Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (2)

Втора глава

„И тогава го убих.“

Етел Дийпинг вдигна поглед от страниците на мемоарите си, които четеше на глас. Тя се усмихна гордо, като очевидно очакваше публиката да я възнагради с буря от аплодисменти.

За няколко секунди останалите членове на писателската група мемоаристи „Опиши своя живот“ изпаднаха в шок и загубиха дар слово.

След това тихо промърмореното недоволство бавно се разнесе като вълна из залата и гребенът на тази вълна се надигна и извиси в гневен изблик.

— Не можеш да пишеш такива неща в мемоарите си — заяви Хейзъл Уилямс от дъното на залата и тропна с бастун по пода, за да наблегне на думите си. — От нас се очаква да разкажем за живота си, не да си измисляме. Групата на белетристите провежда сбирките си в сряда вечер.

— Хейзъл е права — измърмори и Боб Пъркинс. — Това са спомени. Има правила. Ако искаш да пишеш детективски романи, включи се в групата на белетристите.

Етел присви очи.

— Това е разказ за моя живот. Мога да го описвам така, както си искам.

Шарлот Сойер, която седеше на предните чинове в тясната учебна зала, вдигна ръка, давайки знак за тишина. Мърморенето утихна. Всички гледаха към нея. Тя, вън от всякакво съмнение, бе най-младият човек в залата. Сбирките в четвъртък на групата „Опиши своя живот“ бяха популярно занимание в пенсионерското общежитие „Рейни Крийк Гардънс“. Това беше един от първите семинари, с които се бе запознала, когато прие назначението си за ръководител на социалните и образователните дейности в общежитието. Това бе станало предишната година, когато, след като се бе лутала от една безперспективна работа на друга в Портланд, щата Орегон, тя бе послушала съвета на доведената си сестра и се бе преместила в Сиатъл.

Първото й интервю за работа се проведе в „Рейни Крийк Гардънс“. Тя веднага бе приела работата. На петата минута от началото на новата й трудова кариера бе стигнала до заключението, че най-после е намерила мястото си в света. Изпълнението на натоварената програма от семинари, събития и представления в „Рейни Крийк Гардънс“ никак не можеше да се сравнява с блясъка и изискаността, на които се радваше доведената й сестра, която се занимаваше с набирането на средства за фондацията на богат предприемач. Джоселин често пътуваше до екзотични дестилации и се движеше в обществото на богатите и прочутите — и всичко това с цел да ги убеждава да направят дарения за фондацията. При все това Шарлот не изпитваше никакво желание да си смени мястото със сестра си. Струваше й се, че работата й тук е далеч по-приятна от всичко друго, с което се бе занимавала до този момент.

Единственият реален недостатък — а трябва да се признае, че той беше доста значителен — бе, че на път към кабинета й и обратно й се налагаше да минава покрай мемориалното табло във фоайето с асансьорите. Рядко се случваше да изтече и една седмица, без там да се появи ново име. Заради длъжността си, в общежитието тя най-често се познаваше с починалите. Често познаваше дори и членове на техните семейства.

През годината, прекарана в „Рейни Крийк Гардънс“, тя бе присъствала на повече погребения, отколкото по-голямата част от останалите хора за цял живот. И някъде през този период отношението й към неизбежността на смъртта бе започнало да се променя.

Неотдавна внезапно бе осъзнала, че преди да дойде в „Рейни Крийк Гардънс“, бе живяла повечето време от живота си в бъдещето. Като дете това бе означавало да очаква с нетърпение ваканциите и рождените си дни, а най-вече да чака да порасне. Когато се почувства възрастна, откри, че да си пораснал съвсем не е толкова приятно, колкото бе предполагала. Нещо повече — бъдещето беше неприятно непредсказуемо.

В „Рейни Крийк Гардънс“ тя най-после беше започнала да осъзнава, че независимо от това на каква възраст си, когато погледнеш назад към миналото, винаги ти се струва, че животът ти е преминал като миг. Миналото не можеше да бъде променено, а бъдещето беше непознаваемо. Обитателите на „Рейни Крийк Гардънс“ я учеха, че истинският начин да водиш добър живот е да се научиш да живееш в настоящето.

Шарлот се усмихна успокояващо на Етел Дийпинг и на останалите в учебната зала.

— Етел изтъкна прекрасен довод — започна тя. — Тя има право да напише разказа за своя живот така, както на нея й се иска. И определено е вярно, че има немалко преуспели мемоаристи, които, ако мога да се изразя по-меко, са поразкрасявали своите спомени.

— Така стават по-интересни — обади се Етел.

— Само че това не е редно — гръмогласно се намеси Тед Хагстром.

Тед беше пенсиониран инженер. Той винаги държеше педантично да се спазват правилата.

Надигна се нова вълна от ропот на недоволство. И Шарлот отново даде знак за тишина.

— Преди да започнем да критикуваме написания от Етел текст, мисля, че трябва да я попитаме защо е избрала такъв неочакван край на главата, в която разказва за брака си — предложи тя. — Етел?

Етел сияеше от щастие.

— Така е по-вълнуващо.

— Е, да — съгласи се Шарлот. — Но ти сигурна ли си, че този край съответства на всичко, което си ни разказала за господин Дийпинг? Ти съвсем ясно описваш съпруга си като прекрасен и грижовен човек, който се ползва с голямо уважение от общността. Твърдиш, че е ревностен мирянин. Споменаваш за военната му служба и заявяваш, че всички са го обичали.

— Беше също така и добър играч на голф — обади се Етел. — Имаше личен коефициент „хендикап 7“.

— Да-а. — Шарлот се прокашля.

— Изглеждаше много добре в униформа — продължи Етел. Тя запремига. — Никога не съм могла да устоя на мъж в униформа. Така се и запознах с него, разбирате ли? И двамата бяхме в армията. Аз бях медицинска сестра. Уволних се, за да се омъжа и да отгледам децата.

— Да, ти споменаваш това. Специално обясняваш, че след смъртта му си имала затруднения като вдовица, защото трябвало да отгледаш две малки деца.

— Ъхъ.

— Възможно ли е, въпреки че си обичала съпруга си толкова силно, дълбоко в себе си да си изпитвала някакво огорчение, че те е оставил сама с децата? — деликатно предположи Шарлот.

— Ами определено не беше лесно да свързвам двата края, след като той почина — призна Етел. — Но се справихме. — Тя пак се усмихна лъчезарно. — Синът ми е лекар, нали знаете? Дъщеря ми е юрист.

— Вече двайсет или трийсет пъти ни разказа, че всичките ти деца са преуспели — измърмори Хейзъл Уилямс, без да се опитва да скрие възмущението си.

Хейзъл Уилямс беше отгледала три деца, но бе включила само две от тях в своите мемоари — дъщеря си, която беше станала учителка, и сина, който работеше в строителството. Въпреки че в главата, посветена на родословното дърво, добросъвестно беше документирала раждането на втори син, по-нататък за него не се споменаваше нищо.

Всяко семейство си има някои тайни, беше си помислила Шарлот. В групата съществуваше неписано правило членовете да запазят дискретност. Никой нямаше право да си пъха носа в миналото на останалите.

— Аз само казвам, че ние успяхме да се справим, след като Харолд вече го нямаше — обясни Етел.

— Това е съвсем ясно — бързо вметна Шарлот с надеждата да успее да смени темата. — Да отгледаш две деца съвсем сама и да работиш на пълен работен ден е невероятно постижение. Имаш пълно право да се гордееш с това.

Стан Барлоу изсумтя.

— Защо, когато една жена отглежда децата си сама, всички смятат, че това е нещо кой знае какво? Ако един мъж, който няма съпруга, се грижи сам за семейството си, за това никой не му отдава никакво признание.

Милдред Хамилтън, която седеше на чина пред Стан, се обърна назад.

— Аз не познавам мъже, които да са отгледали куп деца сам-самички. Всички мъже, които познавам, когато съпругите им починат или когато се разведат с тях, се женят отново в рамките на шест месеца. Ето, и ти можеш да послужиш като пример за това.

Стан почервеня. Той имаше три регистрирани брака.

— Аз само задавам един смислен въпрос — настоя той.

— Мисля, че тук се отклоняваме от темата — намеси се Шарлот. Тя се изправи и демонстративно погледна към големия часовник на стената. Всички часовници в „Рейни Крийк Гардънс“ имаха циферблати с едри, лесни за разпознаване цифри. — Виждам, че времето ни изтича, а в Салона с камината наближава „Щастливият час“. Задачата ви за следващата сбирка е да поработите върху раздела във вашата книга, който нарекохме „Първото ми работно място“.

Почти всички мемоаристи станаха и се приготвиха, като взеха бастуните и проходилките си и с ускорен ход се изнизаха от учебната зала. „Щастливият час“ беше другата популярна дейност, която Шарлот бе развила. В началото ръководството беше изразило някакви притеснения, но тя бе изтъкнала, че мнозина от обитателите вече си бяха създали навика да се наслаждават на чаша вино или мартини преди вечеря в уединението на собствените си апартаменти. Тя беше убедила началника си, че по-добрата алтернатива е организираният „Щастлив час“. Така не само се разширяваха възможностите за социализация в един сегмент на обществото, където имаше висока степен на риск от изпадане в самота, но това беше и нещо много по-безопасно, отколкото самотното пиене.

При въвеждането на „Щастливия час“ реакцията бе толкова възторжена, че Шарлот бе напълно уверена, че обитателите ще се разбунтуват, ако някога той бъде отменен. Изглеждаше обаче крайно невероятно въпросното събитие изобщо някога да бъде извадено от списъка на дейностите, защото то бе поставило началото на неочаквано възходяща тенденция в бизнеса. Оказа се, че акцентът върху всекидневния „Щастлив час“ се бе демонстрирал като изключително успешен маркетингов инструмент. Бизнесът, свързан с рекламата на стила на живот в пенсионерската общност, представляваше един силно конкурентен отрасъл.

Етел изчака всички да излязат, след което се надигна от стола си, здраво стиснала проходилката си, и насочи погледа си към Шарлот с изражение, изпълнено с решимост.

— Все още твърдя, че убийството на Харолд допринася за по-добър финал — заяви тя. — По-драматичен. От рода на това да си била зарязана пред олтара само преди два месеца.

Шарлот се опита да не трепне.

— Да, драматично е, така е — съгласи се тя. — Но не забравяй, че пишеш тези спомени за децата си, за внуците си, за правнуците си. Тези спомени ще станат неизменна част от наследството на семейството и вероятно ще се предават от поколение на поколение. Ще бъдат качени в интернет. Ако потомците ти поставят под съмнение истината в някои откъси от твоя разказ, те могат да решат, че си си съчинила и други елементи. Това ще постави под съмнение автентичността на твоята версия на семейната история.

— Хъм… — Етел попремигна. — Не бях обмисляла нещата от този ъгъл.

— Аз смятам, че трябва да го направиш — продължи Шарлот. — Писането на спомени налага известна отговорност.

— Забележката ти е много точна — кимна Етел. — Добре, ще помисля по въпроса. Сега трябва да се преоблека за „Щастливия час“.

Шарлот се усмихна.

— Приятно прекарване.

— Винаги ми е приятно. — Етел се поспря на вратата и изви проходилката така, че пак да се обърне с лице към Шарлот. — Вие сте извадили късмет, нали разбирате?

— Късмет ли?

— Помислете си само как щяхте да се чувствате сега, ако се бяхте омъжили за онова копеле.

— Аз всъщност отделих доста време да мисля върху този въпрос и ти наистина си права, Етел. Направо съм отървала кожата, нали?

— Ъхъ. Не забравяйте това, когато дойде времето да пишете вашите спомени.

Шарлот се усмихна.

— Няма.

Етел се придвижи с проходилката си през входа и изчезна. Шарлот чуваше как подметките на тежките й обувки трополят надолу по коридора. Етел не беше първият човек от „Рейни Крийк Гардънс“, който й изтъкваше, че се бе измъкнала на косъм. Всички в общността — персонал и обитатели — знаеха за фиаското й с Брайън Конрой, защото всички те бяха поканени на тържеството.

Шарлот бе резервирала Салона с камината за празненствата. Джоселин бе шокирана от този избор. Дори беше предложила да плати за по-изискана обстановка като сватбен подарък. С нейните връзки в благотворителни фондации тя имаше достъп до безкраен брой шикозни местенца. Но Шарлот остана непреклонна. Беше изтъкнала, че е отскоро в Сиатъл, така че повечето от приятелите и познатите й бяха в „Рейни Крийк Гардънс“. Имаше логика да отпразнува събитието там. Освен това, както бе казала на Джоселин, повечето от обитателите щяха да имат затруднения да стигнат до друго място извън пределите на общежитието. Малцина от тях все още бяха в състояние да шофират.

Предстоящото сватбено тържество беше обсъждано от общността цели седмици. Внезапната отмяна пет дни преди сватбата бе шокирала всички. Нямаше как да се пренебрегне фактът, че това бе най-драматичното нещо, което се беше случвало в „Рейни Крийк Гардънс“ след последната тренировка за действие в случай на земетресение, когато неколцина от обитателите по погрешка бяха повярвали, че бедствието наистина се случва.

Несъмнено съм извадила късмет — напомни си Шарлот. Но при мисълта, че бе на косъм да се омъжи за Брайън Конрой — известен с прозвището Господин Перфектност, не само според нейните критерии, но и според тези на Джоселин, я побиваха студени тръпки.

Когато прехвърляше списъка с желани качества на един съпруг, й се струваше, че сякаш може да постави кръстче във всяка кутийка. Брайън бе дружелюбен, отзивчив и възпитан мъж. Беше се проявил като грижовен и мил. Беше интелигентен и интересен и имаше хубава работа като преподавател по социология в един местен университет. С него лесно се общуваше и двамата харесваха множество едни и същи неща, включително дългите разходки, симфоничните оркестри, дрън-дрън-дрън.

Господин Перфектност. Вярно. Какво би могло да се обърка в този образ?

Ами да. Никой не е перфектен.

Но колкото и катастрофално да бе отменянето на сватбата — най-трудно беше да изтърпи съчувствието на хората — защото знаеше, че не може да вини Брайън, поне не изцяло. Знаеше точно защо той се бе паникьосал в последната минута. Психотерапевтката й бе заявила ясно, че се налага тя да поеме голяма част от отговорността. Беше се опитала да играе на сигурно, както обикновено. Финалният щрих бе, че в един момент Брайън бе стигнал до извода, че тя е скучна.

Трябва да се заставиш да напуснеш зоната си на комфорт — съветваше психотерапевтката. — Трябва да опиташ нови неща, да се откриеш за нови преживявания.

Беше направила опит с курс по гребане с каяк… и бързо установи, че не обича да се мокри, особено когато водата е студена. Също така бе експериментирала с уроци по каране на ски само за да разбере, че наистина мрази да пада в снега. Като последно средство си бе купила колело, решена да ходи с него на работа в името на околната среда. Планът бе изоставен, когато за малко не се озова под гумите на камион за доставка на стоки.

Накрая се спря на уроци по медитация. Психотерапевтката не беше впечатлена.

Истината бе, че сега, когато травмата от отменената сватба отшумяваше, Шарлот бе наясно, че това, което чувстваше, е изненадващо усещане на облекчение. Етел беше права. Беше й се разминало за много малко. Но това не значеше, че все още не е бясна на Брайън. Една жена има своята гордост.

Шарлот събра листовете хартия, взе тетрадката си и се запъти към вратата. Когато мина покрай Салона с камината, се зарадва да види голяма тълпа. На заден фон звучеше музика от отминало десетилетие. Чуваха се гласове, водеха се разговори.

Искаше й се да очаква среща с някого на чашка след работа. Обикновено се обаждаше на Джоселин и се уговаряше да се срещне с нея в някой от популярните барове или ресторанти в центъра. Но Джоселин щеше да е извън града този месец.

Шарлот се спря пред мемориалното табло, за да погледне лицата на наскоро починалите. Снимките върху таблото почти винаги представяха човека в разцвета на неговия или нейния живот. Мъжете често бяха облечени в елегантни военни униформи или добре скроени бизнес костюми с вратовръзки. Жените неизменно бяха облечени в стил от друга епоха. Някои бяха с булчински рокли, очите им сияеха в очакване на блажено бъдеще.

Шарлот бе съвсем сигурна, че никой от тях не беше очаквал животът му да свърши в пенсионерското общежитие „Рейни Крийк Гардънс“. Но истината бе, че хората от мемориалното табло бяха оцелели във всичко, пред което животът ги бе изправил — трагедии, травми, разочарования и скърби — а те бяха доживели да разкажат своите истории в „Рейни Крийк“.

Погледнато от по-мащабна перспектива, помисли си Шарлот, да бъдеш изоставен пред олтара не бе нищо повече от една драматична история, която, ако тя имаше късмет, щеше да разказва на приятели и съседи, а вероятно и на своите собствени внуци след десетилетия.

Тя отиде в кабинета си, отбеляза си някои неща за следващото занимание по мемоаристика и прегледа графика си.

Сара Джеймсън се появи на прага. Беше издокарана, привлекателна жена в края на петдесетте си години, която харесваше да се облича в бизнес костюми. Облегна се на рамката на вратата със скръстени ръце и се усмихна.

— Дочух, че е имало малка кавга в групата „Опиши своя живот“ — рече тя. — Нещо, свързано с Етел Дийпинг, която искала да завърши главата за брака си, твърдейки, че е убила съпруга си преди десетилетия.

— Бързо се е разчуло — отвърна Шарлот.

— Виновен е „Щастливият час“.

— В групата очевидно има някаква неяснота относно тънката граница между писането на мемоари и писането на белетристика — обясни Шарлот. — Етел твърди, че съпругът й е бил преуспял, доста уважаван човек, който се е отплатил на местната общност, но ми се струва, че у нея е останал някакъв гняв към него. Починал е, когато децата им са били малки, и Етел е трябвало да ги отгледа сама. Мисля, че тя използва този измислен финал, за да си отмъсти. Обясни, че така било по-драматично.

Сара се изкиска.

— Е, има право. Кои сме ние, че да я спираме да пише каквото си иска? Освен това ти каза, че мемоарите са вид терапия.

— Вярно е. — Шарлот хвърли поглед през прозореца. Все още валеше. Взе ботушите си изпод бюрото и свали обувките с токчета. — Проблемът е, че останалите от групата са разстроени от решението на Етел да разкраси историята на живота си.

— Съмнявам се Етел да е единствената, която е виновна за това.

— Ами започва да се оформя един модел. — Шарлот надяна ботушите. — По-голямата част от групата предпочита да пише за хубавите неща, които са се случили, и да игнорира лошите.

— Че какво от това?

— Съгласна съм. — Шарлот се изправи на крака и взе анорака си от закачалката за дрехи. — Определено има какво да се каже за отричането. Поне това научих от работата си тук, в това общежитие. Някои от най-щастливите обитатели са тези, които явно са свършили отлична работа в пренаписване на своето собствено минало.

Тя взе ръчната си чанта от най-долното чекмедже на бюрото си и преметна дръжката й през рамо.

— Чувала ли си се с Джоселин? — попита Сара.

— Не. Колкото и да не е за вярване, мисля, че тя се наслаждава на това манастирско уединение. Ако трябва да съм честна, никога не съм мислила, че ще издържи и седмица. На практика Джоселин е перманентно закачена към интернет. Обзаложих се с нея на десет долара, че няма да издържи цял месец, без да провери електронната си поща.

— Е, от заминаването й е изминала само седмица. Все още можеш да спечелиш облога. Имаш ли планове за вечерта?

— Не съвсем. Ще намина през жилището на Джоселин, за да полея растенията й и да прибера обичайната поща на път за вкъщи. Това вероятно ще е връхната точка от вечерта ми? А ти?

— И аз нямам планове, но с нетърпение очаквам уикенда. Двамата със съпруга ми ще отидем с колата до крайбрежието. Предстои още една буря. Обожавам плажа по време на сезона на бурите.

— Звучи страхотно — каза Шарлот. — Ще се видим утре.

Тя прекоси фоайето, каза довиждане на персонала от рецепцията и излезе в подгизналия от дъжда мрак на есенния следобед. Спря се на широкия изискан вход и прехвърли разговора със Сара в главата си. Не се интересуваше от края му.

Аз съм неомъжена жена на определена възраст, имам нула планове за тази вечер и никакви за уикенда — помисли си тя. Това беше абсурдно. Без съмнение бе прекарала повече от достатъчно време в размисли над бедствието, което я сполетя с Брайън Конрой. Имаше нужда да се заеме с нещо по-сериозно.

Тя вдигна качулката на якето си — само туристите носеха чадъри в Сиатъл — и се приготви да пристъпи навън под равномерния ситен дъжд.

Едно от многото предимства на работата й в „Рейни Крийк Гардънс“ беше, че общежитието се намираше само на двадесет минути пеша от апартамента й. Всъщност, когато се замисли по въпроса, всичко, от което се нуждаеше, бе на двадесет минути пеша от апартамента й. Сиатъл беше облян в светлина като всеки голям град, имаше хубави магазини и предлагаше всички други удоволствия на градския живот, но все пак в много отношения той беше малък град. Въпреки Брайън Конрой и дъжда, тя се радваше, че се бе вслушала в съвета на Джоселин и се бе преместила от Орегон.

Скъпа на вид луксозна кола спря на малкия паркинг пред входа. Вратата на шофьора се отвори и иззад волана слезе мъж. Той се затича към подслона на покрития вход. Когато видя Шарлот, мъжът й се усмихна, изискано загатвайки, че цени жените.

— Наистина се лее — отбеляза той. — Но поне не е много студено.

— Така е — съгласи се тя.

— Изглеждате ми доста млада, за да сте обитателка на това общежитие — каза той. — Дошли сте да посетите някой роднина ли?

— Аз работя тук.

— Така ли? — Той хвърли замислен поглед към входа на фоайето. — Надявах се тук да е настанен някой член на семейството ви.

— Защо?

— Защото исках да науча мнението ви за този пансион. Семейството ми ме ангажира да потърся пенсионерско общежитие за баба ми. Но тъй като работите тук, предполагам, че мнението ви няма да е съвсем безпристрастно, нали?

— Работя тук, защото много харесвам това общежитие — отвърна тя. — Вътре има човек, който може да отговори на всичките ви въпроси, но наистина трябва да доведете баба си тук, за да се увери сама. Преместването в пенсионерско общежитие налага значителна промяна в начина на живот. Тя трябва също да участва при вземането на решението.

По дяволите. Думите й прозвучаха прекалено откровено дори и в собствените й уши. Можеше да чуе гласа на Джоселин в главата си.

Точно така, Шарлот, привлекателен мъж ти хвърля секси усмивка и те пита простичък въпрос, а ти директно започваш да му четеш лекции. Трябва да се поотпуснеш, момиче.

Усмивката на непознатия лекичко поугасна.

— Разбирам — рече той. — Проблемът е, че аз просто се опитвам да добия някакво усещане за предлаганите възможности тук. Баба живее в един и същ дом от петдесет години. Трудно й е да се реши да се премести в общежитие, пълно с непознати хора.

Сега Шарлот се почувства в свои води. Забрави за флиртуването с него — рече си тя. — Просто се придържай към деловата част.

— Баба ви случайно да играе бридж? — попита го тя.

Той изглеждаше изненадан от въпроса, но бързо се окопити.

— Шегувате ли се? — реагира мъжът. — Тя играе страхотно бридж.

— Тогава е направо безценна — каза Шарлот. — Повярвайте ми, веднага щом се разчуе в общежитието, че тя играе бридж, няма да има никакъв проблем да си намери приятели.

— Благодаря, ще й предам. — Той направи пауза, сякаш се опитваше да реши дали да продължи разговора с нея. — Според вас, какво ще играят хората, когато ние двамата с вас сме готови за пенсионерското общежитие?

— Вероятно видео игри.

Той се изсмя и малко топлина се върна обратно в усмивката му.

— Права сте — рече мъжът. — Ами, благодаря за информацията.

Той влезе през стъклената врата и изчезна във фоайето.

Шарлот се озова навън под дъжда и закрачи енергично по тротоара. За миг бе успяла да го развесели. Това е добрата новина, помисли си тя. Лошата е, че не се бе опитвала да бъде забавна. Беше изтърсила „видео игри“ в отговор на въпроса му, защото това бе първото, което й хрумна.

Не можеше да се каже, че е флиртувала с непознат, но в разменените от двамата реплики имаше лека алюзия за трепетното усещане между жена и мъж и това откритие повдигна духа й. Може би това, което бе спотаено вътре в нея, смачкано след фиаското с Брайън Конрой, в крайна сметка не бе мъртво. Може би просто беше изпаднало в хибернация.

Някакво бегло усещане за неговото присъствие я накара да хвърли поглед през рамо. Не очакваше да го види отново. Досега той трябваше да е вече на рецепцията във фоайето, за да получи повече информация, а вероятно и да поиска да направи обиколка на общежитието.

Изненада се, когато го зърна от вътрешната страна на стъклената врата. Можеше да се закълне, че я наблюдава.

Съзнанието, че той несъмнено бе решил, че тя е достатъчно интересна жена, за да заслужи само един продължителен поглед, би трябвало да предизвика у нея приятен порив на женско удовлетворение. Ала по някаква необяснима причина това не стана. Вместо това усети неспокойна тръпка някъде в тила си.

Страхотно. Сега започва да ме обзема параноя.

Може би преживяното с Брайън се бе отразило на нервите й, както и на увереността в собствената й преценка.

Тази мисъл не бе никак приятна.

Тя ускори крачка, давайки си съвсем ясна сметка за влажната хладина на гаснещия ден. Внезапно й се прииска да може да бъде при Джоселин, усамотена в манастира на острова. Имаше нещо блазнещо в идеята да се изключиш от мрежата за няколко седмици. Но тя бе на работа в „Рейни Крийк“ само от година. Нямаше как да си вземе цял месец отпуск.

Обеща си, че когато се прибере, ще използва приложението за медитиране, което бе закупила, след като завърши курса по осъзната медитация.