Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (69)

Шестдесет и девета глава

След като полицаите си тръгнаха с Роксан Бригс, Шарлот се загледа замислено в яркозеленото броколи „Романеско“ и прясната дива сьомга. Реши, че вече не й се готви. Вместо това отвори бутилка вино и поръча пица.

Когато пицата пристигна, двамата с Макс седнаха на бара за хранене и започнаха да си приказват.

— Какво мислиш, че ще стане с нея? — попита Шарлот.

— Ще я задържат, докато от полицията в Лоринг не дойдат да я приберат — обясни Макс. Той изяде едно парче пица. — Ще я сложат под интензивно наблюдение, в случай че направи опит за самоубийство. Проведох няколко минути разговор с Уолш. Утре идват с кола до Сиатъл заедно с един полицай, за да я вземат и ескортират обратно до Лоринг.

— Ти се оказа прав още в самото начало, когато каза, че щом открием събитието, което е отключило всичко, останалото ще си отиде по местата.

Той кимна и отпи малко вино.

— Обикновено така се случва.

— Съжаляваш ли, че не си женен?

Той се спря, докато дъвчеше хапката си, изненадан от въпроса. Шарлот не го винеше. Тя трябваше да събере кураж, за да го попита и накрая не бе измислила особено елегантен преход за смяна на темата на разговор.

— Това, за което съжалявам, е, че имах различна представа за брака — отвърна той.

Внимателно подбира думите си — помисли си Шарлот. Е, тя правеше същото.

Усмихна му се.

— С други думи, ти си романтик.

Той се засмя силно, което сполучливо възстанови чувството за реалност в разговора.

— Съжалявам, но тук бъркаш — рече той. — Трябва да разбереш, че когато казах, че имах различна представа за брака, говорех за скучната част. Бих предпочел да изям един сандвич с риба тон и да изпия една бира вкъщи, отколкото да изляза на вечеря. Не съм от тези хора, които обичат да ходят по коктейли. Не ме бива, когато се налага да се справям с драматични емоции.

— Мога да те разбера.

Той понечи да си вземе още едно парче пица и се спря.

— Така ли?

— Разбира се. Сигурна съм, че в твоята работа виждаш много драми и си представям, че много малка част от тях е приятна. Също така в това, което вършиш, обезателно има намесено и голямо количество неудовлетворение.

— Това също — съгласи се той. — Понякога някой те наема, за да научи отговорите, а след това се разстройва от тях.

— Но ти тръгваш да търсиш отговорите, така или иначе.

— Да. Звучи като класическа дефиниция на безумие, нали? Да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати.

Тя се наведе напред и си взе едно парче пица.

— Тогава защо въобще стана профайлър и защо основа своя собствена фирма за разследвания?

— Вероятно, защото ме бива за тази работа. Мисля, че не ме бива за нищо друго.

Тя хапна малко пица.

— И вероятно, защото не те интересува да се занимаваш с нищо друго.

— Има го и това — съгласи се Макс. Той я съзерцаваше с неразгадаем поглед. — Като стана дума за малката ми фирма, може би ще ти е интересно да научиш, че наех човек на рецепцията.

— Някоя сладурана ли? Блондинка? Червенокоса? Трябва ли да ревнувам?

— Вероятно не. Новият ми човек е Ансън.

— А! — Тя помисли върху това. — Страхотна идея.

— Той има нужда от работа, а аз от някого, който да върти нещата, докато не съм в офиса. Струва ми се, че всички печелят от този вариант.

Тя се усмихна.

— Определено.

— Ще се нуждая и от нов офис. Май ще си имам партньор.

— Наистина ли? Кой?

— Един от доведените ми братя — Кабът Сътър. Днес говорих с него. От доста време е началник на полицията в Орегон. Случиха се някои неща. Той има нужда от промяна. Мисли, че може да иска да пробва Сиатъл и бизнеса на частен детектив.

Шарлот се усмихна.

— С други думи, ще удвоиш размера на бизнеса си — ще го утроиш, ако броиш и новия човек на рецепцията.

— Това не гарантира, че броят на клиентите ще се удвои или утрои — предупреди Макс.

— Ще стане — каза тя, дълбоко убедена в себе си. — Значи с всичките тези големи бизнес планове, върху които работиш, предполагам, че вероятно няма да имаш много време да съжаляваш, че не си женен — или да съжаляваш за представата си за брака.

Той бутна чинията си настрани и скръсти ръце върху плота.

— Поправи ме ако греша, но макар да съм първокласен детектив, имам усещането, че не следвам добре нишката на този разговор.

Тя отпи малко вино, остави чашата и срещна погледа му от другия край на плота.

— Просто се питах дали не смяташ, че в даден момент в бъдещето може да обмислиш отново да се ожениш.

— Обмислям го от деня, в който излязох от асансьора на жилищната сграда на Луиз Флинт и те видях.

Тя почти спря да диша.

— Наистина ли?

— Наистина. Ами ти? Готова ли си да обмислиш отново брак?

Сърцето й бе така преизпълнено с чувства, че тя се страхуваше да не извика.

— Да. Да, категорично бих обмислила да се омъжа за теб. Искам да кажа, твърде рано е и за двама ни да сме сигурни, естествено.

— Разбира се.

— Заедно преминахме през много драматични обрати. Имаме нужда от време наистина да се опознаем, преди да направим нещо драстично.

— Имаш предвид, че ще имаш нужда от време да разбереш дали ще те отегчавам до сълзи ли? — попита той.

— Не. Нямах предвид това, в никакъв случай.

Той се изправи на крака, хвана я за раменете и нежно я вдигна от стола.

— И двамата сме се опарили, така че имаме причина да не бързаме. Но засега може ли просто да се върнем към първия въпрос? Отговорът ми е „да“, бих обмислил да се оженя за теб.

— И аз бих обмислила да се омъжа за теб.

— Нека да спрем дотук за тази вечер.

Шарлот уви ръце около врата му.

— Добре — съгласи се тя. — Можем да спрем дотук. За тази вечер.

— Няма да си променя мнението — каза той.

Тя се усмихна.

— Нито пък аз.