Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (11)

Единадесета глава

Макс плакнеше чинията, която бе използвал за сандвичите с риба тон, и обмисляше да изпие още една бира, когато чу звънеца на вратата. Хвърли поглед към часовника. Все още бе рано.

Избърса ръце в кърпата за чинии и отиде да отвори. Ансън Салинас стоеше на прага. Той приличаше на корав полицейски служител, като какъвто бе работил през по-голямата част от живота си. Косата му бе станала оловносива, а слабото му жилесто телосложение се бе посмекчило с годините, но тъмните му очи си оставаха очи на ченге. Суровото му лице с високи скули и непоклатима челюст изглеждаше заплашително както винаги.

Трябваше да опознаеш Ансън за известно време, преди да разбереш, че външният вид не лъже. Мъжът бе точно толкова корав, колкото изглеждаше.

Също така беше и самотен.

Ставаме двама — помисли си Макс.

— Влизай, Ансън — рече той. — Искаш ли бира?

— Не бих отказал.

Макс се запъти към кухнята. Ансън затвори вратата и го последва. Седна на един от старите столове до кухненската маса.

— Е? — попита той. — Пое ли случая на Флинт?

— Да. — Макс донесе две бири на масата и седна срещу Ансън. — Започна като лесен случай, но много бързо стана интересно.

— Така ли? Защо?

Макс го запозна набързо с подробностите.

Ансън отпи малко бира, докато обмисляше детайлите.

— Сложно — рече той.

— Към този момент, да. Но рано или късно ще установя в кой момент се е задействало всичко. И когато го направя, всичко ще си дойде на мястото.

Ансън изсумтя развеселено.

— Ти и твоите теории. Такъв тип мислене може и да е вършил добра работа, когато си бил облечен в луксозната си профайлърска униформа, но тук навън, в истинския свят, ще трябва да разбереш много бързо, че невинаги имаш време да установиш в кой момент се е задействало всичко. Основно се налага да работиш с информацията, с която разполагаш.

— Знам. Повярвай ми, не игнорирам фактите, с които разполагам.

Очите на Ансън проблеснаха.

— Как изглежда тя?

— Луиз Флинт ли?

— Не мъртвата. Говоря за онази, която се е появила на местопрестъплението.

— Шарлот Сойер.

— Да. Шарлот Сойер.

— Тя е… интересна.

Ансън кимна.

— Хубава.

— Казах интересна.

— Не искам да те съветвам как да си вършиш работата, но знаеш какво казват за първия човек, който се появява на местопрестъплението.

— Тя не е първият човек. Фактически чистачката на Луиз Флинт е пристигнала първа на местопрестъплението.

— Все пак, така както разбрах, тази Шарлот Сойер се е появила с пълна връзка с ключове. Това повдига въпроси.

— Да, така е — отвърна Макс. — Търся отговорите, повярвай ми.

— Вярвам ти. Но нали ме познаваш. Обичам да говоря за работа.

— Знам. Трябва да си намериш някаква работа, Ансън. Ако не го направиш, ще полудееш. Вероятно ще влудиш и мен също.

— Имаш ли предложения? Съществува едно нещо, наречено възрастова дискриминация. Твърде стар съм за полицейска служба. И нямам никакво намерение да работя през нощта на минимална заплата като охрана в някоя офис сграда.

— Говорихме за това. Трябва да си потърсиш работа като доброволец.

Ансън сви рамене и отпи още малко бира.

— Обмислям въпроса.

— Добре. — Макс се облегна на стола си. — Смятах да включа мача — каза той, като излъга, без да се замисли. — Искаш ли да гледаш?

— Разбира се. Не че имам нещо по-добро за правене.

 

 

Мачът свърши около десет и половина. Ансън се надигна от фотьойла.

— Това беше — каза той. — Добра игра. Мисля да се връщам вкъщи. Тази вечер ще искаш да поспиш. Изглежда, утре ти предстои доста интересна работа. Ще ми споделиш ли какво си открил за липсващата жена?

— Джоселин Прует — каза Макс. — Ще го направя.

Той стана и последва Ансън до вратата.

Отвън, на верандата, Ансън се спря и се загледа в дъжда, който капеше върху нея.

— Покривът на верандата пропуска вода — отбеляза той.

— Знам. Ще стигна и дотам. Имам други неотложни задачи вътре, с тях трябва да започна ремонта. Конкретно водопровода. Като стана дума за това, имаш ли нещо против да минеш да наглеждаш водопроводчика утре?

— Остави нещата в мои ръце — отвърна Ансън.

— Обещай ми, че няма да му обясняваш как да си върши работата.

— Естествено, че няма. Но ще го наглеждам.

Ансън слезе по главното стълбище и закрачи бързо сред леката мъгла. Пред входната си врата той се спря, за да вдигне ръка в непринуден поздрав за лека нощ, след което изчезна в къщата.

Макс затвори вратата и се върна в кухнята. Спомни си деня, в който Ансън Салинас съвсем буквално бе нахлул с гръм и трясък в живота му.

Тогава беше десетгодишно хлапе, ужасно изплашено и при това не беше само. С него бяха още седем други деца. Всички те бяха заключени в старата плевня за през нощта. Куинтън Зейн винаги ги заключваше през нощта.

Зейн твърдеше, че го прави за тяхно добро. Казваше им, че така им помага да преодолеят страховете си. Казваше, че ги заключва, за да ги направи силни.

Но това, от което те се страхуваха, бе самият Куинтън Зейн. Той бе чудовището в реалния живот на техния свят — младият, харизматичен, ужасяващ лидер на култа.

Онази нощ, когато детството на Макс се срина веднъж завинаги, Зейн бе съобщил на последователите си, че е имал видение, в което скоро щял да изчезне. И го направи, само че преди това бе задействал серия от експлозии, от които сградите в двора около къщата пламнаха, включително и плевнята, където спяха децата.

Макс и останалите се събудиха, заключени в постройка, обгърната в пламъци. И точно тогава, когато се бяха сгушили заедно в средата на плевнята, сковани от ужас, напълно наясно, че ще изгорят живи, се появи един герой, който ги спаси.

Ансън Салинас, началникът на полицията на близкия град, бе използвал колата си, за да разбие вратата на старата плевня. Той изскочи иззад волана, събра всичките осем деца, напъха ги в джипа и с мръсна газ излетя от горящата плевня.

Няколко от възрастните членове на култа загинаха тази нощ. Майката на Макс бе една от тях.

Накрая социалните работници успяха да издирят роднини на пет от осемте деца. Но трите момчета — Макс, Кабът Сътър и Джак Ланкастър — бяха официално обявени за сираци.

В нощта на пожара бяха отишли в дома на Ансън Салинас, защото нямаше къде да пренощуват. И в крайна сметка бяха останали там.

Когато стана ясно, че трите момчета щяха да бъдат включени в системата за отглеждане на деца от приемни родители, Ансън бе използвал някои връзки, беше оказал нужния натиск и бе попълнил нужните документи, с които бе станал законен приемен родител.

Макс отново отвори компютъра и хвърли още един поглед към информацията, която бе събрал за двете жертви на убийство и трите изнасилени жени. Защо Луиз Флинт бе считала, че това е толкова важно и бе скрила папката в един куфар в някаква багажна клетка?

Сега имаше връзка и с още една жертва на изнасилване — Джоселин Прует.

Винаги имаше сходни следи. От него зависеше да ги открие.

След известно време затвори файла за Луиз Флинт и отвори онзи, който винаги проверяваше преди лягане — файла, на който бе дал името Куинтън Зейн.

Знаеше, че всеки от братята му в приемното семейство също е създал файл за Зейн. Те рядко обсъждаха съдържанието на файловете с някого извън семейството. В миналото други хора, включително бившата му жена, ги бяха наричали обсебени и ги обвиняваха, че са параноични. Имаше моменти, когато Макс смяташе, че критиците им вероятно са прави.

Той и приемните му братя бяха платили висока цена за преследването на призрака на Куинтън Зейн. Лично него обсебването почти го бе убило при последния му случай в профайлърското бюро. Обсебването бе разрушило кариерата му, а бракът му бе погълнат от пламъците — това бяха косвени щети. Беше напълно наясно, че за бившите си колеги и за съпругата си той вече не бе само обсебен, а направо съсипан. Те бяха убедени, че е изложен на огромен риск да вижда следи там, където те не съществуваха.

Никой в бюрото не искаше да работи с обсебен, параноичен човек. Никоя интелигента жена не желаеше да бъде омъжена за такъв.

През годините той, Кабът и Джак бяха събирали редките слухове, шушукания и подмятания, които свидетелстваха, че Зейн е още жив. Но никога не успяха да намерят нещо съществено. Никога не бяха събрали достатъчно материал, за да установят някаква схема.

Той затвори файла и провери имейла си, преди да изключи компютъра. Пощенската му кутия беше празна, с изключение на един имейл, който бе получен преди месец. Макс все още не можеше да реши дали да го запази в архива си, или да го изхвърли в кошчето, затова просто го бе оставил в кутията.

Съобщението се състоеше само от две изречения и подпис.

Искам да те уведомя повече да не се опитваш да се свързваш с мен. Ако не изпълниш тази моя молба, ще поискам от адвоката си да заведе съдебен иск срещу теб.

Беше подписано: Дейвис Декатур

Биологичният му баща.