Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (27)

Двадесет и седма глава

Това, което смрази Шарлот до дъното на душата й, бе маниакалното изражение в очите на Макс.

— Знаехме, че си имаме работа със сериен подпалвач — обясни Макс. — Мишените му бяха самотни хора, които издирваше чрез сайтове за онлайн срещи. Караше ги да вярват, че се свързват със сродна душа. И в един момент им предлагаше да се срещнат.

— А след това ги убиваше?

— Да. Стилът му изглеждаше прост и ясен. Правеше секс с жертвите си, убиваше ги на мястото, където те се чувстваха безопасно, след което изхвърляше телата. Винаги се опитваше да унищожи доказателствата, като подпалваше огън. Понякога подпалваше колата на жертвата. Понякога оставяше тялото в контейнера за боклук и изливаше запалителна течност вътре. Понякога използваше стара, изоставена сграда. Но винаги имаше огън.

Шарлот проучи мрачното лице на Макс.

— Хванахте ли го?

— Да. Сформирахме специален екип. Създадохме фалшива онлайн самоличност, която съвпадаше с профилите на жертвите, които убиецът избираше за свои мишени в мрежата. Когато той лапна въдицата, Бет, една от жените в екипа, се представи за жената, с която имаше среща. Бяхме сложили подслушвателни устройства на Бет и я следяхме, но копелето откри устройствата. Унищожи ги.

— Какво стана тогава?

— Единствената ми надежда бе, че не я е убил. Смятах, че може да реши да я остави жива за известно време, защото искаше да се присмива на онези от нас, които го търсеха. Отново разгледах стила му на действие.

— Какъв стил?

— Телата бяха открити на различни места, но когато се запознах обстойно, успях да разбера, че местопрестъпленията следваха определен ред. И в центъра имаше стара изоставена болница. Усъмних се, че може да я използва за място, където да извършва убийствата. Опитах се да убедя екипа, че си заслужава да я огледаме. Но имаше един нов при нас, за когото се смяташе, че е някакво дете чудо. Той непрекъснато говореше за алгоритмите и компютърните си модели. Беше убеден, че извършителят използва друго място за база. Ченгетата се насочиха натам. Накрая отидох в болницата сам.

— Без подкрепление?

— Страхувах се, че ако убиецът види ченгета, ще убие Бет — ако, разбира се, вече не го бе направил. Намерих скица на етажите на болницата и открих, че има подземен тунел, който свързва две от отделенията с моргата. Поех риска и тръгнах по този път.

— Тунелът е бил отворен?

— Да. Електричеството не работеше, естествено. Всеки коридор, всеки килер, всяко складово помещение бяха потенциален капан. Открих Бет в един стар операционен блок. Беше завързана и със запушена уста. Освободих я и тръгнахме. Но убиецът ни беше наблюдавал. И ни чакаше. Стрелях — успях да го уцеля в бедрото. Той започна да кърви, но беше полял пода със запалителна течност. Запали я точно когато двамата с Бет излязохме от операционния блок.

— Попаднал си в капан, което сигурно е бил най-лошият ти кошмар — горяща сграда, за която има опасност да рухне върху теб.

— Да, това до голяма степен обяснява преживяването. — Челото на Макс бе навлажнено от пот. Той използва края на юргана, за да я избърше. Не откъсваше очи от пламъците в огнището. — Двамата с Бет се измъкнахме, защото бях проучил скиците на етажите на болницата. Успяхме да стигнем до аварийното стълбище и излязохме през тунела към моргата.

— Слава богу. Значи убиецът е загинал в пламъците?

Макс най-сетне извърна очи от огъня.

— Да.

— Куинтън Зейн ли беше?

— Не. — Той леко въздъхна. — Имаше и две други жертви — кариерата и брака ми.

— Защо? Спасил си Бет. Справил си се със злодея. Бил си герой.

— Не, просто извадих адски късмет. Но не бях помолен да напусна заради случая в старата болница. А заради това, което стана после.

— Какво?

— Бях маниакално обсебен от случая. Няма друга дума, която да използвам. Не бях в състояние да спра да се занимавам с него.

— Защото не си бил убеден, че убиецът е бил мъртъв?

— Знаех, че убиецът е мъртъв, но не можех да се откажа от мисълта, че има връзка със Зейн. Съпругата ми, шефът ми, колегите ми, всички те стигнаха до заключението, че съм полудял. Наредиха ми да изляза в отпуск. Да се консултирам с психиатър. Направих и двете, но не ми помогна. Отново започнах да сънувам кошмари. Обливаше ме студена пот. Имах безсъние. Започнах да виждам нишки там, където не съществуваха. Всичко това. В крайна сметка в бюрото решиха, че вече не съм ценен кадър. Съпругата ми стигна до заключението, че съм влязъл в спирала, която води надолу, и отказвам да получа помощ. Напусна ме, за да продължи да живее живота си. Не я обвинявам.

Шарлот не свали ръка от рамото му. Не беше сигурна дали той го осъзнаваше, но имаше усещането, че не трябва да спира да го докосва. Поне засега.

— Минали са вече няколко месеца — каза тя. — Все още ли си убеден, че има връзка между този случай и Куинтън Зейн?

За миг тя си помисли, че той няма да отговори. Но накрая го направи с безизразен поглед.

— Да — отвърна той.

— Все още ли имаш кошмари, безсъние, облива ли те студена пот? — попита тя.

— Не всяка вечер… но, да. Понякога… прекарвам много тежко нощите. Психиатърката каза, че трябва да се боря с манията си. Да свикна да се разсейвам с други задачи. Да се науча да не фиксирам вниманието си само върху едно нещо. И така нататък, и така нататък. Тя каза, че истинските ми проблеми са заради това, че съм бил изоставен в миналото. Че може би това е някакъв вид разстройство на лишения от обич, което се е усложнило от посттравматичния стрес. Предписа ми някакви лекарства. Известно време ги вземах. Не помогнаха, въпросите продължиха да ме тормозят. Така че, да, когато ми е тежко през нощта, пускам компютъра и започвам да търся Куинтън Зейн.

Тя го погледна.

— Боиш се, че бившият ти шеф, бившата ти съпруга и психиатърката може да са прави, нали? Страхуваш се, че може би действаш безразсъдно, че може би наистина си в плен на фиксидея, опитваш се да намериш нишки и връзки там, където те не съществуват, така ли?

— Минавало ми е през ума.

— Не знам дали ще се съгласиш, но според мен не бива да оставяш без внимание онова, което интуицията ти е подсказала тогава, преди всичките тези месеци. Нали си намерил онази стара болница. Спасил си Бет. Несъмнено имаш дарбата да прозираш как са свързани нещата и тази дарба се опитва да ти подскаже нещо.

— Дарбата ми, както я наричаш, е вид мания. Така че, нека ти стане ясно, това не се смята за белег на добро душевно здраве.

Тя отново го погледна.

— Човекът, когото опознавам, този, който търси убиеца на Луиз Флинт и който току-що ни спаси от блъснатата в придошлата река кола, не е луд.

Той въздъхна дълбоко.

— Съжалявам. Не трябваше да ти се сопвам.

— Виж, опитал си да се лекуваш. Вземал си лекарства. И сега, като частен детектив, се опитваш да се разсейваш, като задаваш въпроси на други хора.

Макс се намръщи.

— Затова ли мислиш, че съм се хванал на тази работа?

— Вероятно. Но ето и нещо друго — ти самият имаш въпроси, на които търсиш отговор. Въпросите ти няма да изчезнат просто като се опитваш да си затваряш очите пред тях. Мисля, че трябва да се опиташ да се изправиш с лице пред тях. Може никога да не получиш отговорите, но трябва да приемеш, че въпросите ти са реални и имаш причина да ги задаваш.

Устата му леко се изви в крайчеца.

— И ти откъде знаеш това? — попита той.

— Защото съм виждала какво могат да сторят с човек неразрешените въпроси, ако се опита да ги потисне. Да вземем например доведената ми сестра, Джоселин. И не само нея. Срещала съм много хора в „Рейни Крийк Гардънс“, които никога не са получили отговорите, от които са имали нужда. Въпросите няма сами да изчезнат, Макс. По някакъв начин трябва да се научиш да им освобождаваш място в ума си. Дай им малко пространство. Ограничи ги, сложи граници, но не се опитвай да се преструваш, че не съществуват. Въпросите започват да гният в тъмнината. Ако искаш да ги поставиш в рационален контекст, трябва да ги проучиш на слънчева светлина.

Той се усмихна. И този път усмивката бе истинска.

— Къде си се научила да говориш така?

— След курсовете по каяк и няколко други, с които трябваше да се науча да реагирам естествено, се отказах и се записах на медитация. Какво да ти кажа? Това промени живота ми.