Джонатан Баркър
И пета ще умре (103)

103.
Гейби

Ден четвърти, 8:49 ч.

Гейби Дийгън слезе от автобус 57 на Уест Рузвелт и извървя пеша трите пресечки до шофьорската школа в сипещия се сняг, като два пъти за малко не падна на заледения тротоар.

Сградата не беше много голяма, ниска и квадратна, с плосък покрив, обградена от половин дузина малки бели колички, покрити с рекламни надписи на „Доверен шофьор“ и думите Учебна кола, изписани по всяка възможна повърхност с яркочервено. Колите бяха затрупани със сняг, без съмнение на паркинг заради времето.

Гейби отвори входната врата, пребори се с вятъра и влезе вътре. Жена около петдесетте вдигна поглед от брой на „Трибюн“ и се намръщи срещу нея.

— Днес сме затворени, миличка. Аз дойдох само да наваксам с канцеларската работа. Мога да ти запиша час за другата седмица, след като времето се оправи.

Гейби си свали ръкавиците и шапката и приближи плота. Миришеше на изгоряло кафе.

— Всъщност не съм дошла да си записвам час.

Жената се намръщи по-строго. Върна се към вестника си.

— Е, ние не купуваме нищо.

— Според мен една приятелка е идвала преди няколко дни. Опитвам се да я открия… — Гейби зареди снимка на Лили Дейвис на телефона си и я вдигна към жената.

Тя срещна погледа на момичето и за момент то си помисли, че ще я помоли да си тръгне отново. След това обаче остави вестника и погледна екрана.

— Хубаво малко ангелче, позната ми се струва… — секретарката посегна към телефона и го вдигна към носа си, присвила очи. — Не знам как вие, деца, се справяте с тези дребосъчета. Моят е голям като таблет.

— Трябва да е идвала по-рано през седмицата…

Секретарката наклони глава. Погледна вестника, после върна телефона на Гейби и пак се намръщи.

— Не знам каква игра играеш, но не ми харесва.

— Нищо не…

Жената зад плота вдигна вестника си и прегъна първа страница, която остави пред момичето.

— Би трябвало да се обадя на полицията и да съобщя за теб.

Гейби погледна сутрешния „Трибюн“. Снимката на Лили беше на първа страница, заедно с тези на две други момичета, които тя не познаваше. Имаше и момче. Заглавието гласеше: „Убиец взима трета жертва. Има четвърто момиче в неизвестност. Полицията озадачена.“.

— Тя идвала ли е тук?

— Не, разбира се, щях да си спомня такова нещо. И ако започнеш да разправяш на хората, че е идвала, родителите ти ще се запознаят с адвокатите ни.

Гейби искаше да задълбае по темата, да се разкрещи на тази жена, да я накара да провери в регистъра, но не го направи. Остана втренчена в малката купчинка визитки на плота отпред. Грабна една, сложи си шапката и ръкавиците и излезе навън на студа.

Вече отвън, зареди снимката, която Лили й беше пратила с телефона си. Прищипа я и я увеличи на айпада в ръката й и на съобщението, на което пишеше, че е спечелила, после погледна визитката и входа на сградата.

Телефонният номер на визитката, постройката и дори колите, започваше с 0000. Този на айпада на Лили — номерът, на който трябваше да се обади, за да си потърси наградата, беше съвсем различен и дори кодът на района не съвпадаше.

Гейби набра номера, който Лили й беше дала, и притисна телефона плътно към ухото си, като прикри виещия вятър. Вдигнаха й при петото позвъняване. Тя видя жената в сградата да си чете кротко вестника.

— Шофьорска школа „Доверен шофьор“, с какво мога да съм ви полезен? — гласът от другата страна беше дрезгав, мъжки. Трудно произнасяше ш-то в школа и шофьор.