Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (21)

Двадесет и първа глава

Игън Бригс бе описал местонахождението на вилата си в големи детайли и Макс внимателно си бе водил бележки. Но толкова навътре в Каскадите^[1] нямаше улични знаци и джипиесът нямаше надеждно покритие, откакто бяха напуснали град Лоринг преди около четиридесет и пет минути.

Дърветата растяха плътно едно до друго от двете страни на тясната, криволичеща павирана лента на пътя. Гъстите листа на дърветата образуваха почти непрогледна завеса, която пречеше да забележат всякакви случайни вили или луксозни къщи, закътани в гората. Непрекъснатият дъжд не улесняваше нещата, помисли си Макс. Като спуснато тънко перде дъждът падаше върху предното стъкло на джипа.

За пътуването Макс беше взел високопроходимото превозно средство не защото бе по-впечатляващо, отколкото градската му кола, а защото се бяха запътили към планините и времето бе лошо. Ансън Салинас не беше отгледал синовете си, следвайки много правила, но бе наложил няколко, които сам бе създал. Едно от тях бе, че никога не се отива в труднопроходима територия, без да си взел няколко предпазни мерки. Джипът бе с двойно предаване. Носеха комплект за оцеляване, бутилирана вода, фенерче и няколко енергийни блокчета.

Пистолетът му беше в конзолата между двете предни седалки.

Шарлот вдигна очи от указанията, които той беше записал на лист хартия.

— Мисля, че току-що подминахме стеснението за моста — заяви тя, гледайки втренчено през прозореца.

— Мислиш ли? — Той не свали поглед от криволичещия път. — Ти отговаряш за указанията.

— Ти си този, който ги е записал. Какво означава „ОД след 1 лнт м, след това ОЛ по чак п“?

— Означава остър десен завой след като прекосим еднолентовия мост, последван от остър ляв завой по чакълест път. Струва ми се ясно.

— Разбира се. И аз не знам какво съм могла да мисля, че значи. Добре. Определено се отдалечихме доста. Трябва да обърнем и да се върнем.

— Какво те кара да си толкова сигурна?

— Защото току-що подминахме още един наблюдателен пост. В бележките си си записал нещо, което, мисля, обяснява, че ако подминем наблюдателен пост „Водопадите Рибън“, сме подминали отклонението за моста.

— Откъде знаеш, че това е бил наблюдателен пост „Водопадите Рибън“?

— Мисля, че видях водопад.

— Добре, ще ти се доверя.

Пътят бе твърде тесен, за да може да се направи обратен завой, а от дъжда банкетът от двете страни се беше превърнал в кал. Макс направи внимателно завоя на три етапа върху павирания път.

— Браво — похвали го Шарлот. — Веднъж опитах тази маневра. Не мина много добре.

— Всички си имаме по някое умение — измърмори той.

И се изненада, когато тя се засмя.

Пътуването от Сиатъл бе тежко заради дъжда и ограничената видимост, но той установи, че се наслаждава на принудителната интимност на пътешествието. Не беше много приказлив, но с Шарлот бе изненадващо лесно да се говори. А мълчанието, когато настъпеше, не го караше да се чувства неловко. Поне той не се притесняваше. Не беше сигурен как се чувства тя.

Макс бавно пое обратно надолу по криволичещия път.

Шарлот се наведе напред в седалката си, оглеждайки с напрегнато изражение обстановката през предното стъкло.

— Тук е — заяви тя. — Ето го стеснението. Виждам малкия мост.

Макс зави и внимателно прекара голямото превозно средство през стария мост от дървени трупи. Съоръжението беше еднолентово и нямаше предпазни мантинели. Съвсем близо под него течеше водата.

— Не ми харесва как изглежда реката — каза Макс. — Нивото й е доста високо. Ако този порой не престане, водата може да залее моста след няколко часа. Няма да оставаме много дълго при Бригс. Не искаме тази вечер да бъдем заклещени тук горе, в планината.

— Ако детектив Бригс има някаква солидна информация за нас, се съмнявам, че ще му отнеме дълго време да ни я сподели.

От другата страна на моста Макс зави по стръмен чакълест път, който бе осеян с дупки.

— Нямаш ли усещането, че кариерата на Бригс като служител на закона го е направила до известна степен параноичен? — попита Шарлот. — Имам предвид, че след пенсионирането си той не би могъл да избере за дом по-отдалечено от пътя място.

— Едно нещо е сигурно: никой няма да може да се промъкне и да го изненада — не и ако използва този път — отвърна Макс. — Ще чуе идването на превозното средство много преди то да пристигне.

Още няколко извивки по стария чакълест път ги изведоха до малко сечище. Голяма вила с предна веранда беше разположена в средата. Две превозни средства — сравнително нов пикап и почти толкова нов, изпръскан с кал джип — бяха паркирани близо до вилата.

Входната врата се отвори точно когато Макс спря колата си на сечището. Едър, плещест и брадат мъж се появи на верандата. Оредялата му бяла коса бе вързана на къса конска опашка. Беше облечен в избеляла карирана бархетна риза, торбести дънки и протрити работни ботуши.

Макс отвори конзолата, извади прибрания в кобур пистолет и го препаса на кръста си. Придърпа надолу провисналото си спортно сако, за да прикрие оръжието.

Шарлот изглеждаше изненадана.

— Взел си пистолет? — каза тя.

— Просто предпазна мярка. Според информацията, Бригс живее откъснат от света от известно време. Това може да промени човека.

— О. Никога не съм си помисляла, че той може да е малко луд.

— Не знаем дали е така.

Макс се пресегна към задната седалка, за да вземе непромокаемото си тънко яке, след което нахлупи бейзболната шапка над очите си.

— Готова ли си? — попита я.

— Да.

— Още нещо. Бъди учтива, но недей да ядеш или пиеш нищо, което ти предложат.

— Какво?

— В този случай има намесени наркотици. Не можем да рискуваме.

Шарлот му хвърли странен поглед. Вероятно си мисли, че съм на границата на параноята. По дяволите, може би е така.

Но Шарлот просто кимна.

— Добре.

Тя вдигна качулката на анорака си и отвори вратата.

Той слезе, измъквайки се иззад волана, и притича до предницата на джипа. Заедно с Шарлот бързо се отправиха към подслона на верандата.

— Детектив Бригс? — каза Макс.

— Пенсиониран съм. Наричай ме Игън. Ти сигурно си Кътлър. Съжалявам за времето. Ужасен ден да шофираш из тези планини. Не знаех, че бурята ще стане толкова свирепа. Ще изненада много хора.

Гласът се съчетаваше с човека: плътен, кънтящ и внушаващ властност, което, както добре знаеше Макс, често се среща у хората, които имаха дълга кариера като служители на закона.

— Макс Кътлър — представи се Макс. — Това е Шарлот Сойер.

— Аз съм доведената сестра на Джоселин Прует — допълни Шарлот. Тя свали качулката на якето си. — Благодаря ви, че днес отделихте от времето си, за да говорите с нас, господине.

— Да, не че имам нещо друго планувано за този следобед — отвърна Игън. — Не и в това време. Реших, че вие двамата сте дяволски сериозни, ако сте готови да дойдете с кола чак дотук. Заповядайте вътре. Жена ми прави кафе.