Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (60)

Шестдесета глава

— Етел, разбирам, че търсиш по-драматичен ефект в мемоарите си — каза Шарлот.

— Това се нарича ефектно въведение^[1] — обясни Етел.

— Разбирам — продължи Шарлот. — Но както обсъдихме миналия път, ти пишеш личната си история, а не белетристика. Децата, внуците и правнуците ти ще искат да знаят, че четат истината за своите предшественици.

Семинарът бе свършил навреме, както винаги, поради факта, че наближаваше „Щастливият час“. Но Етел Дийпинг бе настояла да остане в класната стая, за да докаже своя казус за шокиращия край на главата, в която описваше брака си.

— Повярвай ми, децата ми ще получат колкото си щат истина — каза Етел.

— Да, но ако видят един много драматичен елемент в мемоарите ти, за който знаят, че не е истина, ще бъдат склонни да се усъмнят в цялата ти история — включително и в наистина вълнуващите части, като например работата ти като медицинска сестра по време на войната. Ти си спасявала животи във военните зони. Ти си истинска героиня. Не би искала да дадеш на наследниците си причина да се усъмнят в тези факти, нали?

— Има достатъчно много начини, по които те могат да проверят военната ми служба.

— Да, но дали въобще ще си направят труда да проверяват, ако се съмняват в някои от другите детайли? Опасявам се, че ако прочетат как ти си убила съпруга си, ще стигнат до заключението, че целите мемоари са измислени.

Етел изглеждаше, сякаш е готова да продължи да спори, но телефонът на Шарлот изписка. Тя погледна екрана. Номерът бе непознат, но снимката и първият ред от текста накараха кръвта й да се вледени.

Ако искаш да я видиш жива, излез отвън. Вземи и телефона си. Не казвай на никого. Сива кола, паркирана на улицата отпред. Разполагаш с две минути.

— Добре ли си? — попита Етел с внезапна загриженост. — Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

Шарлот изключи телефона си. За миг се втренчи в Етел, опитваше се да размишлява ясно. Взе един химикал и записа номера на Макс върху лист хартия.

— Случва се нещо много лошо, Етел — каза тя. — Моля те, обади се на този номер и кажи на Макс Кътлър, че някой е дошъл да ме вземе. Кажи му, че този човек твърди, че ще ме заведе да се видя с доведената ми сестра. Предай му, че е изпратил снимка на Джоселин.

— Разбира се, ще му кажа. Но ти не изглеждаше добре, скъпа.

— Не се и чувствам добре. — Шарлот се спря на вратата, опитвайки се да размишлява. — Ще ми направиш ли още една услуга?

— Разбира се.

— Човекът, който ще ме вземе, кара сива кола, която е паркирана пред тази сграда. Преди да се обадиш на Макс Кътлър, ще съм ти наистина благодарна, ако използваш камерата на мобилния си телефон, за да направиш колкото се може повече снимки как се качвам в колата. Опитай да снимаш и регистрационния номер. Но каквото и да правиш, недей да излизаш навън. Направи снимките през прозореца във фоайето. Разбра ли? Обещай ми, че няма да позволиш на шофьора на колата да те види.

Очите на Етел се присвиха.

— В опасност си, нали?

— Да. А също и Джоселин. Каквото и да се случи, шофьорът на колата не трябва да вижда, че снимаш.

— Ще бъдеш отвлечена.

— Да.

Етел не се опита да спори. Тя затършува из чантата си, която бе закачена на проходилката, и с трепереща ръка извади мобилния си телефон.

— Не се притеснявай — каза тя. — Ще направя снимката. По дяволите, навремето държах кървящи рани с голи ръце, докато ни обстрелваха.

— Знам. Обади се на номера веднага след като направиш снимките.

Шарлот отвори вратата и бързо премина през фоайето. Етел я последва, трополейки, като развиваше отлична скорост с проходилката.

Две минути, помисли си Шарлот. Не смееше да отдели време, за да предупреди някого друг. Оставаха само секунди.

Тя се втурна навън, като почти не обърна внимание на силата на леденостудения вятър. Видя сивата кола, която чакаше до бордюра, двигателят й работеше на празни обороти. Изпита зловещо, зашеметяващо чувство. Част от нея не можеше да повярва какво се случва.

Прозорците на колата бяха затъмнени, но когато се приближи, успя да различи силуета на мъж зад волана. Тя отвори вратата на пътника.

Почти нямаше време да регистрира факта, че той й се стори познат, преди да види пистолета.

— Качи се отзад — нареди той.

Тя затръшна вратата и отвори задната. За пръв път осъзна, че има и втори човек в колата. Той също държеше пистолет. Нещо в него не беше наред. Изглеждаше превъзбуден. Очите му бяха прекалено бляскави. Лицето му пламтеше.

— Ти не си толкова хубава колкото другата — каза той. — Дай ми телефона си.

Висок е — помисли си тя. В този миг осъзна, че и той също й се струва смътно познат.

Даде му телефона си.

— Какво искаш да направя с него? — попита той шофьора.

— Хвърли го през прозореца. Кътлър може да успее да го използва, за да я намери. Не можем да му позволим.

Нервният мъж с пистолета свали стъклото и изхвърли телефона на улицата.

— Недей да правиш резки движения — каза шофьорът. — Нолан е малко нестабилен. Ако го изнервиш, ще дръпне спусъка. Ще си мъртва много преди Джоселин Прует.

— Разпознах те — каза Шарлот. — Ти беше тук, в „Рейни Крийк Гардънс“, предишния ден. Спря ме точно когато си тръгвах. Зададе ми въпроси за нашето общежитие. Кой си ти?

Тя бе почти сигурна, че знае отговора, но не виждаше причина да му позволи да разбере, че е разгадала самоличността му.

— Трей Грийнслейд — отвърна Трей и потегли, отдалечавайки се от бордюра. — Трогнат съм, че си спомняш за нашата среща от миналия ден. Исках да те огледам добре, защото осъзнах, че може да си примамката, от която ще имам нужда, за да принудя Прует да излезе от укритието си. Всичко щеше да мине много по-гладко, ако не бе замесила проклетия частен детектив в тази работа.

Нервният мъж с пистолета избърса потта от челото си.

— Мисля, че имам нужда от още една доза, Трей — каза той.

— Вземи я, но не откъсвай очи от нея — нареди Трей.

— Добре, добре.

Трей срещна за кратко погледа на Шарлот в огледалото за обратно виждане.

— Името му е Нолан Бригс, между другото — каза той. — Той ми помага, а в замяна получава някои много добри лекарства.

— Стори ми се, че го разпознах — тихо изрече Шарлот. — Във вилата на семейство Бригс имаше негови снимки върху полицата на камината. — Тя погледна към Нолан. — Знаеш, че баща ти е мъртъв, нали?

— Да. — Нолан пъхна няколко таблетки в устата си и преглътна силно. — Не е голяма загуба.