Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (42)

Четиридесет и втора глава

Леля Хилди често твърдеше, че старата каравана била класика. Виктория не се съмняваше в това. В далечното минало алуминиевият корпус на караваната блестеше ярко, отразявайки слънцето, но времето бе окислило метала, който бе приел матов сив цвят. В онези дни закръгленият преден край бе най-модерният стил, проектиран да направи караваната аеродинамична и следователно — по-лесна за теглене.

Но тя не бе местена от десетилетия. Бе служила като дом на Хилди, откакто Виктория си спомняше. Караваната се бе превърнала в убежище за нея и майка й, след като кошмарът на втория брак на майка й бе приключил най-накрая.

Караваната бе паркирана на парче земя с изглед към крайбрежието, на километър и половина извън градчето, където Виктория бе завършила гимназия. По време на летните месеци общината се населваше с туристи, някои от които идваха за уикенда, а други пристигаха, за да се насладят на вълнуващите, брулени от вятъра плажове. Но туристическият сезон свършваше и това означаваше, че в района имаше по-малко непознати. Тези, които се появяваха за есенен уикенд на плажа, се открояваха.

След смъртта на Хилди Виктория си беше казала, че трябва да продаде имота. Но спомените бяха твърде силни. Освен това нито земята, нито караваната струваха много.

В крайна сметка тя бе решила да задържи караваната като кътче за почивка през уикенда, поне докато цената на земята не се повиши. Караваната и имотът, на който бе разположена, бяха всичко, което й бе останало от силната жена, която бе закриляла нея и майка й.

Огледа компактния интериор и си спомни колко безопасно се бе чувствала тук, след като двете с майка й се бяха преместили при Хилди. На трите им бе тясно в малкото пространство, но на Виктория не й бе пукало. Хилди бе казала, че ще се погрижи за тях, и Виктория й се бе доверила, че ще направи точно така.

Копелето, което се бе оженило за майка й, се бе появило само веднъж. С пистолет в ръка Хилди го бе посрещнала на вратата на караваната. Той никога повече не се бе върнал. Но Виктория знаеше, че Хилди спи с пистолета в чекмеджето до леглото си всяка нощ, докато не им съобщиха, че копелето е загинало в автомобилна катастрофа.

Преди онова лято да си отиде, Хилди бе научила Виктория как да стреля с оръжие и как да го поддържа в добро състояние. Тя бе подарила на Виктория собствен пистолет като награда за завършването на гимназията. Виктория спеше с оръжието, поставено в чекмедже до леглото й, всяка нощ през живота си.

Предвид обстоятелствата, някои хора можеха да сметнат относителната изолация на мястото, където караваната беше паркирана, за потискаща. Но Виктория се чувстваше в безопасност там, където всички от селището я познаваха, отколкото в големия град, където на практика бе анонимна.

Селището беше от онези градчета, където непознатите, които питаха откъде да минат, за да стигнат до дома на местен жител, автоматично биваха изглеждани с подозрение. Имаше и други фактори, които осигуряваха безопасността на караваната. Земята около нея беше покрита с неугледни, посърнали от времето храсти и треволяци. Нямаше високи дървета, които да осигурят прикритие на някого, който би искал да се приближи незабелязано. Всяко превозно средство, което идваше по чакълестия път, щеше да издаде достатъчно шум, преди да се доближи до караваната.

Тук тя бе в безопасност точно толкова, колкото навсякъде другаде, помисли си. И ако й се наложеше да използва пистолета, след това нямаше да има нужда да дава дълги обяснения, както би станало, ако бъде принудена да стреля с него в жилищната си кула. В тази част на щата Вашингтон се подразбираше, че жена, която живее сама, има право да се защити.