Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (18)

Осемнадесета глава

Виктория хвърли последните две вещи — нощница и пеньоар — в претъпкания куфар и затвори капака.

В самото начало играта беше честна и справедлива — една възможност да играе ролята на богиня отмъстителка. Разбира се, че имаше известна доза риск, но никоя от тях не би могла да предвиди бедствието, което ги сполетя. Сами бяха успели да се убедят, че са в безопасност, скрити зад недостъпната на вид анонимна стена на онлайн света.

Затрудни се да затвори ципа на чантата. При други обстоятелства щеше да премести вещите си в друг куфар, но нямаше голям смисъл да взима много неща. Не отиваше на почивка. Отиваше да се скрие някъде. Определено не се нуждаеше от голям гардероб. Нямаше да има нужда от официалните си костюми, нито от скъпата си колекция обувки с високи токчета.

Свали куфара от леглото, остави го на пода, хвана дръжката и го издърпа с колелцата навън от спалнята. Тръгна надолу по коридора, като по пътя изключваше осветлението. В очите й пареха сълзи. Обичаше своето безценно апартаментче. Да го изостави, беше едно от най-болезнените неща, които някога бе правила.

На входната врата се спря, за да хвърли последен поглед на дома си — толкова много бе работила, за да го създаде. Досега жилището й олицетворяваше всичко, по което тя бе копняла като малко момиченце, хванато в капана на кошмар — безопасно и тихо убежище.

Това беше домът, за който бе мечтала, когато се криеше в килера в отчаян опит да не чува ужасния шум, вдиган от доведения й баща, когато пребиваше майка й. Това бе мястото, което сънуваше, когато майка й я беше събудила посред нощ и й бе казала, че си тръгват. Беше напъхала повечето от ценните си съкровища в училищната си раница.

Тя бе хвърлила само един бегъл поглед към пастрока си, докато двете с майка й бързо прекосяваха всекидневната. Беше припаднал пред телевизора, на пода до стола стоеше недопита бутилка алкохол.

Майка й ги бе откарала право в крайбрежната къща на леля й.

В продължение на месеци живяха с надвисналата над главите им заплаха от копелето, докато той не направи услуга на всички, като се самоуби, катастрофирайки. По време на инцидента бе карал пиян.

Виктория изпитваше страстна гордост от факта, че успя да победи, макар положението й да бе изглеждало безнадеждно. Беше завършила с образователна степен бакалавър в областта на изкуството и комуникациите в малък университет и след това си намери работа на предпочитано поприще — маркетинг. Беше добра в това, което правеше.

Бъдещето, което моделира за самата себе си, бе многообещаващо — до съдбоносния момент, когато Мадисън Бенсън я беше представила на останалите членове на инвестиционния клуб. Мадисън изглеждаше като самото въплъщение на отмъстителката, кралица воин, която изпълваше с ужас малкото момиченце вътре във Виктория и на която тя копнееше да подражава.

Членовете на клуба си казваха, че всички те са много силни, властни жени, жени с мисия.

Но някъде по пътя бяха поели прекалено голям риск и сега бяха жертви на преследвач.

Виктория заключи апартамента си и тръгна по коридора към асансьора. Хрумна й, че това, което най-много я тревожи, бе, че отново бяга, точно както двете с майка й бяха избягали преди толкова много години.

Усети, че губи самообладание, докато крачеше в бетоновия гараж. Сенките бяха дълги, а стъпките й отекваха шумно сред мрака. Ускори крачка. Когато стигна до колата си, вече бе започнала да тича.

Огледа задната седалка, преди да отвори вратата. Никой не се криеше вътре. Никой не изскочи иззад колоната.

Тя седна зад волана и заключи вратата, потегли назад от паркомястото и се насочи към изхода. Сякаш мина цяла вечност, преди металният портал да се отвори. Представяше си как е затворена в гаража заедно с убиеца.

Кой си ти? — запита се тя. — Един от нас ли си?

Мадисън бе права. Парите бяха голямо изкушение и ако изкупуването на акциите на „Кийуърт“ се осъществеше, залогът бе цяло състояние.

Или си една от нашите мишени?

Отмъщението бе не по-малък стимул. Знаеше това твърде добре.

Когато порталът най-сетне се отвори, освобождавайки колата й, облекчението бе изумително.

Малко по-късно тя напусна центъра на града, шофирайки бързо към единственото място, на което бе убедена, че убиецът никога не би се сетил да я търси.