.

— Забрави за това — отвърна Макс. — Сигурен съм, че ти и останалите членове на семейство Декатур щяхте да го разберете рано или късно.

— Щеше да е късно — призна Райън. — Много по-късно. Гатли си го биваше. Признавам му това. Беше заблудил дори и татко.

— Първоначално татко не вярваше на това, което адвокатът му казваше за Гатли — разказа Брук. — Той знаеше, че информацията е дошла от теб. Каза, че не може да се има никакво доверие. Твърдеше, че вероятно имаш някакъв таен план.

— Но татко е твърде добър бизнесмен и не можеше да не обърне внимание на сериозните доказателства — добави Райън. — Той има договор с охранителна компания. Помоли ги да проучат Гатли. Те потвърдиха всичко, което бе в доклада ти. Не мога да повярвам, че Гатли толкова дълго време е успявал да се измъква с измамите си.

— Доколкото знаем, той пак ще се измъкне — каза Брук. Поклати глава. — Ще продължи напред, а не ми се иска и да си помисля за всичките хора, които ще успее да измами, преди властите най-сетне да съумеят да го спипат.

— Брук се страхуваше, че ти няма да се появиш днес — довери Райън. — Аз се опасявах, че ако се появиш, ще си ядосан.

— О, не — каза Макс. — Любопитен съм, но не и ядосан.

— Съжалявам, че татко не дойде с нас — извини се Брук. — Знам, че той е благодарен, защото ти предпази семейството ни от Гатли. Но ако трябва да съм честна, той се затруднява да проумее цялата ситуация. Мама се справя по-добре от него. Тя му каза, че трябва да дойде с нас и да се срещне с теб.

— Вероятно така е по-добре — отвърна Макс.

— Загубата е негова — добави Брук.

— Или не — тихо произнесе Райън.

Вниманието му се бе фокусирало върху входната врата на ресторанта. Шарлот и останалите се завъртяха в местата си, за да проследят погледа му.

Мъж с мрачно лице, сребристобяла коса и непроницаем поглед се запъти към масата. Пристъпваше с равномерни, целенасочени крачки, сякаш не беше сигурен дали нещата ще свършат добре, когато стигне до крайния пункт. В същото време за Шарлот бе ясно, че той бе твърдо решен да измине разстоянието. Упорито крачи напред — помисли си тя и се усмихна на себе си.

— Не мислех, че ще промени решението си — прошепна Брук. — Татко явно се е качил в колата веднага след като сме напуснали Портланд.

Ансън стана от стола си и отстъпи назад, за да освободи място на Макс да се изправи на крака.

Дейвис Декатур се спря пред Макс и го погледна.

— Дойдох, за да ти благодаря за това, което направи — каза Дейвис. — Ти не дължиш нищо на нас… на мен.

Той подаде ръка.

Макс я пое.

— Всичко е наред.

Ръкостискането бе леко вдървено, но бе ръкостискане, каза си Шарлот.

— Той го направи, защото точно с това се занимава, за да си изкарва прехраната — обади се Ансън.

— Разбирам — отвърна Дейвис. Той огледа Ансън. — А вие сте?

— Това е Ансън Салинас — представи го Макс. В гласа му отекваше гордост. — Баща ми.

— Разбирам. — Дейвис протегна ръка към Ансън. — Разбрах, че Макс е загубил майка си, когато е бил малък. Имал е късмет да ви срещне.

— Имате погрешна представа — отвърна Ансън. Той стисна ръката на Дейвис. — Аз съм този, който извади късмет. Има много място на масата. Гладен ли сте?

— Да — отвърна Дейвис. Той се усмихна на Райън и Брук, след което погледът му се спря върху Макс. — Мисля, че съм гладен. Пътуването беше много дълго.