Джонатан Баркър
И пета ще умре (92)

92.
Портър

Ден четвърти, 3:42 ч.

Сара седна до прозореца.

Изглеждаше изтощена.

Портър се отпусна в седалката до нея, осъзна, че е седнал върху колана и се надигна само колкото да намери двата края. Пак седна, закопча се и издърпа излишната част, за да прилегне плътно.

Адвокатката го гледаше с усмивка.

— Наистина ли искрено вярваш, че това никакво коланче ще ти помогне с каквото и да било, ако самолетът реши да се забие в земята някъде над Алабама?

— Не искам стюардесата да ми се скара. Понякога, ако си мил с тях и следваш всички правила, те ти дават пълна кутийка със сода вместо чашка.

Сара отвори уста, накани се да каже нещо, след това си промени намерението, отпусна се в седалката си и затвори очи.

— Събуди ме, когато пристигнем, детектив Сам Портър!

— Благодаря.

— За какво?

— Задето дойде с мен. Мислех, че искам да изпълня задачата сам, но е по-хубаво, че и ти си с мен — увери я той.

— Много малко неща в живота са по-хубави, ако си сам.

— Започвам да го осъзнавам.

— Радвам се, че можах да съм ти от полза — заключи Сара уморено. — Може би паят.

— Какво?

— Паят може би е по-добре, когато си сам. Тогава остава повече за мен.

— Не осъзнавах, че има пай.

— Не в самолета, но може би като кацнем. Винаги трябва да има пай.

— Сладки сънища, госпожо Уернър.

И тя наистина успя да заспи сладко-сладко още преди вратата на кабината да се затвори.

Самолетът беше пълен само около две трети. Мястото до Портър остана свободно.

Сам изчака да излетят, после включи малката лампичка над главата си и отвори дневника на първата страница, а думите на Бишъп изтласкаха всичко друго.